Тази картина също ме буди понякога посред нощ – Адриан стиска копието и се усмихва на кървавата струя, къпеща крака му. Кръвта беше тъмна, но в съня ми сияе яркочервена.

Помня Сабина.

Копринената ѝ коса на плитка, която винаги изглеждаше хлабава. Пръстите, безмилостно търкащи, мачкащи и месещи стъпалата ми след двайсетте мили ходене, докато всичките ми мускули се размекнат като желе. Помня как повтаря "Колко интересно!"когато Филип ѝ показва как да скрие зара в дланта си, когато Симон я учи на еврейската молитва преди хранене, когато Бойл ѝ показва как да почиства ръжда от броня. Помня как чипият ѝ нос първо потъмня под слънцето, а после се покри с лунички. Не знам дали подкупваше прислужницата и телохранителите си, или просто ги беше заклела да пазят тайна, ала по цял ден крачеше в жегата до колесницата, която трябваше да я вози в уединение и удобство, и повечето от половината нощи прекарваше в шатрата ми, където приятелите ми дори не осъзнаваха, че тя е съпругата на легата им. Веднъж седмично се обличаше в коприна, вечеряше с императора и изглеждаше достолепна като храмова статуя, достойна да ѝ поднасят жертвоприношения, но през останалото време във вълнената роба и грубите сандали можеше да мине за кална, жилава домакиня, последвала съпруга си в легиона. Бях чувал истории за богини, слизали предрешени на земята и никой не прозирал истинската им същност. У моето момиче навярно имаше искрица божественост.

Помня как ѝ се присмивах. На изражението ѝ, когато за пръв път вкуси ечемичена супа, сварена в шлем над лагерния огън; когато подскачаше в празната шатра, гола-голеничка, надянала само въпросния шлем, и имитираше безпощадно центуриона ни. Помня и как ѝ се възхищавах – че без да хленчи, превързва покритите си с мехури крака, докато заякнаха от ходенето, че натовари луксозната си карета с жени и деца, за да преминат невредими реката, вместо да се борят със силното течение, че се осмели да се опълчи на старшия лекар от Десети Фиделис. Докторите в легионите не обичаха да лекуват жените на войниците и децата им: "И без това мястото им не е тук; няма да хабим медицинските запаси за тях." Пред Сабина обаче старшият лекар се превърна в треперещо зайче. Тя го заплаши, че ще накара Адриан да го накаже с камшичен бой. След този случай започнаха да лекуват жените на войниците и децата им от треска и да наместват счупените им кости.

Помня как правехме любов със Сабина под завивките в тъмната шатра, как се стараехме да не вдигаме шум и невинаги успявахме. Веднъж Филип заплаши, че ще ни залее с кофа вода, за да успее да поспи.

– Върви да чукаш някоя кобила – посъветва го любезно Сабина в мрака и аз се разсмях, толкова силно, че едва не умрях.

Помня как Тит ми напомняше укоризнено за Деметра, която ме чака в Мог.

– Сигурно вече е наедряла с твоето дете – повтаряше ми той сурово, – а ти ѝ намери заместничка още на първия ден. Мислиш ли изобщо за нея?

– Не – отговорих честно. – И да не си посмял да кажеш на Сабина за нея.

Опитах се да си представя Деметра, вероятно вече с окръглен корем, как меси хляб след хляб и си играе с момченцето си. Стройната като богиня Деметра с гъстата медна коса, толкова по-красива от Сабина с нейното дребничко тяло и луничаво лице. Поглеждах Сабина – замислено повтаря поредната нова дума от странния дакийски език или кастри опциото на груб легионерски жаргон – и разбирах колко ме е отегчавала моята красива, благочестива Деметра.

Кому остава време за угризения? Беше лято, имах император, на когото да служа, и враг, когото да убия; имах дълги пътища, които да ме изтощават през деня, и тънко като вретено момиче да ме изморява нощем. Това помня от месеците в Дакия, а не по-мащабните щрихи на политиката и стратегията. Интересува ви историята на войната ли? Отидете при колоната на Траян на Квириналския хълм и огледайте проклетите фризове, застинали и безцветни. Те ще ви разкажат фактите, но няма да ви покажат колко величествено изглеждаше Траян, колко буен и богоподобен беше, когато крачеше пеш до маршируващите си, ликуващи мъже. Няма да ви разкажат подробностите, дребните неща, които и досега събуждат посред нощ у мен, стария войник, чувството, че това е била най-хубавата част от живота ми.

Лятото преваляше, когато стигнахме Сармизегетуза. От този момент, за жалост, спомените ми се проясняват.


 ПЛОТИНА

Писмо от скъпия Публий!

Плотина прокара пръсти по релефа на личния печат на момчето. Писмата му пристигаха доста по-рядко от нейните ежеседмични послания и, разбира се, тъй беше редно. Разстоянията бяха огромни, пътищата – несигурни и все пак сега той беше влиятелен командир с безброй задължения, запълващи времето му. Дори най-преданите синове трябва да поставят дълга пред майките си. Никой не би укорил Помпея Плотина, че е обсебваща! Майка. Но все пак той намираше време да ѝ пише, при това собственоръчно. Знаеше какво задоволство изпитва при вида на стегнатия му, съвършен почерк. Тя го ограмоти лично, насочвайки пухкавата му момчешка ръчица, стиснала перото.

– Хайде, момичета! – извика тя на подопечните си, които вдигнаха стреснато глави, изненадани от ненадейната ведрост на императрицата. – Денят е прекрасен. Ще поработим навън.

Всъщност денят не беше толкова прекрасен – римска есен, ветровита и сива. И градините не бяха в най-изрядния си вид. Лилиите изглеждаха дрипави, а розите – кафеникави и попарени. Трябваше да го обсъди с градинарите. Но по-късно. Плотина избра малка беседка, чиято мраморна пейка сякаш я подканваше да поседне край нежно ромолящия фонтан, раздипли пурпурната си копринена роба върху тревата и се взря в ширналите се под краката ѝ имперски градини. Свитата ѝ се разположи смирено около нея – робини с кошници за шиене, писарки с кореспонденцията ѝ, девойки, готови да изпълнят всяка нейна поръчка.

– Тишина, моля – извика Плотина и с удоволствие отбеляза, че вече са се заели за работа в пълно мълчание.

Беше ги обучила добре, но робите, като кучетата, се нуждаят от непрекъсната дресировка. Отклонеше ли зоркия си поглед, щяха да започнат да се размотават и да бръщолевят като кокошки, ровещи в пръстта. Плотина хвърли последен поглед върху покорната си прислуга, разположи се удобно върху пейката и отвори писмото.

Да, скъпото момче беше добре. Работеше усилно, разбира се – беше твърде скромен да го признае, но тя знаеше, че легионът процъфтява под вещото му ръководство. Траян, за жалост, все още се държеше хладно...

"Дори от другия край на империята виждам ясно как се мръщиш – пишеше скъпият Публий, – но се опасявам, че съм принуден да се напивам с императора и офицерите му всяка вечер. Няма да одобриш и аз безспорно не съм привърженик на неразреденото вино и на военните истории, ала очевидно това е единственият начин да се води задушевен разговор с Траян." Плотина наистина се намръщи, но не на скъпия Публий. Траян, тъй прозорлив в много отношения, оставаше сляп за собственото си семейство. И продължаваше да пиянства и да си разменя мръсни шегички с приближените си, сякаш е юноша! Слава на боговете, че Адриан премина тази фаза в подходящата възраст.

"Твоят съпруг императорът работи усърдно – пишеше по-нататък Адриан – и е достоен за пример във всяко отношение. Нито една подробност от похода не му убягва и въпреки това намира време за наболелите въпроси в Рим. Знаеш колко присърце прие благотворителната система, предложена от Вибия Сабина."

Плотина се намръщи отново. Все още не можеше да повярва, че Сабина се включи в похода. Римска съпруга да марширува с армия? Що за идеи раждаше празната ѝ глава? Скъпият Публий не беше доволен, но, разбира се, благородството не му позволяваше да я критикува. Жлъчните писма на Плотина обаче компенсираха скрупулите му. Тя разбираше съвършено всичко.

– Снахи... – обърна се към закръглената етиопка, на която поверяваше най-фините бродерии в императорското домакинство. – Само главоболия създават, нали?

– Да, домина – отвърна жената, без да отлепя поглед от иглата.

Всички знаеха, че императрицата не очаква робите да ѝ отговарят дори когато се обръща към тях. Плотина кимна одобрително и се уви по-плътно в мантията си от тъмен пурпур, за да се предпази от резливия есенен вятър.

"Като стана дума за благотворителната система, Сабина иска да подпомогне програмата с лично дарение."

Идеята, отбеляза неохотно Плотина, има достойнства. Да се създадат имперски фондове, предлагащи ежегодна издръжка на осиротели деца на свободните граждани – звучеше прекрасно. Но замисълът не беше на Сабина! Скъпият Публий беше предложил на Траян подобна схема преди по-малко от две години, ала той я отхвърли. Щом обаче идеята идваше от Сабина, съпругът ѝ я приемаше с отворени обятия. Готов на всичко за любимката си.

 "Сабина иска да дари сто хиляди сестерции от собствения си джоб, за да даде тласък на благотворителната програма. Знам, че ще останеш доволна."

Сто хиляди сестерции? Плотина изобщо не остана доволна; О, момичето най-сетне е решило да се залови с порядъчно добротворство, вместо да прибира курви от бордеите и да им предлага работа, но един символичен жест щеше да е предостатъчен. Сто хиляди сестерции се равняват на една четвърт от таксата, плащана от плебеите, за да ги допуснат до класата на еквитите! И какво означава "лични средства"? Съпругата не разполага с лични средства. Парите принадлежат на скъпия Публий и никак няма да са му излишни. Общественият живот е толкова разточителен – данъци, подкупи, публични изяви, угощения. По-добре да похарчи стоте хиляди сестерции, за да подпомогне кариерата на скъпия Публий!

Момичето, естествено, е наясно. Прави го само за да подразни Плотина, чиито съвети винаги подминава и не си прави труда да чете писмата ѝ. Да не би да е отговорила на едно-едничко писмо от десетките, които Плотина ѝ изпрати от началото на войната? Писма със заръка и нравоучения и с най-уместни съвети?