– Адриан! – извика той, когато съпругът на Сабина влезе в шатрата. – Защо си крил този любител на Цицерон от мен? Очевидно е способен трибун.

Адриан се намръщи.

– Съжалявам, ако ви е обезпокоил, цезаре.

– Нищо подобно. Ако идеята му за водопровода проработи, ще го причисля към личния си персонал. Разкажи ни пак, момко...

– Ако беше толкова лесно да им прекъснем водоснабдяването, вече щяхме да сме го направили – заклати глава Адриан, преди Тит да успее да довърши. – Няма да стане.

– Ще стане – отвърна неволно Тит за своя собствена изненада:

– Знаем, че горе нямат водоизточник, който да подхранва целия град. Разчитат на тези тръби.

– Момчето има право – изсумтя един от инженерите. – Мястото, което е открил легионерът ти, трибуне... Сигурен ли е, че е видял откъде излизат тръбите. Няма го на картите ни.

– Виждате ли? – усмихна се Адриан. Ако имаше достъп, щяхме да разберем.

– Не е задължително. Мястото е скришно. Погрижили са се да не попадне на картите ни. – Тит пристъпи напред и посочи картите. – Ето, ще ви го покажа...

Последва мърморене, спорове, хипотези и песимистични забележки, ала оптимизмът на императора постепенно зарази всички. Той вече кроеше планове, крачеше напред-назад в очуканата си броня, разискваше с офицерите си и Тит доволно отстъпи в ъгъла на шатрата. Остана незабелязан, както предпочиташе.

Не съвсем незабелязан обаче.

– Трябваше да споделиш идеята си с мен, трибуне.

Гласът на Адриан прозвуча до рамото на Тит с отчетливо студени нотки.

– Съжалявам, легате – отвърна Тит. – Мислех... мислех, че само ще ми се присмеят, и реших да ви спестя унижението.

– Но се оказа голям умник. Постигна целта си.

– Не, легате... Нямам особени амбиции. Влече ме само спокойният живот.

Адриан го изгледа смаяно и се отдалечи.

– Цезаре, искам да привлека вниманието ви към това място. Ето тук, на картата... С моя трибун го обсъждахме по-рано, анализирахме слабите пунктове...

"Никой не ми вярва, когато кажа, че не искам много от живота", помисли си Тит. Адриан, който се стремеше да стане консул и да стигне още по-далеч... Императорът, който искаше да превземе целия свят... Викс, който изгаряше от желание да му помогне... Сабина, която щеше да се задоволи едва когато преброди всички морета и хоризонти. "Толкова много целеустремени хора – рече си Тит, – и сред всички грандиозни амбиции – аз! " Без никакви амбиции.

Освен може би някой ден да се сдобие с друг прякор вместо Онзи, който цитира.

– Трибуне – побутна го след малко Траян по покритата с ръкавица длан. – Ще те наблюдавам, бъди сигурен. Някаква епиграма за случая?

– "Думите пресядат в гърлото ми – подхвана неусетно Тит. – Невидим огън разжарва ръцете и нозете ми." Катул го е казал за жена, цезаре, но толкова нервен се чувствах и аз, когато вървях към тази шатра.

Траян се засмя, потупа рамото на Тит с имперско благоволение, което подкоси коленете му и приближените му тутакси му запригласяха. Устните на Адриан обаче се извиха в бледа сянка на усмивка.


ВИКС

– Кажи ми. – Сабина вдигна глава към мен. – Тръбите бяха счупени и дните се нижеха, топли и лениви като преди, докато цялата армия чакаше дакийците да ожаднеят. – Защо ти е толкова неприятен съпругът ми? Признай, че все пак е добър легат.

Изсумтях, но не можех да отрека с чисто сърце. Не ми харесваше Публий Елий Адриан да ми е командир, но той се оказа по-способен от очакванията ми. Отсъждаше непредубедено, предоставяше свобода на центурионите си, изискваше дисциплина, без да е привърженик на боя с камшици.

– Имитира императора – рекох презрително. – Много ум ли се иска да следваш най-добрия пример?

– Прав си – съгласи се Сабина. – Много внимателно наблюдава Траян. Започна да поздравява всички по име като него и да ги потупва дружелюбно по рамото. Изглежда превзето, но Адриан винаги се стяга, когато влиза в нова роля.

– Точно така! Изтъкан е от роли!

– Но ги играе сполучливо, признай. Защо си го нарочил? Нищо не ти е направил.

– Нае главорези да ме набият!

– Всеки ден някой се опитва да те набие! Но до другата сутрин си забравил.

– Той е надменно мекотело.

– Да – съгласи се Сабина, – и какво от това?

– Защо го защитаваш? Не го ли мразиш?

– Не, разбира се.

– Но не го обичаш. – Думите ми убягваха. – Така си мислех поне...

– Любов и омраза? И нищо между тях? – Сабина наклони развеселено глава. – Така ли го чувстваш?

Позамислих се.

– Горе-долу.

Тя се разкикоти.

– Моят съпруг е малко по-сложен. Не е любвеобилен може би, но е интересен. Разговаряме много.

– За какво?

– Гръцка поезия. Сирийска архитектура. Лов на лъвове. Залезът на римската литература. Защо египтяните боготворят котките. Книгите на сибилите и какво е пишело в тях. Как се свири на флейта. Принципите на ораторското изкуство. Дали е възможно да предприемем експедиция по течението на Нил по време на пролетното пълноводие. Дали квадратните или многоъгълните павета са по-издръжливи на тежест. Кой е най-добрият начин да построиш трирема[45]...

– Ясно, ясно – прекъснах я недоволно. – Той ти е най-добрият приятел...

Не знаех дори какво означават половината неща, които изреди.

– Приятел? – замисли се Сабина. – Ммм... не. С Адриан се държим приятелски, но не сме приятели. Той няма приятели. Не обича да се сближава с хората.

– И това е добър съпруг? – попитах пренебрежително.

– Любезен е, внимателен е и е приятен събеседник на вечерната трапеза. На мен това ми стига.

Приемливо, рекох си, след като между Адриан и Сабина нямаше кой знае какво след вечерята. Това беше първият ми въпрос.

– През първата ни брачна нощ Адриан беше по-нервен от мен – разсмя се Сабина – и легна на една страна през първата ни нощ в Дакия. Имал е афери с омъжени жени, но едва ли с девствено момиче. Или с момиче, което смята за девствено... Както и да е... силно облекчен, че не плача и не кървя, остана и разговаряхме чак до сутринта. За "Илиада", доколкото си спомням, и как и двамата смятаме Ахил за мускулест идиот. Още на другия ден се преместих в спалня в отсрещното крило на къщата. Нощем се посещаваме приблизително веднъж годишно. Когато на Плотина ѝ писне да ми опява, че трябва да му родя наследник, и започне да му чете конско.

Веднъж годишно. Не е зле.

– Разговаряйте си колкото ти душа иска – позволих ѝ щедро, – стига да няма друго.

– Благодаря за разрешението – усмихна се Сабина. – Бях стаила дъх...

Тя ме дръпна да наведа глава за целувка и заочертава бавни кръгове по тила ми. Направеше ли го, в стомаха ми винаги запърхваха пеперуди. Вдигнах я и я внесох в шатрата, където Бойл  шиеше нова подплата на шлема си.

– Излизай – наредих му, отлепяйки за секунда устни от нейните.

– Ти ще ми дошиеш подплатата – предупреди ме той и изчезна.

– Побързай – засмя се Сабина, когато я хвърлих върху рогозката си. – След петнайсет минути имаш учение и опциото ще те наложи с пръчка, ако пак закъснееш.

– Мътните го взели.

И него, и проклетия Адриан. Целунах Сабина по извивката на хълбока и се усмихнах, представяйки си изражението по лицето на надменното копеле, ако ме види сега. Ако ни видеше, сигурно щеше да се наложи да го убия, но това не ме тревожеше особено. Щях да хвърля тялото в някой ров и да обвиня дакийските стражи... После тялото на Сабина се притисна в моето и аз забравих Адриан. Забравих и Старата Сарм, надвиснала горе в сухото лято без нито капчица дъжд и бавно умираща от жажда.


Фризовете върху паметника на Траян рисуват победата като най-простото нещо. Портите се отварят и римските легиони влизат триумфално в града. Но не беше толкова лесно.

Портите се отвориха, вярно, и легионите се строиха с въодушевени възгласи. Аз се напъхах между Филип и Симон с един завързан и един незавързан сандал, с шлем, кацнал върху главата ми като птица с развети криле, и полуоблечен. Победоносният зов на тромпетите прозвуча призори. Филип ругаеше ликуващо на мекия си гръцки, а Симон крещеше като зъл дух. Ала слънцето се вдигна горещо на небосклона, пратеници яздеха напред-назад и ние пристъпвахме от крак на крак, докато конниците разнасяха искания нагоре-надолу по планината. Едва следобед редица военопленници се предадоха и легионите тръгнаха по виещата се пътека към града. Милосърдното настроение на Траян вече се бе изпарило.

– Къде е царят ви? – извика дрезгаво той и дори отзад, във втората кохорта на легиона, аз долових остротата в гласа му.

– Виждаш ли го? – прошепна по-ниският от мен Филип и се надигна да погледне над шлема на войника пред него. – Сигурно се забелязва лесно. Чух, че носи мантия от лъвска кожа!

– Може да е свалил мантията, идиот такъв!

Гласът на императора плесна отново като камшик:

– Къде е!

Пленниците се спогледаха и замърмориха.

– Ще се погрижим – изръмжа императорът и в следващия момент кавалеристите му скочиха върху конете си.

– Кучият син сигурно е избягал, преди да се предадат – изсумтя Симон до мен.

– Значи няма да се бием? – попитах разочаровано, когато тромпетите затръбиха отново.

– Предадоха се! Няма да се бием, разбира се.

– О... – Въодушевлението помръкна и се запитах дали и императорът се чувства така.

Той се взираше в крепостта, навярно спомняйки си опожарените римски гарнизони с черепите, цъклещи се като божества от нишите в стените, където преди са се развявали гордо легионерските орли.

– Изгорете града – заповяда рязко той и отново всички чуха гласа му. – Изгорете го до основи.