– Не успя да ми устои преди пет години, когато бях телохранител в дома на баща ѝ. – Викс я целуна самодоволно по врата. – И досега не може да ми устои.

– Е, историята май не се оказа толкова дълга – заключи Сабина. – Въпреки въпроса кой на кого не може да устои, Викс...

Преди пет години. Когато аз ѝ носех виолетки, а Адриан ѝ рецитираше поезия...

Милостиви богове! Адриан!

– И двамата сте полудели! – избухна Тит. – Да не мислите, че легат Адриан няма да разбере? В легиона няма тайни!

– Аз нямам тайни – обади се спокойно Сабина от прегръдката на Викс. – На фона на трептящите пламъци двамата представляваха забележителна картина – олицетворение на умиротворението и доволството. Сабина беше преплела деликатните си ръце около мускулестата ръка на Вик, а дългите му, здрави пръсти си играеха небрежно с краищата на плитката ѝ. – Адриан вече знае, че съм по-любознателна, отколкото трябва. И вероятно допуска, че имам любовник. Неведнъж ми е показвал, че не възразява, стига да съм дискретна.

"Сега ли намери да ми го кажеш? – възропта неволно Тит. – Ако го знаех в Рим, след като се омъжи..." Пропъди тези мисли, поне за момента.

– Колкото и да си дискретна, не вярвам Адриан да се примири, че си избрала... хмм... обикновен легионер.

Тя се усмихна на Викс.

– Не е обикновен.

Тит също погледна Викс.

– Ще те наложат с камшик. Нищо чудно да те екзекутират.

– Само ако разбере. – Викс го изгледа самонадеяно над нежната глава на Сабина. – Кой ще му каже, Тит? Ти?

Той размисли за миг. Но само за миг.

– И двамата сте полудели – повтори той.

– Вероятно – съгласи се Сабина. – Ето, донесох мех с вино. Пийни, преди да припаднеш.

Тит наля чаша вино и за пръв път в живота си го погълна неразредено. Дори не усети как изгаря гърлото му, когато подаде меха на Сабина.

– Не мислех, че си от жените, които си намират любовници – прошепна той.

– Паднах ли ти в очите? – Усмивката ѝ помръкна леко. – Ще ми бъде много мъчно, ако стане така.

– Какво толкова? – избоботи Викс. – Днес няма верни съпрузи. Нито сред плебеите, нито сред патрициите.

– Само старомодни типажи като мен. – Тит не успя да прикрие студенината, прокраднала се в гласа му. – Които съзират добродетелта на предаността. Особено към майките на децата ни, Версенжеторикс.

Очите на Викс му изпратиха мрачно предупреждение над главата на Сабина: "Да не си посмял да споменеш Деметра!" Тит се подвоуми дали да си замълчи.

Сабина продължаваше да го гледа сериозно.

– Съжалявам, ако съм те разочаровала, Тит.

Той въздъхна.

– Не си.

Имаше ли някой право да вини жена, омъжена за човек с вкусовете на Адриан? Всички в Десетия знаеха за връзката на Адриан с един трибун, колега на Тит, да не споменаваме близостта му с красив млад адютант и още по-красив инженер.

– Не си ме разочаровала – повтори Тит и усмивката се върна! В очите на Сабина.

"Но защо не избра... другиго?", помисли си той. Вместо грубия, самонадеяния, ухиления, неверния недодялан Викс?

Или пък Сабина виждаше високия, силен, смел, амбициозен, самоуверен Викс? Тит се погледна – краката му все още стърчаха въздълги и кокалести изпод туниката, кльощавите му китки не заякваха, въпреки че носеше сабя.

Косата му сигурно стърчеше на темето.

– Ще работя с легата през следващите шест месеца или докато свърши войната – обади се Тит след малко, колкото да каже нещо, – и ще внимавам да не разбере, че вечер седя около огъня със съпругата му и легионера, който ѝ е любовник.

– Точно така – съгласи се Сабина. – Слава на боговете, че лицето ти няма да те издаде. Сигурно е въпрос на възпитание. Всички патриции умеят да лъжат хладнокръвно.

– Извинете! – възрази Викс. – Вулгарният плебей е оскърбен.

– Признай си! Ти не би могъл да скриеш чувствата си, дори от това да зависи животът ти.

"А аз мога – помисли си горчиво Тит. – И, милостиви богове, нямам избор".

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

ВИКС

Паметта е осеяна с дупки като червива ябълка. Мислех, че си спомням дакийската война кристално ясно – дори сега, десетки години по-късно, се събуждам посред нощ и усещам острия мирис на тъмните борове. Никои други борове не миришат така, поне не в местата, където съм бил, а съм обиколил почти цялата империя. Помня боровете, сякаш е било вчера, помня и други неща, но предимно дребни подробности. По-големите неща са се изтрили.

Траян го няма отдавна. Издигнаха му паметна колона на Квириналския хълм северно от Римския форум. Мраморната колона, украсена с фризове, изобразява войните му, включително войната в Дакия, и аз я посещавам поне веднъж седмично. Поглеждам фризовете и виждам, че армията на Траян е напредвала в три колони и е навлизала все по-дълбоко в Дакия към столицата Сармизегетуза[43]. Личи ясно на фриза, но когато си обикновен войник, виждаш само пътя под краката си и потния, загорял от слънцето врат на войника пред теб. Едва когато разгледах картите и фризовете, разбрах нещо, което не съм знаел тогава: първата колона на Траян е следвала поречието на виещите се реки, придвижвала се е от гарнизон до гарнизон и накрая се е сляла с втората колона, напредвала на север през долините. Мъжете, марширували в тези колони, се бяха сражавали, бяха водили тежки битки срещу отчаяни дакийски отряди, връхлитащи по периферията на колоната. Аз обаче бях в третата колона под командването на Траян и не помня никакви сражения.

Помня слънчеви дни, изсушаващи росата час след изгрев-слънце и вдигащи бели облаци прахоляк под сандалите ни с подметки, обковани с гвоздеи. Помня стръмните планински хълмове, обрасли с онези дъхави борове, издигащи се над равни долини и кристали езера. Помня как се вееше червената мантия на Траян, докато препускаше не в безопасност зад телохранителите си в центъра на колоната, а напред-назад по фланговете с очи, обхождащи хоризонта.

Унищожавахме села по пътя, обикновено защото са помагали на бунтовниците, но не помня да съм подпалвал с факла нито един покрив. Помня едно момиче с червен шал над косите и огромните влажни очи на дакийките, втренчени в нас над гърбовете на овцете им. Бойл се влюби до полуда в дакийско момиче, което срещна край един кладенец, и го поведа с нас. Няколко седмици тя делеше шатрата ни, добавяше странни зеленчуци към еднообразните ни яхнии и научи Сабина на няколко думи от родния си език, но накрая напусна Бойл и се прибра у дома, защото ѝ дойде до гуша от дългите походи, и ние подкачахме Бойл, докато го изкараме от кожата му.

Помня, че гледах като хипнотизиран как орелът на легиона се развява сред ореол от светлина. Издигаше се гордо върху високата дръжка, която аквилиферът в мантия от лъвска кожа носеше също толкова гордо. Орелът, реещ се над полята с чуждоземно жито, изглеждаше невероятно царствено и предизвикателно. Не се стърпях, отметнах глава и нададох възторжен вик, а моят центурион, кучият му син, препусна с коня си към нас и ме шибна през раменете с тоягата си.

Помня контуберниума. Кафявите пръсти на Филип, премятащи непрестанно заровете, Бойл, дялкащ гривна от копринено буково дърво за дакийското си момиче, за да я хвърли после мрачно в реката, когато момичето го напусна, Симон, опитващ се да налучка в коя посока се намира Йерусалим. Моите братя. Вече нито един не е сред живите. Останах само аз.

Помня Тит, който не би трябвало да е част от контуберниума ни, защото беше свръхобразовано хлапе с една-единствена цел – да се прибере у дома след войната и повече да не припари до легион. Но някак си той стана част от контуберниума, сядаше пред огъня ни през вечер, след като изпълнеше трибунските си задължения, сгъваше дългите си крайници под безупречно чистата си туника и разказваше смешни истории за другите офицери и повтаряше едни и същи истории за Траян, защото не можехме да им се наслушаме. Помня изражението му, когато за пръв път опита поска, киселото войнишко вино, което ни раздаваха понякога.

– Какво е това?

– Поска – ухилих се аз. – От най-хубавото вино в империята. Става и за почистване на рани. Пий!

– Първо го сипи в шлема си – посъветва го Симон – и си натопи краката в него. Най-доброто средство за отмора след дълъг поход. Банята с поска излющва мъртвите мазоли между пръстите.

– Нали не го пиете след това? – ужаси се Тит.

– Добре де, първо го прецеди, щом си толкова придирчив – смили се Бойл и всички се запревивахме от смях, когато Тит си изля чашата на земята.

Помня първия път, когато видях Адриан да си изцапа ръцете. Колоната спря край брега на придошла река и земемерите си блъскаха главите над картите заради някакво укрепление, което трябвало да е там, а го нямало. Седнах на пътя, изохках, свалих си торбата и си протегнах изтощените крака. Повечето други легионери направиха същото, докато трибуните пришпорваха конете си в близката ливада, крещяха и се забавляваха с глупави игрички. Сред дърветата ненадейно се появи подплаши елен, самец с рога като корона. Адриан, спрял коня си на известно разстояние, наблюдаваше с подигравателна усмивка върху брадатото си лице лудориите, но усмивката му изчезна, щом видя елена. Измести я напрегната съсредоточеност и той грабна копието на най-близкия легионер. В миг препусна светкавично след побягналия елен и след още един миг го свали с един съвършено премерен удар в сърцето. Тъмен фонтан кръв бликна върху крака му, но той само примигна бавно, все едно убийството го беше приземило от някакво далечно място. Сетне се усмихна.

– Обича да ловува – обясни ми Сабина след това. – Сърни, глигани, всичко, което може да преследва с кон или пеша. Странно, нали? Никак не прилича на ловец.