И когато другите легионерски съпруги я питаха "Кой е твоят", Сабина сочеше високия войник, червенокос, загорял от слънцето, трескав и широко усмихнат, и отвръщаше нехайно: "Този."

Това беше най-забавно!

– Надявам се, изпрах калта. – Сабина изплакна за последна туниката и вдиша тежкия памучен плат, от който се стичаха струйки вода. – Вече не виждам, затова ще се задоволим с толкова.

Легионът се бе превърнал в гора от лагерни огньове с хиляди миризми се издигаха в мрака към далечните звезди – пушек и масло, печено месо и съхнеща вълна, кожа, пот, тор и стомана. Сабина ги вдишваше с пълни гърди, докато с Тит криволичеха из лабиринта от шатри и огньове. Дали съпругът ми харесва миризмата на легиона? По-скоро не. Император Траян обаче – да, той несъмнено я обичаше. И колкото и да се оплакваше Викс от Десетия, от центурионите, традициите и миризмата му, той също я обичаше.

– Открадна ми туниката – възнегодува Викс, когато с Тит се появиха в ореола от лагерния огън на контуберниума. – И се навърташ край трибуна. Момичета! Не устояват на офицерите!

Седеше с кръстосани крака пред огъня, с меч върху коленете му. Пламъците играеха по косата му и я багреха в червено и златисто, а мускулите му изпъкваха под кожата на голите му ръце, когато прокарваше точилото напред-назад. Сабина вече знаеше какъв е трикът да наостриш добре оръжието. Първо изстъргваш ръждивите петна с малък нож, после търкаш усърдно с бруса – дълги движения за острието и къси за върха. После изглаждаш внимателно меча с мек плат, напоен с дървено масло. Който си мисли, че не можеш да повериш бебе на мъж, помисли си Сабина, настанявайки се до Викс, не е виждал как легионерите се грижат за меча си.

– Донесох вино – обяви Тит и вдигна меха. – Щях ли да донеса вино, ако ти бях отнел момичето?

– Дай ми виното и ти я отстъпвам!

– Наистина ли? – попита Тит, но Викс прегърна Сабина през раменете, притисна я до себе си и я целуна по слепоочието.

– Къде са Симон и другите? – озърна се Сабина.

– Тази нощ Бойл и Филип са на стража, горките кучи синове. – Викс взе отново точилото. – А опциото привика Симон за разузнавателна обиколка. Огънят е само за нас.

"А после и шатрата – изгледа той Сабина с блеснали очи. – Ще вдигаме шум, колкото си щем." Безброй пъти съм делила постелята му, помисли си Сабина, но погледне ли ме така, сърцето ми още се обръща.

Тит се прокашля, сипа вино в тенекиени чаши и тримата се отпуснаха спокойно сред подскачащите сенки на пламъците. Или по-скоро Сабина и Тит се отпуснаха. Викс тупаше ритмично с крак и говореше ли говореше за обсадата.

– ... повече катапулти – горещеше се той. – Ако построим достатъчно, стените ще рухнат.

– Ако построим още обсадни машини, дърветата ще свършат.

– Дори когато спореше, тонът на Тит оставаше благ. – Аз лично бих платил, за да ни отворят вратите. Според Катон "Всяка крепост може да бъде завзета с пари".

– Цицерон – поправи го небрежно Сабина. – Цицерон го е казал.

Викс и приятелите му обикновено посрещаха с учудени погледи литературните сентенции на Тит, но тя почти винаги успяваше да го засипе с повече цитати.

– Нощна атака може би – продължи замислено Викс, без да им обръща внимание. – Впи очи в черния силует на Старата Сарм, издигаща се величествено и презрително над обкръжилите я легиони, обсадни машини и платформи. – Няколко подбрани мъже да прескочат стените и да отворят портите...

Той атакува отново меча си с точилото. Чакането не беше стихията на Викс, според него един месец обсада си е чисто ѝ просто прахосано време. Сабина застана зад него и се вдигна на колене, за да помасажира раменете му, и той млъкна с въздишка.

– Лявото рамо... по-силно... Май го изкълчих днес в двубоя.

– Винаги се схващаш отляво. – Тя заби пръсти точно под лопатката в мускула, който поемаше цялото му напрежение. Лявата ти ръка така и не свикна, че е обречена да държи щита.

– В обучителния лагер вдигнаха ужасна врява, понеже държа меча с лявата ръка. Принудиха ме да се науча да се бия и с дясната. Ох!

– Но на лявата това явно не ѝ харесва. – Сабина пъхна длан под туниката му и започна да разтрива рамото. Усещаше колко е топла кожата му под пръстите ѝ, ала не от лагерния огън. Викс никога не се нуждаеше от огън, за да се сгорещи. Тялото му винаги излъчваше топлина, сякаш кръвта му кипеше.

Той улови пръстите ѝ със своите, загрубели от меча и мазни от кърпата с дървено масло, и ги стисна леко, продължавайки да бърбори за дакийците.

– Прекарайте ме над тези стени с въже...

– Отказвам се... – Сабина вдигна ръце. – Вече няма начин да те успокоя. Е, има, но по-късно, след като те съблека гол.

Пропълзя от другата му страна, погледна меча върху коленете му и отпусна глава в скута на Тит.

– ... и ще отворя вратите – измърмори Викс.

– Не се напрягай – успокои го Тит. – Градът ще падне или няма да падне. Не е толкова важно.

– Моля? Как така не е важно? Не съм бил път цяло лято, за да се върнем с празни ръце у дома.

– Кой казва, че си бил път за нищо? Лятото беше прекрасно; времето – приятно, радвахме се на красиви пейзажи и укрепнахме телом. Почти се убедих, че във войнишкия живот има известен чар.

– И аз – додаде Сабина, без да вдига глава от скута на Тит.

Отначало откри с огорчение, че след час-два ходене се изморява и е принудена да се качи в колесницата да отдъхне. Разтриваше подутите си крака, превързваше мехурите и проклинаше схванатите си мускули. Недоумяваше колко дълго и крепко вървят легионерите, при това натоварени с оръжия, брони и тежки торби. Постепенно обаче тялото ѝ заякна и сега успяваше да върви цял ден; здравите ѝ крака я носеха леко и ѝ оставаше въздух да припява ругателските походни песни. Понякога дори съчиняваше неприлични стихове и ги рецитираше на Викс и другарите му през смях.

– Всичко е безсмислено – жалваше се Викс, – ако не набучим няколко глави на кол, за да ги покажем накрая. За какво постъпих в легионите? За да получавам заплата и да ме налагат с пръчка?

– Наистина си варварин – информира го Сабина.

– Съгласен съм – додаде Тит. Беше започнал да гали Сабина по косата, много леко, сякаш се страхуваше да не се отдръпне. Тя обаче примижа доволно. – Няма нужда от драстични мерки срещу Сармизегетуза, Викс. Знаем, че там, горе, нямат водоизточник и рано или късно ще ожаднеят.

– Имат тръби, които им доставят вода.

Викс хвърли нова цепеница в огъня, разпилявайки искри към обсипаното с блещукащи звезди небе.

– Вярно е и всяка нощ в шатрата на императора обсъждат разгорещено тръбите. Стоя в дъното и държа известията му, докато той спори с легатите си. – Тит продължаваше да гали Сабина по косата. Ръцете му бяха приятно нежни. Съпругата му ще е щастливка. – Легат Адриан иска да отрови водата, но средството е ненадеждно, а императорът се чудеше дали в тръбите ще се поберат неколцина войници, за да се промъкнат под стената, но се оказаха прекалено тесни...

Викс отметна глава и се засмя. Подхвърли меча си високо във въздуха и го улови. Сабина го погледна и сърцето ѝ подскочи.

– Обичам императора – възкликна Викс през смях. – Обичам и теб, Тит. Но разсъждавате като патриции. Отрова, нощни нападения... Поне веднъж помислете като варвари! Счупете проклетите тръби!

– Възможно е само ако знаем къде излизат – отвърна Тит. – А не знаем.

Викс се ухили.

– Аз знам.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

ТИТ

– Смяташ ли, че не сме обмисляли да счупим тръбите, момко? – попита благодушно император Траян. – Няма достъп.

– Има, цезаре. Ще ви покажа на картата. – Тит пристъпи от крак на крак. – Един от легионерите ми открил мястото, когато бил на стража. Знае къде излизат тръбите. Счупваме ги и прекъсваме водоснабдяването. Не е елегантно решение, но е най-простото. Дакийците ще ожаднеят и ще отворят портите.

Императорът се намръщи, но не сърдито, а замислено.

– Извикайте инженерите ми! – нареди той и настана суетня.

Тит се оказа в центъра на суматохата. Обзе го странно вълнение. Едва събра кураж да дръзне да предложи на императора безумния план на Викс.

– Сам ли очакваш да го предложа? – изсмя се Викс. – Няма да допуснат кален легионер като мен да припари до императора. Ще го направиш вместо мен.

– Аз? Не мога!

– Разговарял си с него, нали?

– Мимоходом – отвърна Тит. – Веднъж-дваж. По няколко думи. Не обичам да разговарям надълго и нашироко с императори и с всякакви влиятелни хора. Поглеждат ме и аз започвам да заеквам и изобщо предпочитам да избягвам подобни сцени.

– Ако споделиш с Адриан, той ще обере лаврите – предупреди го Викс. – Тогава ще те смеля от бой, задето си помогнал на тази невестулка да се издигне благодарение на моята идея. Бъди мъж!

– Звучиш като дядо – примигна Тит и на другия ден надяна най-хубавата си броня, сложи парадните пера върху шлема си, изтърка всичко до блясък и поиска да разговаря с императора. Който сега оглеждаше замислено Тит.

– Как ти беше името? – попита Траян. – Ти си от Адриановите, нали? Онзи, който цитира?

– Да – отговори примирено Тит. – Аз съм онзи, който цитира.

– Добре е, че в главата ти не се въртят само епиграми. Не казвам, че планът ти ще проработи, но си струва да опитаме.

Шатрата се напълни бързо с хора – адютанти, разпъващи карти, приближените офицери на Траян вече разискваха разгорещено, инженерите обсъждаха техническите подробности с характерния си надменен, носов тон... Императорът обитаваше тясна легионерска шатра, обзаведена семпло с импровизирано писалище; рогозка и няколко спартански походни стола, но неизменното му добро настроение разведряваше обстановката.