Не след дълго пламъците заоблизваха небето. Дакийските войници ги поглеждаха и тутакси отклоняваха очи.

Няколко центурии нахлуха в града да потушат съпротивата, останалите се разположихме около храмовете. Римските храмове са правоъгълни постройки с колони и високи покриви – величествени домове на величави богове, – но дакийците явно принасяха жертвоприношения върху каменни кръгове, гравирани с руни, под открито небе. Върху тревата имаше огромен равен кръг от плътно подредени един до друг камъни, напомнящи слънчев диск, и аз видях как Траян скочи от коня си и тръгна към него с лице като буреносен облак. Грабна знамето от аквилифера ни, който застина стреснат на място, и застана в средата на каменния кръг. Спря задъхано за миг, сякаш забравил какво иска да направи или да каже, и после без нито дума заби пръта в пролуката между два камъка. Орелът на Десетия се развя гордо над езическия олтар.

Усетих как гърлото ми пари и осъзнах, че крещя с още хиляди други. Траян вдигна ръка да ни смълчи, но ние тропахме с копията върху щитовете и мрачното му изражение започна да се разсейва. Той се усмихна доволно като момче и очите ни се насълзиха от пушека, който вятърът довяваше от горящата крепост и го завихряше около прекрасния ни, дързък орел.

После дойдоха жреците на легиона да издекламират дълга  благословия и да обявят Траян за господар и завоевател на Сармизегетуза, но ние непрекъснато ги прекъсвахме с триумфални възгласи и те размахваха ръце да ни усмирят. Помпозни глупци, кому бяха нужни благословиите им? Траян беше станал господар на Старата Сарм в мига, щом заби орела в каменния кръг. Виждах как дакийците – жена, прегърнала бебе, старец, момче, няколко години по-младо от Тит – ни наблюдават безпомощни, с горчива омраза, но не мислех за тях. Мислех само за великия ни император.

Лошото му настроение вече се бе стопило. Когато жреците престанаха да бръщолевят, той погледна към горящата крепост и разкриви лице.

– Ще я построя отново – заяви. – По-величествена отпреди, обещавам.

Обърна се към нас и изрева дружелюбно:

– Следвайте заповедите на центурионите си. Нещастните кучи синове, които ще останат на пост, да внимават да не се напият. Другите да разполагат с нощта както намерят за добре. Но заловят ли някого с дакийска жена, която не изглежда доволна, ще му отрежа петела с тъп нож.

Ние изревахме в отговор и забарабанихме отново с копията. Той вдигна ръка и почернелият от дима вятър развя късата му коса.

– Утре тръгваме по петите на проклетия дакийски цар. Ще го намерим – и него, и лъвската му кожа – дори да се е скрил в Хадес!

Нов рев.

– Свободни сте!

Размислих дали да не сляза да доведа Сабина, която сигурно изгаряше от нетърпение да чуе нещо ново след монотонното лагеруване, но се отказах. Въпреки стражите и отрядите, бдящи за размирни дакийски войници, тази нощ в Старата Сарм щеше да се лее кръв. Нямаше да се мине без изнасилени жени и подпалени къщи, без римляни, проснати на сутринта мъртви, с ножове, стърчащи от коремите им. Най-добре да не я въвличам в това – щеше да е прекалено интересно дори за нея.

С Филип открихме гостилница, обрах го на зарове, после той ме обра и излязох навън с половин кесия и значително по-ясен разсъдък от него. Тъмните улици се виеха причудливо за разлика от правите ъгли на Рим. Усещах как невидими очи наблюдават червената ми мантия и качулатия ми шлем. За да си спестя уличните боеве с помътена глава, пих умерено в гостилницата и се чувствах почти отвратен от себе си. Нима започвах да се превръщам в предпазлив старец като центурионите, винаги претеглящи всички последствия? Приятелите ми се присмиваха и продължиха да се наливат до несвяст, но аз изпих половин халба силна дакийска бира и излязох рано от гостилницата. Реших да се върна да поспя в лагера, щом утре ще тръгваме рано сутринта. Пак проявявах предпазливост, не, по-лошо, отговорност. Но макар да не бих го признал пред никого, предпочитах да прекарам нощта в леглото до момичето си, вместо да се напивам в гостилница, където половината клиенти искат да ме убият. Успокоих се, че утре ще се забавлявам безмилостно, подигравайки се на стенещите си и повръщащи събратя по оръжие.

Пресякох тесния площад и се запътих към градските порти. Група легионери ме подминаха с радостни възгласи – сигурно отиваха да сменят отряда, останал на пост до храма, където Траян заби орела на Десети Фиделис. Зърнах нещо бледо да просиява около храма и след кратко колебание се върнах при странния дакийски олтар. Сабина харесваше непознати богове, дори необикновени варварски идоли с рога и нокти, каквито боготворяха дакийците. Разкажех ли ѝ нещо ново и интересно, щеше да се зарадва повече, отколкото ако ѝ подарях диамантена огърлица. Моето необичайно момиче.

Сиянието, което бях забелязал от тъмната улица, беше отражението на трите четвърти лунен диск върху гладък каменен кръг сред тревата. Подпорните камъни и грубите колони бяха изчезнали в мрака, но кръгът отразяваше бледо луната. Погледна я отново и прецених, че ще застане точно над каменния кръг когато се издигне най-високо на небосклона.

– Какво е това? – попитах, улавяйки за яката мъж в кожени панталони и мантия от овча кожа, който се опита да ме заобиколи, стрелвайки с очи меча ми. – Каменен олтар ли?

Онзи ме изгледа с мрачна омраза.

– Слънчев диск.

– За какво служи?

Той се измъкна от хватката ми и потъна в сенките. Преметна щита си през рамо и тръгнах любопитно напред през тревата Облян от лунната светлина, кръгът изглеждаше по-голям, разполовен от сянката на знамето, забито в средата му. Орелът на Десетия чернееше под лунното сияние, но продължаваше да се издига гордо. Зад него крепостта приличаше на купчина лава и пепел тлееща в мрака. Забарабаних замислено с копието си по земята^. За какво им е слънчев диск? Да не би дакийците да принасят върху него жертвени овни, когато слънцето се издигне най-високо над хоризонта? Или коронясват тук царете си и устройват сватбените церемонии на принцовете си? Сабина несъмнено щеше да попита...

Докато размишлявах, войниците прекосиха слънчевия диск и застанаха до орела. Размениха по няколко думи със стражите орлите никога не остават без надзор. Видях как си отдадоха почест и мъжът в средата се наведе и извади знамето измежду камъните. Лунната светлина посребряваше лъвската кожа, наметната през главата му. Разбрах, че е аквилиферът ни, и му завидях. Аквилиферът на легиона носи знамето в битка – най-голямата чест, с която възнаграждават смелите войници. Аквилиферът носи лъвска кожа с лапи, кръстосани гордо пред гърдите, плащат му двойна надница и е само с едно стъпало под центурионите. Късметлия!

– Ще слагаш Орела да спи ли – поздравих го, когато слезе от слънчевия диск и тръгна през тревата.

Той изсумтя стреснато и отстъпи назад. Едната му ръка се вкопчи в дръжката на меча, а другата стисна по-здраво знамето. Двамата мъже зад него също вдигнаха копия и аз пристъпих на светло, за да ме видят.

– Версенжеторикс, втора кохорта, трети центурий от Десети Фиделис. Спокойно!

Да изгуби Орела си беше най-големият срам за легиона; аквилиферите и помощниците им предпочитаха първо да размахат меч, а после да задават въпроси. Мрачна шайка, макар и добре платена.

– Просто се разхождам – обясних аз.

– Свободен си – отсече един от копиеносците. – Наредиха ни да го изнесем от Сармизегетуза и да го върнем в лагера.

Изгледах с присвити очи мъжа в лъвската кожа.

– Откога аквилиферите носят дакийски щитове?

– Изгубих моя – рече грубо той.

– Ще ти орежат заплатата – предупредих го и отстъпих настрани. Зад нас повечето стражи, дежурили около слънчевия диск, се бяха разпръснали и запътили към леглата си.

– Сложете Орела да си отспи. Цял ден бдя зорко над нас.

– Имаш право – съгласи се един от копиеносците и в този момент аз метнах копието си към него.

То изтрополи върху рамото му меко и звънливо, съвсем различно от звука, който издава стоманата на римските брони. Плетена ризница, а не от пластини и кръгъл щит, вместо правоъгълен... Мъжът с копието се обърна озъбен към мен и дългата му коса се разпиля изпод шлема, дълга коса, каквато никой центурион не би позволил на легионерите си да носят.

– Дакийци! – изревах към отдалечаващите се стражи, оставили трима врагове да си тръгнат с Орела им, и се хвърлих към първия копиеносец.

Той ме посрещна с ръмжене, замахна с копието към лицето ми и аз вдигнах щита. Острието се плъзна по издатината в средата му с глухо тупване и аз надзърнах бързо към слънчевия диск. Дузина стражи пазеха Орела, но се бяха пръснали да търсят вино и курви. Само двама чуха вика ми и се върнаха. Видях как измъкват мечове от ножниците си и другите двама дакийци се обръщат към тях. Трима от нас срещу трима от тях, а римският легионер струва колкото двама дакийски метежници. Триста дяволи. Вече започвах и да говоря като центурион!

Копието отново се насочи към мен и аз се скрих зад щита. Мечът ми се стрелкаше около ръба му с къси, резки движения и пред очите ми изплува безумно ясен спомен – император Траян кръжи около мен в осветената от факлите градина и повтаря "Върхът побеждава острието, момче, върхът побеждава острието!"  Копието се заби в щита и заседна там. Дръпнах диво щита и изтръгнах копието от ръката на дакиеца. Той извади брадва от колана си и я размаха в къса, зловеща дъга. Вместо да се забие някъде между ушите ми обаче, острието отчупи къс от щита ми и препарира ръката ми. Зад мен долетя задавен крясък и видях как дакиецът в лъвската кожа забива брадвата си в главата на светлокос легионер. Беше се втурнал да ми помогне толкова бързо, че не беше успял да си върже шлема.

Горната една трета от щита ми се разлетя на трески под следващия удар на брадвата. Изревах и халосах с него дакиеца си. Висок здравеняк в червена мантия, несъмнено съблечена от някой нещастен мъртъв римлянин. Очите му бяха черни бездни в тъмнината; виждах само блясъка на оголените му зъби сред гъстата черна брада. Отбягнах следващия удар на брадвата и прехвърлих меча в лявата си ръка.