Ужасно весел писар ме посрещна радушно в главната кула.

– Новият аквилифер? Чух за теб. Да, можеш да оставиш знамето при мен.

Предадох Орела. Сега щеше да живее в храма под постоянна охрана и да съзерцава гордо бюста на императора и всички останали ценности на легиона. Щях да го нося само по време на учебни походи или ако тръгнем отново на война. Погледнах го, когато го забиха на мястото му, и той ми отвърна с високомерни очи.

Сабина си беше сложила на раменете златни орли, наклонили самоуверено глави досущ като моя. Защо го направи?

– Ти ли уби Децебал? – попита ме писарят, но отстъпи стреснато назад, когато му изръмжах в отговор.

Излязох от кулата, обзет от гняв. Не исках да се напивам, не исках да празнувам, исках само да се сбия с някого. Не, всъщност исках война, нещо дълго и жестоко и за предпочитане кърваво.

Краката ми ме поведоха към предишната ми казарма, но след малко спрях и осъзнах, че вече не живея там. Вече нямах контуберниум, а само Орел и двойна надница, придружена от двоен риск. Нямах представа в кое помещение на укреплението спят аквилиферите.

Размислих дали да не се върна при писаря, но видех ли още веднъж радостната му физиономия, сигурно щях да я посиня и после онова копеле Адриан щеше да заповяда да ме наложат с камшик. Заля ме нова вълна гняв, когато си спомних студения му мрачен поглед да среща очите ми над лъскавите коси на Сабина. Сигурно щеше да я изчука тази нощ – една от ежегодните му визити. Щеше да я обърне по корем и да си представи, че е момче, а после двамата щяха да потеглят безгрижно за Панония. "Колко интересно", разкривих лице аз, имитирайки я, и постовият пред портата ме изгледа странно.

– Какво зяпаш!

– Нищо – отвърна припряно той. – Късметлия си, това е. Днес ще празнуваш, но някой трябваше да остане на пост и, представи си, избраха мен...

– Майната ти – изръмжах.

Целият град празнуваше, а аз не знаех къде да отида. Сигурно години наред нямаше да има при кого да отида. Десетият нямаше да помирише война, след като Дакия вече кротуваше. Щяхме да стоим на пост в укреплението и от време на време да ни водят на тренировъчен поход, колкото да не ръждясаме. Първо щях да участвам, разбира се, в триумфа в Рим, и щях да развявам Орела, но после щях да се върна в Мог, да стоя в укреплението и да гния. Струваше ми се невероятно, че същата тази сутрин ми изглеждаше възможно съвсем скоро да стана центурион и някой ден да имам свой легион. Ама че шега! Щях да гния в Мог още двайсет години. Бях се заклел да отслужа тези години и сега те се простираха пред мен като гроб.

Сабина, естествено, ще обикаля из Панония, ще проверява акведуктите, както ѝ е заръчал баща ѝ, и ще опознава всички нови хоризонти, които пожелае. Надявах се панонците да я изпекат на шиш и да я изядат.

Внезапно се почувствах нелепо в лъвската кожа. Развързах лапите, увили врата ми, и смъкнах гривата от главата си. Натъпках кожата във войнишката си торба; подминаха ме шепа центуриони. Размахваха победоносно мехове с вино над главите си и пееха с пълно гърло мръснишка пиянска песен. Не можех дори да се напия следобед заради проклетото угощение на императора и макар да не давах и пукнат грош за гостите му, заради него трябваше да съм спретнат и в блестяща форма. Освен това Сабина и гнусният ѝ съпруг щяха да са там, а аз предпочитах по-скоро да ме изпекат на шиш и да ме изядат, но не и да си помислят, че съм се спотаил от страх да не се изложа. Щях да отида и да зяпам Сабина цяла нощ, докато я накарам тя да сведе очи за разнообразие. Мина ми през ума да кажа на Адриан върху чия рогозка е спала през последните шест месеца, докато си е мислил, че е в собствената си шатра.

Сетих се обаче за студения поглед на Адриан и реших да не го ядосвам. Вероятно нямах особени шансове да стана легат, но щяха да се стопят съвсем, ако разкажех на командира си как съм обяздвал съпругата му.

Стоях с провесени ръце сред ликуващия град и ми идеше да закрещя с пълно гърло. Тази пресметлива малка кучка. Заряза ме веднъж, но научих ли си урока? Глупав варварин, забъркал се с патрицианско момиче. Никакви патрицианки повече! Никакви умни момичета, никакви момичета, мечтаещи за приключения, и никакви момичета, които ме държат буден с приказките си по цяла нощ. Мили обикновени момичета – от днес нататък щях да подбирам само такива. Дори глупав варварин като мен не би позволил да го преметнат трети път.

Деметра.

Не бях се сещал за нея от месеци или ако се сещах, беше колкото да я пропъдя тутакси от ума си, но сега си представих косата ѝ с цвят на тъмен мед, нежните ѝ устни, стройното ѝ тяло. Огромните ѝ кафяви очи, които винаги ме гледаха с възторг. Сладкият ѝ глас, когато бърбореше за прането, за пазара и за пекарната...

Триста дяволи! Беше красива, но ме отегчаваше.

Почудих се дали е родила бебето. Моето дете. Видях я за последно преди шест месеца. Сигурно се беше издула като диня или притискаше към гърдите си нещо дребно и пискливо. Или се беше вразумила и беше направила необходимото да изпразни корема си, преди изобщо да се уголеми.

Не бях ли ѝ казал, че ще се оженя за нея, когато се върна?

Простенах гласно, но насилих краката си да продължат напред. Бебе или не, нямаше да се женя. Това, че патрицианската змия ме заряза, не означаваше, че ще побягна обратно при Деметра. Щях да се отбия при нея, да погледна надлежно бебето, да ѝ оставя пари и евентуално да си легнем в името на добрите стари времена...

Улицата изглеждаше съвсем същата. По-шумна, с войници, които се олюляваха, играеха зарове или пиеха пред всяка трета врата, но иначе не беше променена. Извадих лъвската кожа от торбата и я преметнах през ръка. Деметра нямаше да се заинтересува от войнишки истории, но щеше да се впечатли, че съм станал аквилифер. Очите ѝ щяха да заблестят от възхищение. Сабина никога не ме гледаше така. Гледаше ме, сякаш ме познава до мозъка на костите, и понякога това ме караше да се чувствам ужасно неудобно.

Не исках да мисля за Сабина.

– Кой си ти?

Примигнах при вида на лицето, което открехна вратата на пекарната след любезното ми похлопване. Лице на старица, изпито и кисело.

– Търся Деметра.

– Не съм я чувала – отсече старицата. – Тук няма фусти за войници. Върви си по пътя!

Затиснах с крак вратата.

– Над пекарната живееше момиче. От Бициния. С дълга руса коса.

– Умря миналата седмица при раждане – осведоми ме старицата.

– Жената отсреща взе детето.

Изрита крака ми и затръшна вратата. Аз се втренчих смаяно в дъските на милиметри от носа ми.

– Аквилифере, да пийнем по едно, а? – долетя пиянски глас от група легионери, препъващи се по улицата. – Чухме, че си убил дакийския цар. Вярно ли е, че имал рога?

Избутах ги настрани и прекосих като насън улицата. Заналагах вратата на сградата срещу пекарната. Отвори друга жена – изморена и посивяла. Държеше едно дете, а второ я стискаше за полата.

– Познавам те – каза тя.

– Деметра – изкрещях. – Къде е Деметра?

– Онази вещица отсреща не ти ли каза? По-лоша съседка е от твоето момиче, да знаеш.

– Къде е Деметра?

Сърцето ми биеше като чук в гърдите.

– Умря – отвърна жената. – Бебето се роди по-рано. Случва се.

Потръпнах.

– Старицата каза, че си го взела.

– Бебето? Не. И то умря. Взех другото, момченцето.

– Момиче ли беше бебето, или момче?

Не го исках, не бях помислял за него от месеци, но внезапно ме обзе желание да разбера. Исках да разбера дали детето ми е било син или дъщеря.

– Откъде да знам? – рече безразлично жената. – Не бях там.

Щях ли да разбера някога? Имаше ли значение? Момиче или момче, бебето беше мъртво.

Първородното ми дете.

Ненадейно се запитах дали е било червенокосо като мен или русокосо като Деметра.

– Нямам нищо против да задържа другото. – Жената намести бебето върху хълбока си и едва сега забелязах момчето на Деметра. – Тих е и едно повече е нищо, ако имаш пет. Освен това, като порасне, може да стане красив като майка си. Ще ми бъде от полза.

Набутах малко пари в ръката ѝ и си тръгнах бързо.


ПЛОТИНА

– Ще ти призная, скъпо момче, че ще ликувам, когато напусна Германия – сподели Плотина със скъпия си Публий. – Нецивилизовано, студено, а робините, които се грижат за мен, са крадливи до една. Сигурна съм, че само чакат да ми видят гърба, за да приберат всичко, попаднало им пред очите. Свободна си! – обърна се тя към момичето, което изтупваше робата ѝ.

Германската прислужница с безизразно лице излезе, мърморейки мрачно, и Плотина вдигна ръце да закопчае сама аметистовата си огърлица.

– Много царствено – одобри скъпият Публий от ъгъла, където седеше да ѝ прави компания, докато се дооблече. – Наистина изглеждаш много царствено.

– Не мога да кажа същото за съпругата ти. Използва ли поне веднъж слънчобрана си в Дакия? Кожата ѝ е кафява като на германската повлекана, която току-що излезе...

Адриан приглади диплите на туниката си

– Благородна моя... – в гласа му прозвуча добродушно предупреждение. – Знаем, че не одобряваш Сабина. Но аз я одобрявам и това е по-важно.

– Не я одобрявам! – изсумтя Плотина.

Почти нищо в Могунтиакум не заслужаваше одобрението ѝ. Градът беше мръсен, робите – нагли, а отредените ѝ помещения не предоставяха прилични условия за живот. Стени от неодялан камък, възглавнички в крещящи цветове върху канапетата, германски лампи, които пушеха денем и нощем. Беше си донесла няколко скромни вещи от първа необходимост – сребърното огледало върху масата, малкото писалище, за да има къде да отхвърля множеството имперски задачи, принадлежности, които подобаваха на положението ѝ. Но, о, колко щеше да се радва да се върне в Рим! Нищо в Могунтиакум не допадаше на императрицата на Рим.