– Няма значение! – отвърна решително Викс. – Работата, рангът, битките, поощренията, плячкосаното злато, триумфалните шествия в Рим. Искам всичко!

– Колко грандиозно! – развесели се Тит. – Аз самият се надявам чисто и просто никой да не ме убие, докато съм трибун. След това искам тих пост – да оформям статистики или да отговарям за строителството на някой акведукт.

С тиха къща сред градина, здрави и красиви деца като сина на Деметра и съпруга, която няма да е Сабина. Сабина се поместваше трудно в мечти за домашен уют. Дори в собствената си безупречна къща в Рим тя не приличаше на доволна от живота римска матрона. По-скоро на весел, но нехаен гост, който всеки момент ще отлети през вратата и ще поеме към края на света.

Но каква полза от фантазии?

– Може и да станеш центурион – обнадежди го Тит. – Този път сблъсъкът с дакийците, струва ми се, няма да приключи със споразумение. Ще тръгнем след четири месеца вероятно, но...

Внезапно Деметра се обля в сълзи, грабна сина си и излезе от стаята.

Тит се надигна от стола, но вратата се захлопна зад гърба ѝ.

– Какво казах?

– Кой знае? Не ѝ е за пръв път. – Викс доизпразни невъзмутимо чинията си. – Обикновено я оставям да се наплаче. Отивам да спя някъде другаде. На улицата зад големия театър живее една червенокоска, която ми харесва...

ГЛАВА ДЕСЕТА

САБИНА

За съпругите на офицерите, които щяха да отпътуват на север, осигуриха две изискани колесници – закрити, тапицирани, с възглавнички и с кепенци за максимално удобство. След четири дни Сабина вече се разполагаше самостоятелно в едната, а останалите съпруги си намериха извинения да се возят във втората.

– Какво, в името на боговете, им причини? – попита Адриан, влизайки при нея.

– Отварях кепенците, за да гледам пейзажа.

Сабина вдигна очи от гнездото, което си беше свила – възглавничка за гърба, кожа, метната върху коленете, куче в краката ѝ и свитък в скута ѝ.

– Да се наслаждаваш на чистия въздух явно е престъпление. Май разказах няколко истории как германските канибалски племена горят жените живи в клетки от ракита.

– Необходимо ли беше? – попита кротко Адриан.

– Четири дни ги слушах да се жалват от непослушните си деца и крадливите си роби. Не знам за германските канибали, но на мен определено ми се прииска да изгоря тези ужасни жени в клетки от ракита.

Адриан я възнагради в обичайната си мимолетна усмивка, свали си ръкавиците и ги подаде на кучето да ги подъвче. Вече носеше легатската мантия и броня и изглеждаше много красив.

– Как е моята стара приятелка? – попита той и погали хрътката с посребрена муцуна, свита върху кожата в краката на Сабина. – Схваща се в студа...

Сабина се подсмихна. Адриан не се интересуваше от удобствата на робите си, но душа даваше за кучетата си. Водеше цялата си сюрия ловни кучета в Германия и твърдеше, че в околностите на Могунтиакум има много дивеч. Кучетата му подскачаха щастливо, зад огромния му кон – всички, с изключение на посивялата, хрътка, която според него беше твърде стара да изминава големи разстояния, и следователно трябваше да пътува изискано със Сабина. Повечето мъже биха я убили, защото вече не може да ловува, помисли си Сабина. Адриан обаче чешеше гальовно ушите на старата хрътка и опашката ѝ потупваше кожата, а всяка вечер той ѝ носеше подбрани кокали от порцията си.

– Уверявам те, че се грижа добре за нея – усмихна му се Сабина. – Искаш ли закуска? Явно ще спрем за почивка, преди да прекосим следващата река.

Около колесницата Сабина чуваше ведрата шумотевица на пътниците – воловарите ругаеха животните си, младите трибуни се смееха и пришпорваха конете напред-назад, роби? Е се щураха, търсейки храна, мантии и прочее удобства, необходими на господарите им. Небето беше сиво, а пътят – осеян с локви, но тълпата от офицери, служебни лица и войници, отправили се на север, беше жизнерадостна и гласовита.

– Хляб, мед и грозде – разпореди Сабина, когато робът влезе и започна да подрежда чиниите и чашите. – Обичайното.

Обикновено закуската на Адриан включваше прясно изпечен хляб (коричката не биваше да е твърде препечена); грозде (не в купа, а на чепки) и малко мед. Винаги едно и също, независимо дали закусваше в дома им на Палатинския хълм, или тук, по средата на пътя между Рим и Могунтиакум. Когато пристигне в Хадес, помисли си весело Сабина, съпругът ѝ ще нареди на лодкаря Харон[31] да му сервира хляб, грозде и мед. Половината от дългата върволица каруци и мулета, запътили се на север, носеха багажа на Адриан – книгите, без които не може, робите, необходими, за да се чувства удобно, кучета и коне и няколко гръцки скулптури.

– А казват, че жените пътуват с много вещи! – пошегува се Сабина. – Аз бях готова да тръгна с един сандък дрехи и две-три книги!

– Вярно е, че искам да видя света – отвърна високопарно Адриан, – но не мога без библиотеката си.

Е, сега поне ще видим света, рече си Сабина. Всяко бавно, скрибуцащо завъртане на колелетата ги отдалечаваше от Рим, от задълженията, от поученията на Плотина. Сабина се задържаше часове наред през прозореца на колесницата, замръзнала до кости, но твърде въодушевена, за да затвори капаците, и наблюдаваше как зелените ниви и спретнатите лозя постепенно преливат в сиви зъбери, тъмнозелени борове и тъмни сенки. Адриан каза, че вече са в Ретия и са преполовили пътя до Могунтиакум и легиона, който ги очаква. Германия. Какви тайни криеше?

Адриан погледна намръщено чашата, която Сабина му подаде, когато се настани на седалката срещу нея.

– Това пък какво е?

– Местната медовина. Харесва ми.

Той ѝ върна чашата.

– Ще се задоволя с римско вино, благодаря.

Сабина отпи глътка и разгърна свитъка по-надолу.

– Луций Нистерик явно също не е харесал медовината.

– Кой е Луций Нистерик?

Адриан преглеждаше кореспонденцията от Рим, която вече ги беше настигнала. Едва два дни след отпътуването им бяха започнали да се появяват куриери с бързоноги коне, понесли рула с писма.

– Луций Нистерик е бил легат, служил тук по времето на Август. Открих препис на дневника му, реших, че може да има нещо полезно за района.

– Нещо интересно?

Хрътката се излегна по гръб и той протегна разсеяно ръка и я погали по корема.

– "Местните са с груби нрави – зачете Сабина е помпозен бас, – но са свирепи воини".

– Наистина изглеждат груби. Забелязах го още щом прекосихме планините. – Дланта на Адриан забави ход върху корема на хрътката, когато се замисли. Тя го побутна с муцуна и той продължи да я гали. – Питам се дали и сега са свирепи. Ще ми дадеш ли книгата?

– Разбира се. – Сабина вдигна крака върху седалката и се уви по-плътно с кожата. – Има ли писма за мен?

– От императрицата...

Сабина взе свитъка с печата на Плотина и го изхвърли неразгърнат през прозореца.

– Нещо друго?

Той се намръщи неодобрително, но не продума.

– Писмо от малката ти сестра, съдейки по разпиления почерк; да те оставя ли да го прочетеш на спокойствие? Преди малко кучетата вдигнаха елен в гората. Беше с разкошни рога и понеже ще се забавим цял час...

– Върви да ловуваш – махна му тя. Той я целуна небрежно по бузата и тя усети наболата му брадичка. – Пак ли си пускаш брада?

Толкова много сенатори го подиграваха в Рим, че той се принуди да я обръсне. Цяла седмица след това беше в мрачно настроение.

Адриан прокара длан по лицето си.

– В провинцията няма да прави впечатление.

– Брадата ти отива. Придава ти философски вид.

И криеше белезите от младежки пъпки – истинската причина да си пусне брада. По-суетен си от мен, съпруже.

Той се усмихна, докосна я мимоходом по косата и погледна кучето.

– Какво ще кажеш, стара приятелко? Ще потичаш ли след елен?

Кучето зина щастливо, надигна се и скочи от колесницата по петите му. Сабина ги изпроводи с усмивка, допи си медовината и подаде чашата на пажа пред колесницата. Красив паж – тъмнокос, строен и мускулест; двайсетинагодишен младеж от Антиохия[32]. На това пътуване Адраиан беше взел повече кучета, отколкото роби, но някак си всички роби до един бяха красиви и мъже.

– Домина, искате ли да посетите другите дами, докато почиваме?

– Милостиви богове! Не, разбира се – отговори Сабина и се зачете в свитъка.

Отдавна покойният легат Луций Нистерик беше престанал да се оплаква от местните и се беше отдал на спомени за дните си в Гърция.

Скоро трябва да се върнем пак в Атина. На Адриан щеше да му хареса. Вече се жалваше от северния въздух, влажен и тежък за дробовете. Пълна противоположност на ослепително яркото гръцко слънце, съчетано с еднакво ослепителни пурпурни сенки. Сабина обаче реши, че навярно ще хареса мъглите в Германия, дълбоките гори и късните, мрачни дни. Ще науча нови неща и ме чака работа, помисли си тя и захвърли безполезния свитък с префърцунените му възгледи за местната медовина и местните жени. Независимо какво смята Луций Нистерик.


ВИКС

Могунтиакум изглеждаше неузнаваем с три и половина легиона, вместени в него. Обикновено градът беше тих – през деня пазарът гъмжеше от жени и деца, а гостилниците и бордеите оживяваха нощем, когато войниците излезеха в почивка. Освен пиенето и уличниците, над Рейн имаше мост, въпреки че аз лично нямах понятие какъв е смисълът да се щураш над Рейн. Имаше и гробница на отдавна споминал се римски принц, където се стичаха поклонници от цяла Германия, както и театрална зала, за която Деметра гордо ме уведоми, че е най-голямата на север от планините. Казах ѝ, че в Рим съм виждал три пъти по-големи театри, но тя не ми повярва. Според мен Рим я изпълваше само с недоумение. За Деметра Рим беше Елизиум[33] – съществуваше някъде, сияен и красив, но нямаше нищо общо с нея.