– Баща и син гладиатори? – удиви се Тит.

– Е, един император ни мразеше и двамата...

След цял ден препускане стигнаха Мог по залез-слънце и едва успяха да минат през портите, преди да ги затворят до сутринта. Центурионът се запъти тутакси към помещенията на легата.

– Ела, трибуне. Ще иска да му рапортуваш.

– За какво съм ти? – почуди се Тит. – Нямам с какво да се похваля. Само ме събориха от коня.

– Хайде!

Легатът ги освободи чак по мръкнало. Тит влезе в главната кула, питайки се изнурено дали ще намери нещо за вечеря. През залата преминаваха забързани куриери, роби влизаха и излизаха от канцеларията, легионери поспираха да огледат стената за нови съобщения. Тит прочете, че ще се строят нови казарми, от Тракия щеше да пристигне отряд за временно пребиваване; едно съобщение напомняше строго да посещават местните жени само извън служба и отвъд стените на укреплението... Никакъв знак, че някой знае за експедицията на Тит до Дакия. Никакъв знак, че скоро ще воюват.

Тит усети леко мъждене в стомаха си – като първото стълбче дим, надигащо се от купчина съчки. Защо се оплаквах, че ми предстои цяла година отегчение и лъскане на обувки? По-добре чистене на обувки и скука, отколкото битки и кръв.

– Е? – Викс се беше облегнал на стената до бюста на императора, който внушаваше страхопочитание във всяко римско укрепление. Дори изваяно от камък, лицето на Траян излъчваше дружелюбие. – Някакви новини? Какво каза легатът?

– На мен нищо. – Тит си свали шлема и прокара пръсти през косата си. – Само стоях и кимах, докато легатът разпитваше центуриона за всичко. После ми нареди да вървя да вечерям и започна да диктува депеши.

– Знаех си. – Викс плесна дланта си с юмрук. – Ще има война! Траян няма да търпи да рушат гарнизоните му. Дакийският цар ще съжалява, че се е родил.

– Аз съжалявам повече, че пропуснахме вечерята – сбърчи чело Тит. – Не че е голяма загуба да пропуснеш легионерската дажба.

– Загорял овес и преварено свинско – съгласи се Викс. – Закопнял си за печен дивеч и за кълцано фламинго като в Рим, а, трибуне?

– Ти ми спаси живота поне два пъти, Дребосък. – Тит едва се сдържа да не потрепери. Имаше чувството, че виковете на дакийците ще продължат да го преследват в сънищата му още дълго. – Мисля, че може да ме наричаш Тит.

Викс се засмя.

– Центурионът ще ми нашари гърбината.

– Когато няма опасност да чуе тогава. Така е най-добре. Както казва Овидий: "Който живее добре, живее незабелязано."

– Овидий сигурно е познавал неколцина центуриони. – Викс пое малко неловко протегнатата му ръка. – Тит, щом искаш.

– Лека нощ, Викс. – Тит закри с длан огромна прозявка. – Отивам да проверя дали е останало малко от загорелия овес и превареното свинско. Толкова съм гладен, че мога да изям и жив кон.

Викс се поколеба малко.

– Трибуне... Тит... Имам момиче в града и тя е по-добра готвачка от легионерските касапи. Ако искаш...

– Води ме – прекъсна го Тит.


Агнешката яхния ухаеше изкусително, но Тит полагаше огромни усилия да не зяпа момичето, което току го поглеждаше страхливо, докато нареждаше чиниите по масата. Пълни устни, красиво овално лице, кожа, чиста като прясна сметана, и коса като тъмен мед, сплетена на дебела плитка, дълга чак до коленете. Момичето на Викс беше родено да носи коприна и бижута в златен дворец, а не набрашнена престилка в тясна стаичка над пекарната.

Тит опита яхнията.

– Богове! – преглътна първата хапка и затвори очи. – Омъжи се за мен, красива девойко!

– Казах ти, че моята Деметра умее да готви. – Викс я прегърна нехайно през кръста. Тя се усмихна, но пак изгледа нервно Тит. Беше пребледняла като платно, когато ѝ се представи.

– Трибун? – попита задавено. – Какво е направил Викс? Не ме посещава често, кълна се, господарю. Само когато не е на служба, а аз никога не стъпвам в укреплението. Знам правилата...

Тит изля цял порой уверения, за да я убеди, че не е дошъл да прибере Викс, за да го наложат с камшик, ала тя продължаваше да го поглежда крадешком, сякаш в кухнята ѝ е налетял дракон, въпреки възторжените възклицания, с които унищожаваше яхнията ѝ.

– Късметлия си! – прошепна той на Викс, когато момичето се отдалечи до печката. – Императори биха се борили за благоволението ѝ, Викс, само заради яхнията ѝ, да не говорим за красотата ѝ. Как я придума да ти готви?

– Неколцина адютанти я подкачаха миналата година на пазара и аз ги разгоних – отвърна самодоволно Викс. – Лесно е да си намериш момиче, когато си увенчан със славата на спасител.

Тит скъта този съвет за бъдеща употреба. От друга страна, от какво би могъл да спаси момиче? От неточен цитат?

Видя дъното на чинията, преди да се усети, и Деметра побърза да му досипе. Той ѝ благодари с поклон и огледа уютната стаичка. Служеше и за кухня, и за спалня, но сияеше от чистота и ведрост коренна противоположност на потната мъжествена недодяланост на укреплението. Върху леглото беше метната яркоцветна завивка, съшита от шарени парчета плат, върху паянтовата маса имаше букет от късни есенни астри, натопени в буркан, от пекарната долу се носеше ухание на пресен хляб.

Викс също начеваше втората си порция.

– Какво зяпаш?

– Всичко. – Тит се озърна завистливо. – Блажен домашен уют. Разбрах колко ми липсва, когато се озовах в спартанските ни казарми.

– Намери си момиче – посъветва го Викс. – Посещавай я, когато си свободен. Подкупи когото трябва и ще ти разрешат дори да спиш при нея.

– Вече има момиче, което искам. – В един опиянителен миг Тит си представи ведра стая като тази – книги по рафтове край стените, пресен хляб, свежи цветя и Сабина, легнала върху леглото, дъвче ябълка и чете. Около устните ѝ разцъфват трапчинки, когато Тит влиза при нея... – Но тя е в Рим – добави Тит.

А и не беше негово момиче.

Не че продължаваше да е влюбен в нея. Ако не друго, поне я познаваше далеч по-добре, отколкото когато на шестнайсет се прехласна по синеокото девойче, което деликатно не се разсмя на първия му опит да предложи брак. Сега тя му заемаше книги, водеше я на Марсово поле, когато съпругът ѝ беше зает, делеше трапеза с нея на вечерните празненства. И се изпълваше с гордост, когато я придружаваше на някое обществено събитие и тя влезеше в залата с ефирна стъпка, уловила го под ръка. Някак си другите момичета, които дядо му превъзнасяше като подходящи партии, му се струваха безинтересни, безстрастни и бледи копия на Сабина.

Не, не беше влюбен в нея. Но докато не намери момиче да го заплени като нея, защо да се жени?

– Значи имаш момиче в Рим – обади се Викс небрежно. – Какво от това? Нищо не пречи да имаш и тук. Няма никакъв шанс да се срещнат.

– Няма да удостоя с контрааргументи предложението ти.

Тит усети топла тежест върху крака си. Погледна надолу и видя момченце с кафяви очи и къдрава коса. Детето се беше отдръпнало уплашено, когато Тит влезе в стаята. Взе дървеното си конче и се притаи в ъгъла, откъдето ги наблюдаваше плахо. Сега обаче примигваше срамежливо пред госта на майка си.

– Цели седмици пътувахме – укори Тит Викс – до най-затънтените краища на империята и обратно, спаси ми живота, а не си ми казал, че имаш син. На колко е? На три?

– О, не е мой. – Викс обра соса от чинията си със залък хляб. – Баща му бил писар. Легатът го довел от Бициния преди няколко години. Писарят довел Деметра и момчето със себе си от селото им, но умрял през първата зима и ги оставил сами. Германските зими не са за всекиго. – Викс перна с юмрук ръката на Тит. – Гледай да не се разплачеш, когато ти измръзнат краката.

– Ще се постарая. – Тит разроши къдриците на момченцето със същия цвят на тъмна мед като на майка му. – Браво на теб, че се грижиш за него, след като е останал без баща.

– Не бива да ви безпокои! – Деметра се спусна и отнесе красивия си син, гълчейки го тихо на гръцки.

– Какво друго каза легатът, когато му рапортува? – Викс се пресегна към глинената кана върху масата. – Ще мобилизират Десетия със сигурност. Ние сме най-добрият легион извън Галия и сме по-близо. – По обувките му още имаше полепнала кал от безкрайната езда през изминалите седмици, но той изглеждаше готов да си надене мантията и да замарширува към Дакия на мига.

– Кога ще тръгнем на поход, как мислиш? След две седмици, три?

– По-скоро след три месеца – отпи Тит от чашата си. Студена местна медовина, резлива течност, но би я преглътнал, дори да беше оцет.

Не беше усещал такава топлина и уют, откакто... откакто беше пристигнал в Германия.

– Три месеца? – изръмжа Викс.

– Най-малко. Често седя в Сената, просто слушам от задните редове публичните разисквания, когато говори дядо, и съм чувал десетки разгорещени спорове за разквартируването на легионите.

Тит зачегърта с нокът едно кално петно, засъхнало върху туниката му. – Трябва време да организират всичко, да изпратят подкрепления, да свикат допълнителни легиони. Най-малко три месеца, по-скоро четири.

– Да мобилизират? – обади се Деметра иззад гърбовете им с ококорени кафяви очи. – Искате да кажете, че Десетият ще тръгне на изток ли, господарю? Да се бие?

– Още нищо не е сигурно – успокои я Тит.

– Дано този път да има сражения – изсумтя Викс. – Пет години в легионите и не съм видял нито една хубава битка! При първия набег на Траян срещу дакийците тъкмо бях приключил с обучението. Дакийците се разбягаха, преди да започне истинската битка, да ги вземат дяволите! Как ще стана центурион, когато нехранимайковците си уреждат сметките със споразумения?

– Сериозно ли искаш да си центурион? – удиви се Тит. – Не си ли виждал с колко работа ги товарят?