Сабина ме гледаше със сериозно и предпазливо изражение, каквото бях видял да се изписва по лицето на Тит.

– Дакийците имат някакъв слънчев диск – осведомих я и захвърлих шлема си настрани. Той цопна във ведрото и разплиска водата, но аз не обърнах внимание. – Знаеше ли, че имат слънчев диск?

– Не, не знаех. – Сабина пристъпи към мен.

– Нещо за измерване на слънцето. Сигурно и на луната. Кръгло е и е от бели камъни, подредени като тухли, и защо ме, гледаш така?

Тя разпери ръце и аз се хвърлих в прегръдката ѝ. Паднах на колене и зарових лице в гърдите ѝ.

– Върху тях коронясват царе...

– Шшт... – тя прокара пръсти през косата ми.

Очите ми бяха сухи, но се тресях като листо. Треперех от главата до петите и не знаех защо. Не разбирах защо.

– И върху тях умират царе.

– Мълчи, любов моя. Мълчи...

Притиснах се замаяно към нея и върху тази необятна зелена, земя усетих, че я обичам повече от всичко на света.

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

 ВИКС

– ... проявява героизъм, рискувайки живота си не за злато, а за честта на легиона...

За кого ли бръщолевеше центурионът ми? За мен? Невъзможно. Центурионите не ме хвалят. Гледат ме страшно и от време на време ме налагат с пръчка.

– ... благодарение на бдителността си разкрива вражеското коварство...

Пристъпих от крак на крак и се постарах да си придам тържествено изражение, докато центурионът продължаваше да описва качествата ми с безучастния си, креслив глас. Внезапно в главата ми изплува Сабина, сновяща гола-голеничка из шатрата ми. Представих си как, надянала шлема ми, имитира съвършено гръмогласния центурион, монотонната му интонация и навика му да подсмърча, преди да избоботи поредната банална фраза.

– ... Убил собственоръчно двама, единия от които най-върлия ни враг – самия Децебал. – Подсмърчане.

Прехапах си бузата, за да не се разкикотя гласно и да проваля тържествения момент.

А моментът наистина беше тържествен. Целият легион беше строен, излъскан и стегнат, центуриите бяха подредени с математическа прецизност и всички погледи бяха вперени напред. Центурионите, изопнали гърбове, стискаха шлемовете си под мишница; трибуните се прозяваха и се въртяха, както само отегчени патриции умеят, въпреки че от задния ред лицето на Тит грееше гордо. Бях си излъскал бронята до блясък, върху шлема ми се развяваше кичур червеникави конски косми, а Сабина успя да приглади острата ми коса след няколко мъчителни опита да я усмири с вода и гъша мас.

– Десети Фиделис ще се гордее с теб – заяви тя и приятелите ми закимаха одобрително – Юлий и Симон, Бойл и Филип, събратята ми по оръжие, които вече не бяха моят контуберниум.

Центурионът се прокашля и аз разбрах, че съм пропуснал реда си. Свалих си припряно шлема и сведох глава. Той приближи до мен.

Венецът се оказа лек, толкова лек – няколко сплетени клонки и листа. Беше прекалено голям и се наложи да го побутна назад, за да не се смъкне върху ушите ми. Опипах го с пръсти – лавровия венец, за който мечтаех часове наред, и тържественото ми изражение се пропука. Вдигнах очи над рамото на центуриона към императора в броня и червена мантия, застанал мирно като всички нас, войниците, и му се усмихнах широко.

Той ми отвърна със заразителната си усмивка и заобиколи центуриона, който продължаваше да опява с монотонния си глас.

– Дай ми това – нареди той и грабна кожата от ръцете на суетящия се опцио. – Не се хили като глупак, момче! Наведи глава, това е сериозен момент, мамка му!

Наведох глава, сподавяйки напушилия ме смях. Легионерите от първите редици, дочули думите му, се разкикотиха сподавено. Император Траян преметна лъвската кожа през раменете ми; гривата покри лавровия ми венец, а пожълтелите зъби обрамчиха челото ми. Той завърза лапите през гърдите ми и ноктите изтрополиха върху бронята. Вдигнах ръка, за да не се плъзне кожата, и пръстите ми докоснаха грубата козина. Миришеше на суха трева и слънце, на кръв и пот и най-много на цар, загинал върху каменен кръг. Траян ми предложи нова кожа, но аз отказах.

Пъхнаха прът в лявата ми ръка, а императорът стисна дясната.

– Поздравления, аквилифере – каза той и ме бутна да се обърна към легиона.

Вдигна ръката ми във въздуха и Десети Фиделис избухна.

Видях Сабина в безупречна зелена коприна да аплодира с любезна сдържаност на легатска съпруга, но в очите ѝ различих сълзи. До нея стоеше Адриан – моят легат от неприятна плът и кръв, който събра длани точно два пъти, преди да приключи с аплодисментите. Равнодушното му брадато лице стърчеше над бронята, която вероятно никога не беше се цапала с кръв. Чух, че се противопоставил на повишението ми. Императорът обаче не го послушал.

Въодушевените възгласи ме заляха като порой. Императорът ме улови за раменете с гордо бащинско изражение и ме целуна тържествено по двете бузи. Изкрещя нещо, ала виковете и барабанящите по щитовете копия заглушиха думите му и аз вдигнах зашеметено очи към Орела, разперил криле над главата ми с клюн, застинал в ням повелителен писък. Вече нямаше да нося легионерска торба, а само Орела.

Моят Орел.

Това е един от най-прекрасните ми спомени.


ТИТ

– Лъвските кожи сгорещяват – оплака се Викс, когато Тит забави коня си, за да застане редом до новия аквилифер. – Не знам как ги изтърпяват лъвовете.

– Дочака да те повишат и пак започна да мърмориш – поклати глава Тит. – Знаеш, че само добродетелните заслужават почести.

– Кой го е казал?

– Наистина ли те интересува?

– Не. Но ще те обидя, ако не попитам.

Тит се усмихна и отметна кичур от гривата на скопения си жребец от другата страна на шията му. Усещаше как по врата му се стича пот, макар още да не беше пладне. Безоблачно синьо небе като купол над обширно зелено поле и път като бяла панделка

– Сякаш целия свят празнуваше с легиона. Ликуваше, че Десети Фиделис се прибира у дома.

"Мог", помисли си Тит. Когато пристигна, градът му се струваше толкова затънтен, недодялан и сив с безкрайните му гостилници, шумни театри и полупавирани улици. Сега в ума му се въртеше само: "Истински легла, а не рогозки! Печено свинско и грозде, а не ечемичена супа и червиви бисквити! Чисти завивки, а не въшлясали одеяла!". Мог изглеждаше като райско кътче.

Явно целият легион споделяше мнението му и крачеше двойно по-бързо, припявайки маршовете фалшиво, но ведро и гръмогласно. Императорът също пееше, яздейки пред колоната върху едър черен кон, заобиколен от легатите си. Тит чуваше силния му грубоват глас да се присъединява към по-неприличните строфи.

– Изглежда, всички предвкусват виното за добре дошли – отбеляза Тит. – От императора до последния войник.

– Предвкусват, че ще ни посрещнат като герои – поправи го доволно Викс. – Момичетата ще се проснат по гръб още щом ни зърнат. Кой не харесва победители?

– Мисля, че вече имаш достатъчно момичета, Дребосък.

– Само две!

– Сабина знае ли за Деметра или...

– О, не започвай пак. Сабина е първото ми момиче, Деметра е второто. – Викс погледна към Орела, който пореше ведро въздуха над главата му.

Тит го изгледа смразяващо от висотата на коня.

– Знаеш, че детето на Деметра ще се роди скоро. Твоето дете.

– Ще ѝ дам пари, за да се грижи за него – Викс си заподсвирква безгрижно. – После ще си намери нов мъж. Момиче с нейната външност не остава дълго само. Искаш ли да ѝ направиш предложение? Повишиха те! Сега си имперски трибун!

– Не разбирам защо – призна Тит. – Просто му занесох главата. Нямам нищо общо с нея. Дали не е награда, задето не го оповръщах целия, когато му я подавах? Това наистина ми струваше героични усилия.

Викс отметна лъвската грива от главата си и погледна напред към едрата бронирана фигура на Траян върху черния кон.

– Готов съм да умра за този мъж. – Говореше честно. – Мисля, че го обичам.

– Тихо. Сабина ще започне да ревнува.

– О, тя знае, че обичам и нея.

Каза го толкова безгрижно, сякаш не е кой знае какво да обичаш момиче и то да те обича. "Щастливец си, Дребосък – помисли си Тит. – Но не заради лъвската кожа и лавровия венец."

– Представях си го по-различно – довери му Викс, премествайки знамето върху другото си рамо. – Все едно ловят риба. Някое момиче най-сетне забива кукичката си в теб. Но се оказа по-лесно. Като дишането.

– Лесно е благодарение на нея – изплъзна му се неволно и Тит се срита мислено. "Глупак. Глупак." Викс обаче не забеляза как го е подвел езикът.

– Онази нощ, когато убих Децебал, само ме прегръщаше. Не продума. Обикновено говори непрекъснато, но знае кога да замълчи. – Викс се подвоуми. Уверената му крачка се разколеба за момент. – И досега недоумявам защо. Все едно ми забиха нож в корема, когато го убих. А съм убивал и преди, без да ми мигне окото.

– "Правилно е да се учиш дори от враговете" – цитира Тит. – Не си първият войник, изпитал възхищение от мъжа, когото е победил. Мисля, че това чувство измъчва мъжете откакто свят светува.

– Ако се бях родил в Дакия, щях да го следвам предано. – Тит за пръв път виждаше Викс да намира трудно думите. Липсваше му красноречие, но не и категоричност. – Случайност е, нали? Къде се раждаме? Но това определя всичко. Премести родителите ми няколкостотин мили на североизток и щях да съм отрасъл с кръгъл щит и с брада и никога нямаше да съм стъпвал в Колизеума, а сега вероятно щях да лежа мъртъв край онзи слънчев диск до своя цар.

– Направи ли каквото те помоли? – попита Тит. – Погреба ли лявата му ръка?

– До диска. В тревата. С брадвата му.