Кейт Куин - Императрицата на седемте хълма

ВИКС

– Не е ли величествен? – усмихнах се аз.

– Това ли е императорът? – Деметра отказваше да ми проговори цяла сутрин, но при вида на римския император, яздещ по улицата пред очите ѝ, красивите ѝ устни нарушиха упоритото мълчание. – Прилича на бог!

– Той е бог.

– Съгласен съм – намеси се Тит – хилава колона, изправена от другата страна на Деметра. Носеше тогата си, с която сменяше трибунската броня при всеки възможен случай, и незнайно как дори в блъсканицата по безупречните ѝ дипли не личеше нито една гънка. – Император Траян е неповторим.

Императорът ни препускаше по улиците на Могунтиакум в червена мантия и пълно бойно снаряжение, енергичен и жизнерадостен върху буйния си черен кон, махаше и отговаряше с пълно гърло на въодушевените възгласи на тълпата. Император за чудо и приказ.

– Навремето му раних ръката в битка – рекох замислено. – Белегът сигурно още личи.

– Не бива да лъжеш – скастри ме строго Деметра.

– Не лъжа! Беше хубав двубой. Ако имаше щит, щеше да ме отблъсне, но...

Един легионер се блъсна в мен и изруга, а аз вдигнах момчето на Деметра върху раменете си, за да не го стъпчат. Малкият изкрещя развълнувано и стисна с юмруци косата ми, когато преторианците на императора замаршируваха в безупречни червенозлатни редици.

– Може би сега няма да избухне война. – Деметра заслони очи с длан и се надигна на пръсти да погледне над рояка от глави пред нас. – Императорът сигурно ще сключи мир.

– Надявай се – подхвърли ѝ Тит. – Аз също се надявам. Но за жалост, мисля, че сме единствените. Никой друг – от императора до последния войник – не иска мир.

– Включително и аз. – Проточих врат да зърна отдалечаващата се червена мантия на Траян, която изчезна зад завоя към укреплението.

При нормални обстоятелства щях да го посрещна в стегнат строй с целия Десети легион, но нямаше къде да вместят всички ни и освободиха половината да приветстват императора заедно с гражданството. Клетите кучи синове, застанали мирно пред укреплението, сигурно едва се сдържаха – от цяла миля чувах как дръжките на копията им тропат по щитовете. Внезапно ме обзе желание да съм сред тях и да надавам гороломни викове сред мирис на желязо и пот.

– Военици – изкрещя момчето на Деметра и ме улови за ушите; аз го превъртях през глава, свалих го на земята и започнах да кривя лице в страшни гримаси, докато той се разкикоти. – Поне някой ме смята за забавен – рекох многозначително.

Деметра впи очи в земята и сви устни. Тит въртеше очи ту към мен, ту към нея.

– Днес ще празнуваме! – Хванах сина на Деметра за краката и го залюлях с главата надолу. Той се заля от смях.

Преторианците вече бяха отминали, последвани от каруци, имперски писари, секретари и икономи и от целия антураж, който пътуваше навсякъде с императора. Тълпата стихна, но трополенето по щитовете се усилваше, както и крясъците. Хората около мен бърбореха радостно, подаваха си мехове с вино, размахваха знаменца и ликуваха.

– Днес е празник, ще спреш ли да се цупиш?

– Цупя се значи... – гласът на Деметра се извиси истерично и секна.

– Е? – намеси се ведро Тит. – Мислех, че днес си часови, Дребосък, как се измъкна?

– Извадих късмет. Взеха Симон и Бойл, клетите копелета.

Намигнах на Тит да му благодаря за намесата. Той ми намигна в отговор и се обърна към Деметра.

– Подай ми ръка, моля те, не искам да те блъснат...

Деметра му кимна свенливо. Тит ни гостуваше често за вечеря и тя вече не падаше на колене, щом го види, но все още се държеше плахо и смутено в негово присъствие.

– Как си посмял да се сприятелиш с офицер? – попита ме тя веднъж благоговейно и малко неодобрително. – Всеки трябва да си знае мястото.

– Кой го казва? – срязах я аз.

– Чу ли новината? – продължи Тит. – Току-що я съобщиха. За новия легат. Няма ли да го обърнеш, Викс?

– Кого? Легата? О! – Осъзнах, че още държа момчето на Деметра за глезените и бързо го превъртях, преди лицето му да полилавее. Деметра го взе, вирнала брадичка, но момчето се усмихваше широко. Красиво хлапе, меднокосо и тъмнооко като майка си. – Е? Имаме ли вече нов легат? – попитах.

– Току-що е пристигнал от Рим. – Лицето на Тит просия, сякаш лично е превел легата по целия път на север, за да ме ощастливи. – Сродник на императора. По съпружеска линия.

– Точно това ни трябва – измърморих и си запробивах път с рамене през тълпата. Тит преведе вежливо Деметра през множеството, струпало се край моста, и се отправихме към площада.

– Поредното патрицианско нищожество.

– Аз съм патрицианско нищожество – напомни ми Тит. – Не всички сме противни.

– Въпреки всичко не бих искал да оглавиш легиона ми! Най-безполезният трибун в цяла Германия...

– Сигурна съм, че ще станете чудесен легат, господарю – намеси се тревожно Деметра. – Викс не искаше да каже...

– Напротив! Кой иска да го предвожда младок в тога? Трябват ни калени командири, заслужили центурионски чин и издигнали се нагоре...

– Като теб? Ще ходатайствам за теб, Викс, но си малко назад във веригата...

– Не чак толкова. Ще стана центурион, после – лагерен префект и накрая ще имам свой легион. – Стигнахме Форума и аз спрях да си купя шиш вкусно печено месо от улична сергия. – Лесно е.

– Първо трябва да станеш опцио – сряза ме Деметра. – А ти няма да станеш, защото всички те мразят...

– Кой иска да е опцио? – отхапах парче ароматно месо от шиша. – Безгръбначни са като невестулки.

– Тогава трябва да си намериш приятели, които да ти помогнат да станеш центурион без междинни спирки – посъветва го Тит. – Тази вечер ме чакай в главната кула и ще те запозная с тоя-оня. Императорът организира пиршество за офицерите си. Няма да успеем да се вмъкнем там, но наоколо ще се навъртат много влиятелни хора. Ако не изглеждаш толкова раздърпан като сега, ще те представя на неколцина.

– Ще ти бъде от полза – настоя Деметра. – Не разбирам защо се противиш да станеш опцио. Парите няма да са ни излишни. Особено тази есен...

– Не започвай отново. Казах ти.

Лицето на Деметра помрачня и тя отдръпна ръката си от моята. Вдигна сина си, който се опита да се изплъзне от прегръдката ѝ, и се устреми през тълпата.

– Триста дяволи! – намръщих се аз.

– Какво ѝ става? – попита Тит.

– Глупавата крава е бременна.

Захвърлих мазния шиш и разтърках длани.

– Поздравления – отвърна Тит.

– За какво?

– Традиционен поздрав, Дребосък. И поводът е радостен, нали? Тя е красиво момиче, от почтено семейство и готви като богиня. Всъщност се съмнявам, че богините готвят, значи е по-добра от богиня. Ще се ожениш за нея, предполагам?

– И тя предполага така. – Сподавих желанието да се оригна. – Преследва ме, откакто разбра. Да се оженим, да се преместим в по-широко жилище и кой знае още какво.

– Не е съдба, по-лоша от смъртта – отсъди Тит със замечтано изражение. – Аз не бих отказал някой да ми готви.

– Тогава ти се ожени за нея.

– И да отглеждам твоето дете? Ще ме вкара без време в гроба. – Тит кимна в посоката, накъдето отпраши Деметра. – Няма ли да я последваш?

– Защо? Вече се скарахме снощи.

– Носи детето ти, Версенжеторикс – напомни Тит с необичайно строг глас. – Заслужава уважението ти, ако не друго.

– Дяволите ви взели! – изръмжах и тръгнах след Деметра.

Тълпата бавеше показното ѝ оттегляне от многолюдния пазар и аз я настигнах точно когато свиваше в една странична уличка.

– Не прави сцени – улових я раздразнено за лакътя. – Къде си тръгнала сама? Днес следобед много войници си търсят забавление.

– Какво те засяга? – Устремила поглед напред, Деметра крачеше бързо по улицата с поаленяло лице. – Не искаш собственото си дете. Безразлично ли ти е какво ще стане с мен?

– Знаеш, че на войниците не им е позволено да се женят! Какъв е смисълът да се обвързваш? Едва смогваш да нахраниш едно кутре, какво остава за две!

Тя не отговори, само вирна треперещата си брадичка и се задърпа напред. Аз обаче не пуснах лакътя ѝ.

– Нали ти казах, че ще ти дам пари.

– За да се отърва от детето!

– Рано е, няма опасност. И ще ти платя за пропуснатата работа – добавих щедро.