– Нито дума – предупреди ги той, седна до нея и я прегърна през раменете.


ТИТ

След една седмица по пътищата, помисли си Тит, повечето легати проявяват признаци на умора. Кал по ботушите или набола брадичка по доскоро безупречно обръснатото лице или локвички по пода на шатрата. Не и Адриан.

– Погрижи се да изпратят тези писма и после събери следващата пратка с кореспонденция – нареди Адриан на Тит, без да вдига очи от восъчната плочица, върху която пишеше бързо цифра след цифра. – Предай на лагерния префект да дойде при мен утре сутринта, преди да тръгнем. Не ми харесва положението със запасите от жито. Някой краде и ако не е той, ще знае кой е.

Иначе лошо му се пише.

– А доклада за императора? – напомни Тит иззад купчината плочки и свитъци.

– Ще го напиша лично. Луций, рапортът на Първото копие за проявите на неподчинение в четвърта кохорта...

В безупречно спретнатата шатра на легат Адриан кипеше деятелност като в пчелен кошер. Един адютант прехвърляше книгите, подредени като по конец в сандъците им, върху бюрото се издигаха педантично струпани купчини със свършена работа, недовършена работа и предстояща работа; меха с вино държеше роб, лика-прилика с роба, който се грижеше перата да са подострени. Друг трибун чакаше с нова партида свитъци. Трети трибун тъкмо излизаше да предаде съобщение. Един секретар сортираше свитъци, докато трети роб чистеше калта от ботушите, които легатът беше носил през деня, за да са изрядни на сутринта. Адриан диктуваше писмо на друг секретар.

– Подпиши го "Собственоръчно от Публий Елий Адриан".

Същевременно самият Адриан довършваше доклада си със съвършен, спокоен почерк. В помещението единствено не се трудеше усърдно старото куче, заспало с глава върху краката на Адриан.

– Първото копие изпрати съобщение. – Тит се възползва от паузата в равномерната диктовка на легата. – Напомня, че сте пожелали да инспектирате втора кохорта утре.

– Благодаря, не съм забравил.

След едноседмична работа по време на похода у Тит се затвърди впечатлението, че Адриан не забравя нищо. Присъстваше лично на наказателни процедури и церемонии по повишаване в чин, незначителни или не; помнеше имената не само на висшите офицери, но и на центурионите; легионерите бяха разбрали, че имат ли оплакване, могат да го отнесат направо към легата и той ще ги изслуша и ще отсъди лично, вместо да прехвърля отговорността на трибуните. Вместо да използва носилка, Адриан яздеше цял ден в пълно бойно снаряжение, сраснал се с едрия си черен кон като кентавър; работеше до късно нощем, изтощавайки да краен предел секретарите, адютантите и трибуните; ставаше рано сутрин като обикновен легионер. Винаги изглеждаше спокоен, чист и безупречен в съвършено излъскана броня и със спретнато подрязана брада, сякаш току-що излиза от банята.

– Съпругата ви също изпрати съобщение – докладва Тит. – Пита дали днес ще вечеря с вас?

– Не, ще работя. Предай ѝ извиненията ми.

Тит въздъхна леко. Зарадва се, когато разбра, че Сабина ще участва в дакийската кампания. Надяваше се да я вижда всеки ден, щом работи за Адриан. Но тя почти не стъпваше в оживената шатра на Адриан. И последния път, когато препусна с коня си до луксозната ѝ носилка, откри, че я няма.

– Излезе на проучване – обясни прислужницата ѝ.

– Удобно си се настанила, а? – не се стърпя да отбележи Тит.

Прислужницата, изтегнала се върху възглавничките на господарката си, разпръскваше прахоляка, размахвайки ветрилото ѝ от пера.

– Не ме издавайте, господарю – усмихна се прислужницата, свадливо сираче на тринайсет, което просеше на уличен ъгъл в Брундизиум, откъдето Сабина я прибра. Сабина винаги намираше момичета на странни места и им предлагаше работа в дома си. Половината я ограбваха най-безочливо и побягваха, но тя не се отчайваше и приютяваше все нови и нови. – Домина Сабина каза, че няма нищо против да си почивам.

– За нищо на света – успокои я Тит. Все пак се надяваше да вижда по-често господарката ѝ.


– Благодаря, трибуне. – Адриан сложи печата си в края на доклада, взе второ писмо от секретаря да го подпише, вдигна ръка за подострено перо и същевременно намери време да вдигне поглед и да се усмихне на Тит. – Мисля, че те преуморих тази вечер. Свободен си.

– Преуморих е точната дума – промърмори недоволно един от другите трибуни, когато с Тит излязоха от шатрата. – Защо не остана старият легат? Не ни караше да вършим нищо, освен да доливаме вино в чашата му.

– О, не знам... Аз харесвам Адриан. Не мога да отрека, че работи повече от нас.

– Е, аз не бих възразил да намалим темпото. Трибуните на легат Парминий не сноват по цял ден напред-назад край колоната да разнасят кореспонденцията му. Ловуват, возят се в носилки. Моите крака са целите в мазоли!

– Натрий ги с гъша мас – посъветва го Тит.

Беше научил този лек от Викс. Размисли дали да не се отбие в контуберниума му – за пръв път, откакто бяха тръгнали, имаше свободна вечер.

– Дано не си дошъл гладен. – Викс вдигна очи от казана, който разбъркваше над слабия огън. – Юлий сготви яхнията, преди да застъпи на стража. Има вкус на варени обувки.

– Ще преглътна вечерята в името на компанията, Дребосък.

Тит се настани до огъня, сгънал дългите си крака под туниката. Винаги сваляше трибунската броня и отличителните знаци, когато гостуваше на Викс и събратята му от контуберниума, за да им спести двоуменето дали да му отдават чест, или не. Те го погледнаха – дребният грък Филип, неизменно подхвърлящ заровете си, огромният светлокос Бойл, задрямал пред огъня, и брадатият Симон, който дялаше пръчка, и му кимнаха приятелски. Тит им кимна в отговор и взе паницата с яхния, подадена му от Викс. Беше се мръкнало, последните ивици на червения залез се стопиха зад дърветата и треперливите пламъци на огъня чертаеха топло езерце в мрака. Мрак, осеян с хиляди мънички езерца, помисли си Тит, обхождайки с очи ширналия се околовръст лагер. От всички страни блещукаха огньове, защото всички войници от всеки контуберниум от Десети Фиделис вечеряха, точеха саби, лекуваха мазоли и си разказваха истории, както щяха да правят ѝ утре, и вдругиден, и така, докато дакийският цар не умре.

– Прав си – рече Тит на Викс, след като вкуси яхнията. – Варени обувки, опасявам се, е меко казано. Предполагам, че ти липсва Деметра с нейните агнешки специалитети.

Симон и Филип се разкикотиха в хор.

– Не точно – отвърна Викс и се почеса по темето. – Имам си друго момиче.

Тит вдигна неодобрително вежди.

– Не е необходимо, надявам се, да ти напомням, че майката на детето ти заслужава не само уважение, но и вярност?

Викс продължи да яде.

– Ни най-малко.

– Тогава е излишно да се притеснявам.

Тит беше чувал старата поговорка за мъжа, който, дори да падне в клоака, излиза, ухаещ на рози. Викс, помисли си той, може да падне в клоака и да излезе с по едно красиво момиче от двете страни.

Иззад Тит долетя женски глас.

– Има ли място за още един?

Сабина?

Тит вдигна удивено очи. Съпругата на легата му, която с мантия от овча кожа, изгорял от слънцето нос и плитка, преметната през едното рамо, никак не приличаше на легатска съпруга. Вибия Сабина.

Мен ли е дошла да търси? Ала задоволството едва бе започнало да стопля гърдите му, когато тя прекрачи напред и и се хвърли в прегръдката на Викс.

За миг Тит се почуди дали не сънува. Понякога сънищата са такива – хора и места се смесват по безумен, недействителен начин. Но му хрумна, че ако е сън, Сабина ще скочи в неговата прегръдка и ще вдигне лице, за да я целуне той. Не Викс щеше да зарови пръсти в косата ѝ и да отметне главата ѝ назад, за да залепи устни в ямката между ключиците ѝ. Щеше да е Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

"Не е сън – рече си зашеметено той. – Не е никакъв сън."

– Тит! – засмя се Сабина, когато Викс най-после я пусна на земята. – Не те видях! Откога с Викс сте се сдружили толкова?

Тит се изненада колко невъзмутимо прозвуча гласът му.

– Мога да те попитам същото.

Тя му се усмихна и опря показалец в устните си, завъртайки очи към мястото, където Симон, Бойл и Филип се бяха оттеглили с паниците си да играят на зарове.

– По-късно, моля те. Милостиви богове, Викс, не ми казвай, че си оставил Юлий да сготви!

Тит усети как стомахът му се свива от нехайния тон, с който произнесе името на Викс. Не си никакъв Дребосък, ако имаш такова момиче... Защото Сабина явно идваше често и сядаше пред този огън, съдейки от начина, по който подкачаше Флип, че мами на зарове, и молеше Симон да я научи на еврейската молитва преди хранене; от начина, по който седеше в скута на Викс и облягаше глава върху рамото му, докато той шиеше скъсания хастар на шлема си. Тит се съсредоточи върху яхнията. Изгреба старателно и преглътна и последната капчица. Сипаха му нова порция и той продължи в същия дух, без да усеща изобщо вкуса ѝ. Втората паница му стигна, докато Бойл и Симон най-сетне влязоха с прозевки в шатрата на контуберниума, а Филип се запъти да си търси курва. Едва чак тогава Тит вдигна поглед.

Сабина се усмихна.

– Е? Как се срещна с Викс тук?

– Той ми спаси живота веднъж-дваж, когато за пръв път стъпих в Дакия. – Тит пое дълбоко дъх. – А ти?

Викс и Сабина се спогледаха за миг, после отлепиха очи един от друг и се разсмяха едновременно. В този момент Тит усети как го пробожда стрела от чиста ревност. Ревността изобщо не е зелена, отбеляза мимоходом той. Беше жълта като жлъчка.

– Дълга история – успя да отрони Сабина, превивайки се от смях.

– Обичам дългите истории. – Но всъщност предчувстваше, че тази няма да му хареса.