Сега обаче Мог не беше толкова задрямал. Беше отеснял и пълен до пръсване с войници. Проклетият дакийски цар беше въстанал не на шега и императорът беше свикал повече легиони, за да се разправи с него както трябва.

"Три месеца", каза Тит и излезе прав – зимата отмина и се запролети, а нямаше никакъв признак, че ще потегляме на военен поход. А легионите продължаваха да прииждат – първо пристигнаха Втори Адиутрикс[34] и започнаха да се перчат и надуват, че ще се погрижат за дакийския цар, без да се налага ние да напускаме уютното си укрепление. После дойде Четвърти Флавия Феликс[35] и започнаха да се перчат и надуват, че са галеници на Фортуна и не могат да се печелят битки без тях. Миналата седмица пристигна и дивизия от Шести Ферата[36] и започнаха да се фукат и дуят с подвизите си край Рейн. Жените в Мог вече не достигаха и момичетата като моята Деметра трябваше да внимават, когато излизат.

– Колко легиона ни трябват? – изръмжах пред останалите от моя контуберниум[37] една нощ, когато бяхме тръгнали да гоним фусти заедно.

Бях помъкнал и Тит, макар той и братята ми по оръжие да продължаваха да се оглеждат един друг с предпазливо изумление. Все пак той беше трибун, офицер, дори и извън служба, а тя бяха обикновени войници като мен – четиримата, с които бъбрех, спях, ядях, обучавах се и се сражавах. По принцип контуберниумът се състоеше от осмина, но дакийско копие повали единия в годината, когато постъпих, а други двама умряха от треска миналата есен. Останалите петима – Симон, Бойл, Филип, Юлий и аз, бяхме като родни братя.

– С Тит видяхме сметката на три дакийски копелета. Не разбирам защо Десети да не може да се разправи с другите, колкото и да са много – недоволствах аз.

– Поправка – промърмори Тит над халбата си с бира. – Ти видя сметката на дакийците. Аз се помайвах и се молех.

– И това помогна – уточних. – И двамата сме живи. Хей, защо нямаш момиче? Нали затова дойдохме?

– Не си падам много по уличниците – отвърна Тит.

В задимената стаичка сред събратята ми по оръжие той се набиваше на очи – седеше с кръстосани крака и отпиваше от бирата, сякаш е изтънчено вино, докато Филип от дясната му страна играеше на зарове с две полуразсъблечени курви, а Бойл вляво опипваше под дрехата момичето в скута му. Юлий от другата страна на масата вече преполовяваше любимата си история, че е потомък на Юлий Цезар.

– Освен това в града няма достатъчно жени за трите легиона. – Кимна любезно на няколкото полуголи жени около него и в отговор те грейнаха в усмивка. – Сигурен съм, че момичетата са изтощени от работа.

– Правилно – измърмори червенокосата в скута ми – любимката ми за нощите, които не прекарвах с Деметра. – Мъжете от Шести са нагли кучи синове. И най-стиснатите в цял Мог...

– Дай им да се перчат със знамената си с лъвски глави – изсумтя Симон и с дъното на халбата си строши един орех върху масата. – Сладка моя, ще ми донесеш ли още малко медовина. Седни после в скута ми да я изпием заедно...

– Не ме залисвай със сладки приказки. Чукането е два денария и сестерция за цяла нощ.

– Вече влизам в положението на Шестия. – Прегърнах през рамо моята червенокоска, предвкусвайки какъв фурор ще предизвикам с новината, която им бях подготвил. – Нашият центурион с безкрайната си мъдрост – пауза, в която всички плюхме и изругахме – е решил, че след пристигането на братята ни от Шести Ферата лагерът е пренаселен...

– И ние можехме да му го кажем!

– Всъщност аз му го казах – вметна Тит. – Не ме послуша.

– ... и мъжете, които имат възможност, могат да спят в града, стига да си плащат за удоволствието. – Наклоних стола си назад със самодоволно изражение. – Тоест, докато вие кучи синове, делите постеля с Шести и лъвоглавите им знамена, аз ще се гушкам в леглото с Деметра.

– Хей! – бодна с показалец рамото ми моята червенокоска.

– Не се тревожи, скъпа, ще ми остава много време и за теб. – Дръпнах главата ѝ за целувка.

Симон ме замери с орехови черупки. Юлий, който се хвалеше, че е потомък на легендарния Гай Юлий Цезар само защото имаше същата плешивина на темето и гърбав нос, ме възнагради с нецензурен жест, заровил глава между циците на курвата си, без да си поема въздух.

– Ще се тъпчете с бълвоча на легионерските готвачи – съобщих им доволно, – а аз ще закусвам с хляба на Деметра.

– Къде ми е копието? – попита Филип двете си ухилени полуголи момичета. Филип беше строен, нисък грък, дребен, но бърз и пускаше заровете само когато стискаше копието си, а стиснеше ли копието си, ти оставаше само да се молиш на боговете да не го насочи към теб.

– Знаеш къде ти е копието, войнико – разкикотиха се момичетата му. – Готово за бой като истински легионер...

– Всички, разбира се, сте добре дошли да похапнете хляб и печено свинско винаги когато поискате – довърших. – Пропуснах ли да го спомена?

– Защо не каза? – Бойл остави ножа, който се канеше да прокара през косата ми. – Предупреди я, че Бойл ще ви гостува утре след дежурство.

– Бойл... Интересно име – обади се Тит. – Как ти го лепнаха?

Аз се ухилих, а Бойл се намръщи. Беше най-младият от нас, на седемнайсет, светлокос гал, огромен като каменна кула. И когато го причислиха към контуберниума ни, имаше пришка на задника си колкото ябълка. В легионите само смъртта може да те отърве от такъв прякор.

Червенокоската ми ме изгледа нацупено.

– Затова значи си падаш по гръцкото момиче. Заради храната!

– Не ми се сърди, де...

– Намери си друга да ти топли постелята, Версенжеторикс – изсумтя тя и стана от скута ми. – Аз ще си намеря по-изтънчена компания. – Улови ръката на Тит и го дръпна от стола. – Искаш ли да видиш дали съм червенокоса навсякъде, трибуне?

– Не бих се осмелил да се усъмня в думите на дама – рече той любезно, но тя вече го теглеше настрани.

– Точно моята ли трябваше да отмъкнеш? – подвикнах след него, ала той само ме изгледа тъжно, докато червенокосата го дърпаше нагоре по стъпалата.

– Пада ти се! – ухили ми се Симон.

Симон беше най-старшият в контуберниума ни, смугъл, широкоплещест мъжага на четирийсет, към края на службата си в Десети Фиделис. Той ме посрещна в Десетия, когато пристигнах в Германия от подготвителния лагер на юг. Застанах пред него в чисто новата си ризница и сандали и той ме огледа от главата до петите.

– Версенжеторикс? От Галия?

Изсумтя и посочи най-разнебитената койка в контуберниума.

– Новобранците стават все по-млади – измърмори на иврит.

– А ветераните са все по-стари – отвърнах му на същия език и тежките му вежди отскочиха нагоре.

– Британец и евреин?

– Не. – Изоставих позабравения иврит. – Мама беше еврейка.

– Значи и ти си евреин – отсече Симон.

– Как така?

– Щом майка ти е еврейка, и ти си евреин. Така гласи законът ни.

– Защо майката? – учудих се. – Защо не бащата?

– Защото твърди войници като нас са кръстосвали Юдея и никой не знае със сигурност кой е баща му – изкриви лице Симон. Добър другар, който да крачи до теб в строя.

След няколко минути Тит се върна от стаята на червенокосата ми любимка. Изглеждаше чорлав и раздърпан.

– Свърши ли? – попитах. – Бързо действаш!

– Не, дойдох да ви кажа да се прибирате без мен – обясни той. – Предложи ми цяла нощ безплатно.

– На мен никога не ми пускат безплатно – оплака се Бойл. Издай тайната си.

– Казах ѝ, че има устни като тъмно вино. Цитат от "Одисея".

– Поезия – проточи замислено Филип. – Не съм пробвал досега. Ще ми кажеш ли няколко полезни цитата?

– Утре ще ти изготвя списък – обеща му Тит през рамо и изкачи тичешком стълбите.

След този случай те го харесаха, независимо че беше трибун. Преживяхме дълга и протяжна зима, макар да беше по-скоротечна и по-топла заради вкусните яхнии на Деметра в корема ми и стройното ѝ тяло в леглото ми. Другите четирима от контуберниума ми идваха на вечеря винаги когато успееха да се измъкнат от вечерно дежурство и толкова свикнаха с Тит, че започнаха открито да недоволстват, когато цитираше Цицерон. Деметра все още се притесняваше от Тит, както и от Симон.

– Сигурен ли си, че не е дявол? – прошепна ми веднъж тя, докато той мърмореше еврейските си молитви над чинията. – Казват, че евреите обезобразяват бебетата си!

Погледна неспокойно момченцето си, което си играеше съсредоточено с дървеното си конче.

– Само собствените си бебета – отвърнах нехайно.

– Но, Викс...

– Не вдигай врява!

Тя прехапа устни и аз също прехапах устни. Стълпотворението от мъже в Мог създаваше неприятности на Деметра – красиво момиче като нея не можеше дори да отиде на пазар, без да му налетят легионери в градски отпуск. Тя се опита да прикрие какво облекчение изпитва, като видя да си пренасям багажа в уютната ѝ стаичка, но се разплака благодарно първия път, когато натъркалях по паважа някакви пияни кучи синове от Втория, защото думкаха по вратата ѝ. Беше толкова щастлива, че същата нощ ми позволи да се любим върху завивките и да виждам в светлината на огъня колко е красива. Косата ѝ се сипеше върху, ръцете ми като меден водопад. Придърпах я под мен в леглото и тя обви врата ми с ръце. Изглеждаше обаче толкова притеснена, че се засмях и метнах завивките върху ни.

– Печелиш, свенливке.

– Не съм свенлива. Там, откъдето идвам, хората не правят любов на показ.

– Аз съм варварин – изръмжах и я ухапах по рамото. – Ние сме различни.

– Знам – изкикоти се тя и ме целуна.

Спокойна любов – лежеше под мен и ухаеше сладко на прясно изпечен хляб, а после облягаше глава върху рамото ми и бърбореше за дреболии. Клюките, дочути в пекарната, слуховете, че дакийският цар носел лъвска кожа и три рога, новата пиеса, която ще представят скоро в театъра. Не очакваше да я слушам и аз не я слушах, задрямал в люлката на косите ѝ. Унасях се и сънувах слава.