– Не ми пука какво ще кажеш и на кого. Стигнахме, домина.

Намираха се пред легатските помещения, заети временно от Траян. Вратите зееха отворени широко, робите чакаха да надянат мантиите на господарите си, а вътре Сабина видя как подпийналите гости се помайват из атриума, сбогувайки се със събеседниците си.

– Явно са приключили с битката при Алезия – съобрази тя. – Или са им свършили пилешките кокали за диаграми. Знаеш ли, че гази вечер императорът обяви началото на похода?

– Поход? – Викс се закова на място. – Кога?

– Следващата седмица, ако успее... как се изрази? – Тя погледна към черното небе, осеяно с диаманти. – Ако успее да срита всички легиони в задниците навреме.

– Десетият е готов – в ъгълчетата на устните му просия усмивка, независимо колко усърдно се стараеше да я прикрие.

– Ще ми се да го видя – призна Сабина. – Легионите в действие. Сигурна съм, че гледката е внушителна.

– Много ругатни. Много кал.

– И други неща сигурно. – Тя преметна мантията си през рамо. – Но военните походи не са място за жени. Адриан е категоричен. Дори за легатски съпруги. Нямам нищо против да се върна в Рим, ала там ме причаква императрица Плотина. Като цяло предпочитам дакийския цар с роговете пред нея. – Сабина погледна Викс. – Не се пази.

– Какво?

– Не се пази, когато тръгнеш на война – скръсти ръце пред кръста си и златният лъв върху гривната ѝ отрази жълтия пламък, на факлата. – Предпазливите войници не се прославят. Ако все още мечтаеш за слава.

– Да – отвърна Викс, без да се замисли. – И за  лавров венец, за центурионски чин и накрая... – млъкна и се намръщи. – Не е твоя работа. Лека нощ, домина.

– Лека нощ, Версенжеторикс – усмихна се тя и се обърна към триклиниума, където Адриан и Тит все още бистреха поезията. – Радвам се, че те видях.

– Не мога да кажа същото – отсече той и изчезна в тъмнината.

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

ВИКС

Обичам походите. Стига слънцето да грее и да няма много кал, те са изключително приятни. Раменете ми обикновено се противят на тежката торба през първия час, но след малко тялото ми се отпуска и аз се понасям лек като перце в добро настроение и рева с пълно гърло маршовете, които държат легиона в крачка. Маршовете са различни – ако ви се падне особено благочестив и превзет центурион, песните са мрачни призиви към Марс или скучни патриотични стихове за римската слава. Император Траян обаче беше легионер по душа и присърце му бяха най-циничните песни, така че разполагахме с пълна свобода.

Изтеглихме се бързо от Мог. Половината от нас оставяха зад гърбовете си дългове и бременни жени и всички бяха доволни, че няма да бездействаме. Роби, трофеи, плячкосване – много награди ни очакваха, след като смажем дакийския цар. Дори редови войници като мен можеха да забогатеят.

– Не искам богатство – призна между маршовете Бойл, с когото крачехме редом. – Искам една от онези необуздани дакийски жени. Оставяли, казват, драскотини по гърба ти като диви котки. Ще я отведа с мен в Германия.

– И после ще те смени с някой гостилничар като предишната подразни го Симон.

– Това беше отдавна.

– Преди четири месеца! А онази преди нея те смени със свирач на лютня.

– Аз искам роби – обади се Филип от другата ми страна. – Дузина мускулести войници. Ще ги изпратя на жена ми. Тя ще ги храни и обучава.

– Ако не я убият.

– Виждал ли си жена ми? – потрепери Филип. – Ще я следват по петите като кучета. Носят голяма печалба на пазара. Гладиаторските школи плащат добре за варвари.

– За един месец ще проиграеш парите на зарове – изкоментирах аз и Филип ме цапардоса по главата с копието си. Залитнах назад.

– Ред в строя! – Центурионът ни препусна към нас и ние закрачихме примерно. – По-живо!

– Копелето изгаря от желание да се докаже – промърмори Симон.

– Като всички нас. – Юлий надигна глава да погледне през прахоляка към войниците от Четвъртия, които ускориха ход. – Да не би да искате Четвъртият да стигне пръв в Дакия? Както моят предшественик Юлий Цезар е прекосил пръв Рубикон, така и ние ще сме първи на изток.

Наместихме пътните си торби и се устремихме напред. Десети Фиделис с лекота прекосяваше осемнайсет мили на ден; двайсет и две, ако вървяхме бързо. Не беше зле за разквартируван в укрепление легион, който изпълнява един-два учебни похода месечно!

Въпреки че ако аз бях легат на Десетия, щях да постигна двайсет и четири мили.


Не бях виждал легат Публий Елий Адриан от началото на похода, когато, в червена мантия, яхна коня си с много благородна осанка. Яздеше далеч напред с императора и другите легати и ако питат мен, можеше да си стои там. Легионът се простира нашироко – над пет хиляди мъже, ако е в пълен състав. Достатъчно да избегнеш дори началството, ако си постараеш, а аз се стараех. Брадатото копеле нямаше да ме зърне до края на кампанията, зависеше ли от мен... Умът ми не го побираше как съборих легата си в калта пред групичка кикотещи се центуриони.

Няма значение. Имах легат, който ме мрази, но имах и война, и стълба да изкачвам. Достатъчно занимания и без допълнителни неприятности.

Денят беше дълъг. Изпяхме почти всичките си маршове и по пладне научих няколко нови от приятелски настроен писар от Шестия. Много мръсни.

– Години наред бяхме в Сирия – довери ми писарят. – Там няма нищо за чукане освен крави. Как мислиш, има ли красиви момичета в Дакия?

– Има – уверих го, – но ти оставят драскотини по гърба.

– По-добре, отколкото да ти опяват – ухили се той. – Имаш ли жена?

– Една. И тя ми е много.

Бях позагладил положението с Деметра най-вече защото Тит ме скастри строго.

– Носи детето ти – нахока ме той. – В много традиции това е достатъчно, за да ти стане законна съпруга, независимо дали сте декларирали брачни клетви пред олтара.

– Не думай – потреперах аз.

– А съпругът дължи на жена си поне едно сбогуване, преди да тръгне на война. – За такъв хилав и скромен младок Тит имаше изненадващо остър поглед. – Постъпи правилно, Версенжеторикс.

Всъщност бях загрижен повече да запазя приятелството си с Тит, отколкото с Деметра, но резултатът беше един и същ. Преглътнах тежко под суровия му поглед, подкрепих се със солидно количество чисто вино и прощално гушкане с червенокосата си любимка и отидох да видя Деметра в нощта, преди да тръгнем на похода. В общи линии лошите ми предчувствия се оправдаха – тя плака много, а аз се опитвах да я успокоя; тя си поплака още малко, а аз смутолевих, че утре трябва да ставам призори за похода, и това я разплака още по-силно.

– Ще те убият – хлипаше тя до гърдите ми. – Ще те у...убие онзи дакийски цар с лъвската кожа и рогата и... и няма да се върнеш.

– Нищо подобно – утеших я. – Няма да се дам на нищо и никакъв цар с рога. Ще се върна скоро с цял чувал злато, ще видиш.

– Наистина ли? Ще се върнеш при мен?

– Да.

Може би. Или пък не. Бях готов да обещая всичко, само и само да спре да плаче. Момченцето ѝ ме наблюдаваше от ъгъла с огромни кафяви очи, копия на нейните, само че не толкова червени и подути.

– Ще ти родя син – дланите ѝ се плъзнаха по все още плоския ѝ корем. – Знам, че ще го поискаш, когато го видиш, Викс. Всички мъже искат синове.

– Не е късно да... – заекнах предпазливо. – Преди да стане опасно. После ще се оженим, когато се върна. Така ще е по-лесно.

Отвърна ми с изнурена усмивка и аз потуших гневните искрици, пламнали в гърдите ми. Наистина се стараех с всички сили.

– Ще вдигнем истинска сватба – казах, вперил очи в луната, която чезнеше зад прозореца и отнасяше последните ми часове за отдих. – С пиршество, с червено було и прочее.

– Но моите сънароднички не носят червено було на сватбата.

– Каквото пожелаеш.

Наведох се и я целунах, побутвайки я към леглото. Предстоеше ми дълъг поход все пак и стройното ѝ, кадифено тяло щеше да ми липсва, а и си рекох, че така вероятно ще спре да плаче. Последва обаче нова суматоха. Явно жените от Бициния не правят любов, докато са бременни, и в крайна сметка прекарах нощта, преди да тръгнем към Дакия, облечен и прегърнал Деметра в леглото. Проломотвах и по някоя успокоителна безсмислица, когато тя спираше да плаче, което не беше често.

Нищо чудно, че походът ми доставяше удоволствие.

Благодарих на писаря от Шести легион и се върнах при другарите си от контуберниума с мех, пълен с вода. На сбогуване Деметра изглеждаше много достолепно – от среднощния плач очите ѝ бяха станали огромни, сияйни и изкусителни. Може би все пак щях да се оженя за нея, когато се върна. Тит беше прав, нямаше да намеря по-добра жена от Деметра. Красива, кротка, непретенциозна... всички качества, които харесвах. Всички качества, които Сабина не притежаваше.

Не ми беше трудно да отбягвам съпругата на легата след тази нощ, когато се натъкнах на нея пред главната кула. Пътищата на войниците и офицерските съпруги не се пресичат в ежедневния китейски порядък. Мътните да я вземат, изглеждаше красива. Бих се радвал да я видя бледа и нещастна, но тя се плъзгаше до мен със златните си сандали, гъвкава и безгрижна както винаги. Запитах се за миг дали ще успея пак да я вкарам в леглото си. Хубавичко щях да сритам Адриан по задника, спор няма. Но след като легатът ми вече ме мразеше, да спя със съпругата му не беше най-умният ход на света и на всичкото отгоре това момиче вече ме беше зарязало веднъж. Не исках да повтарям грешката  и по-добре да се оженя за бицинианската си богиня и толкоз.

След пладне поехме отново. Император Траян яздеше край колоната, величествен в червената си мантия, с ведро момчешко лице под перестия шлем, и припяваше щастливо с пълно гърло най-циничните маршове. Гласът му секна, когато минахме край подпален гарнизон като онзи, за който с Тит докладвахме в края на... възможно ли е да е било едва миналата есен? Дакийският цар беше изпратил отряди дълбоко в Германия, за да ни покаже колко близо може да се промъкне, и гарнизонът приличаше по-скоро на купчина почернели греди и опушени керемиди. От ниша в рухналата порта се цъклеше череп, от чиито очни орбити стърчаха клони, а дрипите под него бяха овързани в странни възли. Приближавайки се, Симон промърмори молитва на иврит, а аз докоснах амулета, провесен на врата ми. Песните замряха от само себе си в гърлата ни, когато минахме край него, и всички аквилифери[42] сведоха знамената с орлите на легиона. Из редиците се понесе слух как императорът се взирал дълго в черепа върху портата на разрушеното му укрепление, после го свалил с копието си и го стъпкал под копитата на коня си. Сърцето ми едва не се пръсна от гордост. Ето това беше император! Това беше моят император.