Най-малко мълвите, стигнали до слуха ѝ – по-точно мълвите, които се беше погрижила да узнае – за малката съпруга на скъпия ѝ Публий.

– Вибия Сабина се самопокани на похода – беше ѝ обяснил скъпият Публий. Радваше се да го види най-после във вечерна тога, красив и изискан и със спретнато подрязана брада вместо във вечната броня. Понякога Плотина си мислеше, че е обречена да прекара целия си живот, заобиколена от мъже в ризници. – Признавам, отначало недоволствах, но тя не ми създаваше неудобства. Дори ми помагаше. Беше полезна веднъж-дваж – заостри вниманието на императора за проблем с офицерите, отговорни за снабдяването, и уреди един въпрос със старшите лекари. Траян свикна да я кани на вечеря, а следователно и мен. А и тя очевидно се забавляваше по време на похода.

– Да – отвърна многозначително Плотина. – Чух.

– Какво искаш да кажеш?

Плотина повдигна вежди, но вместо да отговори, започна съсредоточено да си слага аметистовите обеци. Адриан закрачи зад нея, оглеждайки отражението си в полираното ѝ сребърно огледало.

– Толкова е приятно отново да разполагам с приличен бръснар – промърмори той, поглаждайки брадата си. – Ужасно е да усещаш наболите косъмчета по скулите си, но Траян не обръща внимание на такива неща и най-добре да следвам примера му... Намекваш, драга Плотина, че съпругата ми е имала любовник по време на похода?

– Изненадана съм, че го казваш толкова небрежно.

Адриан сви рамене.

– Съпругата ми може да разполага с леглото си както пожелае, стига да е дискретна.

– Възпитала съм те да разсъждаваш по-трезво – отсече Плотина. – Но сега няма да обсъждаме тази тема. Дискретността е над всичко, нали? Не вярвам Вибия Сабина да е била дискретна. Чух смущаващи слухове от робите, от адютантите в легиона дори от младшите офицери. Момичето е прекарвала нощите... хмм... неприятно ми е дори да го изрека гласно...

– По-добре недей.

Адриан погледна към робинята, застанала в ъгъла с кана ечемичена отвара, и към другата, която сгъваше копринените мантии на Плотина и ги прибираше в сандъка.

Плотина не отпрати момичетата. Искаше да разнесат мълвата. Не че беше редно да одумват член на императорското семейство, но беше време да помрачи малко авантюристичния блясък на Сабина, който Адриан намираше за толкова привлекателен.

Траян също беше запленен от Сабина вместо от скъпия ѝ Публий.

– Обикновени войници – продължи прискърбно Плотина. – Легионери правели компания на Сабина... по време на похода.

Адриан трепна.

– Винаги е имала склонност да завързва приятелства с нисшите слоеве, но...

– Приятелства е слабо казано този път, скъпо момче. Неприятно ми е да ти съобщавам лоши новини... – Е, не беше съвсем вярно. Плотина сведе глава да завърти пръстена си и да прикрие усмивката си. – Забелязали са съпругата ти да интимничи с прости легионери. Груби мъже от най-долна класа. Едва ли трябва да ти напомням какво ще си помислят хората, ако това стигне до Рим.

Скъпият Публий застина, въртейки напред-назад пръстена си с печата.

– Знам колко си привързан към съпругата си. – Плотина се погледна изпитателно в огледалото за последен път и остана доволна от строгата фигура в имперски пурпур, която срещна очите ѝ. Юнона също би одобрила. – Но не е ли време да стегнеш юздите на малката Сабина?

– Изглеждаш много добре – Адриан ѝ предложи ръка с безизразно изражение. – Тръгваме ли за угощението?


ВИКС

– Не гледай толкова мрачно! – примоли се Тит, теглейки ме към пелената от светлини, шум и музика. – Не се ли радваш, че ще участваш в угощението? За пръв път посещаваш императорски пир!

– Не е за пръв път – отсякох. – Опитах се да убия императора на едно пиршество.

Тит примигна, когато застанахме на опашката от гости, чакащи да ги приемат.

– Опита се да убиеш Траян?!

– Триста дяволи, не! Друг император. Луд за връзване.

– Имали сме много такива. Пак ли си съчиняваш историйки?

– Може би. Или не.

– Никога не разбирам кога се шегуваш. Не си дърпай дрехата.

– Тясна ми е.

Започнах да тегля фините бели гънки на официалната туника, която той ми зае.

– Е, за толкова кратко време не успях да направя нищо по-добро. Иначе трябваше да дойдеш гол под лъвската кожа.

– Обзалагам се, че щях да привлека вниманието на всички изтънчени благороднички.

Икономът на императора се спусна към нас, разпознал името и ранга на Тит. Погледна ме с безразличие и ни въведе в залата. Най-красивата вила в Мог не представляваше нищо особено в сравнение с именията, които бях виждал в Рим, но я бяха присвоили за императрицата и антуража ѝ, когато пристигнаха, а сега тя домакинстваше на тържеството в чест на победата. Подовете бяха от груби камъни без фини мозайки, а лектусите – от недодялано споен метал вместо от гравирано сребро, ала императорът седеше в центъра, пиеше и разказваше на висок глас истории за войната, а радостта му озаряваше всичко и го превръщаше в чисто злато. Музиката звучеше ведро, а смехът на гостите около него – още по-ведро, но на мен всичко ми се струваше безцветно. Ако бях довел Деметра, тя щеше да посрами всички напудрени хубавици. Грабнах бокал с вино от миловидна, дребна и разголена прислужница, която ми се усмихна широко, сякаш и тя е участвала в сразяването на даките, но виното ми приседна. Буца, твърда и упорита, запушваше гърлото ми.

– Какво? – попита ме Тит. – Пак помрачня.

"Деметра е мъртва – едва се сдържах да не отговоря. – Детето ми също." Но замълчах. Щеше да ме залее с топлото си съчувствие, мислейки, че заради това не се веселя, и аз нямаше да го понеса. Щеше да реши, че тъгувам, а аз нямах право да си приписвам такава заслуга. Защо тази буца в гърлото ми отказваше да се стопи?

Беше... облекчение.

Никакво дете. Никаква съпруга. Нищо, което да ме дърпа надолу, да изпразва кесията ми, да ме спира да следвам звездите си. Клетата, отегчителна, красива Деметра беше мъртва, детето ми беше мъртво и какво изпитвах аз? Малко тъга... но най-вече чудовищно, срамно облекчение.

Какво копеле бях! Нищо чудно защо Сабина не поиска да остане с мен.

Забелязах я веднага щом влязох в залата, но не я погледнах. Насилих се да пресуша бокала с вино и го протегнах към друга прислужница, която бързо го напълни отново. Хубаво вино, много по-хубаво, отколкото обикновено ми беше по джоба, но какво от това?

– Да се напием.

– Първо се поклони на домакинята си – посъветва ме Тит и ме побутна към ниския подиум, върху който бяха разположени лектусите на императорската двойка. – Императрица Плотина не одобрява пиянството. Честно казано, чудя се дали изобщо одобрява нещо.

Запробивахме си път през веселото множество и Тит произнесе изящна благодарствена реч пред императрицата, а аз се измъкнах само с поклон, докато благородничките ме оглеждаха с небрежно любопитство. Съпругата на Траян в строгата ѝ пурпурна стола, група легатски съпруги и Сабина, най-младата сред тях, която наблюдаваше гостите, сякаш би предпочела да пирува с войниците, вместо да седи между възрастните жени с намусени лица, изопнали порядъчно гърбове върху лектусите. Нищо чудно по време на похода да беше развила вкус към долнопробни забавления. Очите ѝ се насочиха към мен, когато Тит ме представи красноречиво, и за миг ми се прииска да побягна. Но аз не избягах от проклетите дакийци, нямаше да избягам и от тази патрицианска курва. Стиснах зъби и се втренчих в нея грубо, както аз си знам. Нямаше го лекомисленото яркожълто, което носеше на парада. Очевидно вразумена от императрицата, сега носеше бяла коприна, набрана около врата. Но така не изглеждаше добре, също като мен в тогата на Тит. От ходенето под лятното дакийско слънце кожата ѝ бе станала златистокафява и стройните ѝ ръце изпъкваха, кафяви и екзотични, на фона на снежнобялото. Спомних си тази златиста кожа, излегната върху рогозката ми, и усетих кисел металически вкус в устата си. Вероятно като вкуса в устата на безупречната императрица на Траян, която явно си мислеше, че задушаващата бяла рокля и задушаващата ленена тога не са успели да променят нито мен, нито Сабина и да ни превърнат в нещо, което би желала да види на вечерното си тържество.

– Преданата ти служба не е останала незабелязана – заяви императрицата с едно от типичните си строги кимвания и аз го приех като знак да си плюя на петите.

Не забелязах, изобщо не забелязах как ми се усмихна Сабина зад гърба на намръщената Плотина.

– Още вино – казах и се озърнах за прислужницата.

– След като ми обещаеш да не зяпаш съпругата на легата.

Тит ме придърпа зад обвита в бръшлян колона и ме изгледа строго.

– Не е твоя работа – отвърнах рязко, – но тази сутрин ѝ казах, че скъсвам с нея.

Тит вдигна вежди.

– Добре – рече накрая, но тонът му ми се стори странен. – Не искам да те видя убит, а нея – изпратена в изгнание. Което не бе невъзможно и сега, ако някой неподходящ човек разбере какво сте правили двамата през лятото. Адриан ще те убие. Аферите между омъжени жени и – моля за извинение – плебеи не се приемат с леко сърце.

– Тоест ти можеш да я яздиш по цял ден и да се измъкнеш безнаказано? – озъбих се аз. – Проклети патриции! Винаги сте дупе и гащи.

– Не, не бих могъл да я яздя по цял ден, както цветисто се изразяваш ти, и ще ти обясня защо. Защото служих на Адриан повече от шест месеца и му се възхищавам. Не бих дръзнал да си присвоя съпругата на мъжа, от когото се възхищавам, независимо колко ми се иска. Да не споменаваме факта, че той е странна злопаметна птица. Не бих се осмелил да му подлея вода. Същото се отнася и за теб, дори да не ти беше легат. – Тит подбели очи. – Съпругата на легата! Не е от най-блестящите ти идеи, Версенжеторикс.