Умеех да се бия като римлянин с дясната ръка, когато съм в строй зад щита. Къси, резки движения, върхът побеждава острието, всичко, което ми бяха втълпили по време на легионерското обучение. Но лявата ръка беше обучена от варварин, от най-великия римски гладиатор, по една случайност мой баща. С лявата ръка убих за пръв път, когато бях на тринайсет години. Лявата ръка не признаваше правила, не се биеше във формация. Върхът побеждава острието, знаеше дясната ръка. Върви по дяволите, мислеше лявата.

Докоснах амулета, даден ми от татко, и замахнах със сабята към гърдите на дакиеца. Щях да го разпоря от гърлото до корема, ако не беше ризницата. Той се олюля за миг и аз скочих към него. Ревях, че майка му е курва, баща му – куп лайна, че ще го разкъсам на парчета и ще се изпикая върху костите му. Отсякох гребена на откраднатия шлем върху главата му, пронизах коляното му и той се запрепъва. Срязах половината му щит и половината му пръсти с него. Той изпусна брадвата, но не помоли за милост, само ме гледаше стоически и понеже беше смел, отнех живота му с един бърз замах през гърлото.

Строполи се едновременно с легионера. Извърнах се в мига, когато войникът изкрещя. Точно под ръба на нагръдника му стърчеше копие. Той падна, а мъжът в лъвската кожа го повлече по тревата към края на слънчевия диск. Тръгнах към него и осъзнах, че сме останали само ние двамата. Аз и Лъвската кожа, сребърна под лунната светлина.

Тогава той се обърна и ме видя. Едната му ръка стискаше Орела, а другата – брадвата. Вдигнах меча и закрачих напред. Той започна да се отдалечава с предпазливи стъпки. Орелът сияеше над главата му.

За моя изненада той проговори:

– Ти вдигна тревогата.

Латинският му беше добър, почти без акцент. Нищо чудно, че е успял да заблуди стражите да го помислят за аквилифера на Десети Фиделис.

Посочих Орела с меча си. Кръвта продължаваше да бушува в ушите ми.

– Върни го – рекох задъхано. – И лъвската кожа. Не са твои.

– Кожата е моя. Убих лъва с копие, когато бях на дванайсет. Първата ми жертва.

Нещо прещрака в главата ми. Не само аквилиферите носят лъвска кожа. Сетих се какви слухове бях чувал, слухове за мъж, висок три метра, който предвождал войски срещу Рим и криел рогата и опашката си под лъвска кожа.

– Ти си... дакийският цар.

Изгледа ме невъзмутимо. Беше по-висок от мен, което не се случваше често, и имаше къса черна брада, пълни устни и нос, прав като саблено острие. Грубата лъвска кожа се смесваше е черната му коса, а лъвските лапи бяха кръстосани върху широките му гърди. Орелът изпищя мълком над главата му. Моят Орел, уловен в лъвски лапи.

– Казаха, че си заминал на изток.

– Трябваше – изръмжа той.

– Сигурно е имало по-лесен начин да се измъкнеш.

Ала още преди да довърша, се разколебах. Аквилиферите ходеха, където пожелаят. Стражите пред портите на Старата Сарм щяха да погледнат Орела и да му махнат с ръка да минава, без да си направят труда да погледнат лицето под лъвската кожа. Би могъл да вземе коне от лагера, да захвърли Орела и да препусне бързо накъдето поиска, за да поднови борбата си.

Не че Десетият щеше да участва в тази борба. Нищо не може да изкупи унижението на легион, изгубил Орела си.

Вдигнах отново меча си и посочих Орела.

– Дай ми го и ще те убия бързо.

– Царете не умират бързо – възрази той изморено. – Отвеждат ги в Рим във вериги и умират на арените ви. Как го наричате, когато убивате хора там – игри?

Смътно безпокойство сви сърцето ми и аз се опитах да го потисна.

– Върни ми го.

Той отново отстъпи предпазливо назад и прекрачи върху изсветлелия от луната слънчев диск, без да го поглежда.

– Не приближавай – предупреди ме, когато се втурнах напред. Сниши Орела и насочи брадвата си не към мен, а към него. – Ще го накълцам на парчета, преди да ме достигнеш.

– Защо? – изсъсках. – С теб е свършено.

– Повече, отколкото предполагаш. – Усмихна се и аз видях какво усилие му струва. – Но и вие взехте нещо мое, нали?

Погледнах димящата крепост зад гърба му.

– Не съм го направил. Аз просто дойдох... тук. С моя легион.

– Защо?

– Защо какво? Заповядват ми да тръгна на поход и аз тръгвам. Просто е.

– Знаеш ли как се казвам?

Бях чувал името му хиляди пъти, нещо странно, което усуква езика. Нещо, което не си бях направил труда да запомня. Какъв смисъл имаше?

Погледнах Орела в ръката му. Кръвта бушуваше във вените ми и ме зовеше да се хвърля в битка, ала езикът ми бе окаменял в устата. Защо не беше тук Тит да се изправи срещу този умен цар? Тит щеше да го смълчи с мекия си глас, щеше да цитира нещо мъдро и трогателно за благородството да се предадеш. Но мен не ме биваше с думите. Никога не ме е бивало.

Спогледахме се, дакийският цар и аз, и внезапно той седна, по-скоро падна. Изстена тихо и положи Орела върху камъните, но вдигна предупредително брадвата си над гордото крило.

– Добре, добре – отпуснах меча си и седнах внимателно върху ръба на слънчевия диск. Царят притисна свободната си длан някъде под лъвската кожа, а кокалчетата на другата му ръка, която стискаше брадвата, побеляха.

– Левичар – констатирах аз. – Като мен.

– Забелязах. Жалко. Синът ми така и не се научи да се сражава с левичари.

– Синът ти?

Кимна към мъжа, когото бях убил, после към другия дакиец, проснат върху тревата с меча на мъртвия легионер, забит в гърлото му.

– И двамата.

Не знаех какво да отвърна. Допуснех ли грешка, моят Орел щеше да стане на парчета. Видях черната сянка под него, разстлана върху камъните.

– Как се казваш? – попитах внезапно.

– Децебал.

Гласът му изневеряваше.

– Хубаво име.

Означава Силен за десетима. По-добре от Дребосък.

Сянката под него нарасна, пълзейки като черен поток към Орела.

– Какво ни издаде? – попита Децебал. – Защо реши да ни нападнеш?

– Не го наричаше Орела – обясних. – За нас знамето не е "то", а "той".

– Ах... – Полегна внимателно върху камъните, без да изважда ръката си изпод лъвската кожа. Понечих да пристъпя към него, ала брадвата в другата му ръка се изви като дъга и застина във въздуха. – Не ме предизвиквай, момче.

Вдигнах помирително длан.

Той погледна оцъклената луна, застанала почти точно над главите ни.

– Тук ме коронясаха – промърмори той сякаш на себе си. – Но по пладне. Слънцето грееше ослепително.

Помислих си, че Сабина ще се зарадва да научи това.

– Дай ми Орела – повторих аз.

Той издаде нечленоразделен звук през стиснатите си зъби. Сви юмрук под лъвската кожа и по камъните рукна ярка кръв. Орелът се даваше в нея.

Станах и тръгнах към него. Очите му се завъртяха в орбитите.

– Погреби ръката, с която държа меча.

– Императорът ще я поиска – отвърнах безпомощно.

Траян се беше заклел, ако царят умре, да отнесе в Рим поне главата му и ръката, вдигнала се срещу империята.

– Занеси му дясната ми ръка. Няма... няма да разбере. Левичарите не се срещат често, нали?

Разкикоти се. Зъбите му бяха почернели от кръв. Едната лъвска лапа се свлече назад и аз видях ужасната рана под нея, Римският легионер беше разпорил корема на царя, преди да умре.

Децебал изпусна Орела и той изтрополи върху каменния слънчев диск. Царят притисна брадвата към гърдите си, потупа я леко и посегна към камата, затъкната в колана му. Зъбите му се оголиха отново като на скелет и аз си спомних изпепеления гарнизон на дакийската граница, спомних си четиримата войници, захвърлени мъртви на пътя, изтезаваните мъже и черепа, оставен в нишата на портата.

– Трябваше да си стоиш мирно и тихо тук – рекох му, докато се мъчеше да извади камата от колана.

В крайна сметка пръстите му не успяха да се сключат около дръжката ѝ. Дори да беше притежавал сила за десетима, сега кръвта я бе отнесла. Погледна ме. Аз издърпах камата от ръката му. Не знаех какво да кажа, не знаех с какви молитви се сбогуват дакийците с умиращите си воини, затова просто докоснах амулета, даден ми от друг воин, също притежавал сила за десетима. Докоснах амулета, положих длан върху челото на умиращия цар и му прерязах гърлото.

– Викс? – примигна Тит, когато се олюлях пред прага на безупречно чистата шатра на приятеля ми. – Мислех, че си се отдал на пиянство в Старата Сарм с всички от легиона?

– Отнеси това на императора.

Хвърлих вързопа в краката на Тит. Лъвска лапа с кървави нокти се отпусна безжизнено върху сандала му. Той надникна предпазливо във вързопа и отскочи назад.

– И това – забих пръта на Орела в земята. – Погрижи се за него. Преживя тежка нощ.

– Викс?

– Трябва да го измият – рекох завалено. – Подгизнал е от кръв.

Олюлявайки се, излязох, от шатрата на Тит. И меча ми се нуждаеше от почистване; беше покрит със съсирена кръв, а центурионът щеше да ме изпече жив, ако я прибера в този вид в канията. Ръцете ми обаче трепереха толкова неудържимо, че изругах и продължих напред. Тази нощ лагерът беше почти безлюден. Както спомена Тит, всички легионери се напиваха в Старата Сарм, с изключение на неколцината клетници, охраняващи лагера.

– Викс?

Сабина стоеше пред шатрата на контуберниума ми, стиснала ведро с вода в едната ръка. В другата държеше купчина мръсни туники. Пране, разбира се. Винаги неотложно, дори когато се печелят войни и умират царе.

– Знаеш ли, че переш дрехите на герой? – попитах аз.

Тя вдигна вежди и остави ведрото.

– Така ли?

Разперих ръце и се усмихнах широко.

– Аз съм герой.

Защо ми беше толкова трудно да се усмихна? Убих царя на Дакия, сложих край на войната, щяха да ме окичат с лавров венец, щом императорът научи, щяха да окачат наниз медала върху колана ми... Защо тогава не можех да се усмихна?