Значи момичето няма да създава проблеми. Добре.

– Провинциите са съвсем различни от това, с което сме свикнали в Рим – заобяснява Плотина по-сговорчиво. – По-скромни условия, по-неизтънчена компания и, разбира се, невъзможно е да намериш приличен хляб дори на трапезата на легата. Но е необходимо търпение.

– Твърд хляб? Богове! Как ще оцелея?

– Даже в тежки условия трябва да се спазват определени стандарти. Това важи особено за съпругата на легата. Не по-малко от три ястия за вечеря, може и да са скромни, и порядъчна стола, независимо от времето. – Плотина потупа строгите, елегантни дипли на сивата си копринена роба. – Никакво захласване по местните обичаи. Чувала съм как някои жени заминават за Британия и се връщат намацани в синьо и накичени с местни бижута.

– Дано изпратят и Адриан в Британия. Мисля, че синьото ще ми отива.

– Винаги готова да се пошегува... – повдигна многозначително вежди Плотина. – Та така... неизбежно ще се наложи да общуваш със съпругите на по-нисшите офицери, но най-добре да сведеш срещите си с тях до минимум. Съпругите на магистратите и губернаторите са по-подходяща компания. Ти, естествено, ще им даваш пример за образцово поведение.

– Дали ще му дадат легион в Египет? – замисли се Сабина. – Копнея да тръгна с кораб по Нил като Клеопатра.

– Няма да ти остава време за плавателни експедиции, драга. Кариерата на скъпия Публий зависи от теб. Приятелство с провинциалните губернатори, кореспонденция с влиятелни хора в Рим, празненства за полезни гости... – Сабина беше добра домакиня, Плотина не можеше да го отрече, макар да канеше прекалено много от така наречените интересни хора. И наблюдаваше тенденция вечерите ѝ да прерастват в разпуснати гуляи с обилно количество вино и бръщолевене, вместо да са сериозни събития със сериозни разисквания. Плотина потрепери при спомена за вечерята, когато всички нагазиха във фонтана и си подаваха каната с вино, все едно са разюздани плебеи в почивен ден. Наистина недоумяваше защо Траян и приятелите му останаха толкова очаровани.

– И най-важното – заключи Плотина, припомнила си, че изнася лекция – е да не позволяваш връзките на скъпия Публий с влиятелните хора в града да прекъснат само заради няколкостотин мили. Мъжете са толкова небрежни, стане ли дума за писма, затова ще разчитам на теб да ме държиш в течение...

– Така ли? – прекъсна я Сабина. – Значи ти няма да дойдеш с нас?

– Разбира се. Съпругът ми разчита на мен. Но, естествено, ще ви посещавам. – Плотина прочисти многозначително гърло.

 –Например, Вибия Сабина, ако случайно забременееш в провинцията, ще дойда да помогна при раждането.

– О, ето я овесената отвара – възкликна Сабина.

– Не сменяй темата – императрицата остави совалката и изгледа строго Сабина. – Надявах се досега да си осигурила наследник на скъпия Публий, Вибия Сабина. Три-четири годишно дете не може, разбира се, да ви придружава извън града, нездравословно е, но аз с радост щях да се грижа за него, докато отсъствате...

– Колко мило.

– Да родиш в провинциите не е идеално. Трудно се намират добри лекари, какво пък остава за дойки! Но проблемите не са непреодолими. Пълна почивка, оттегляне от светски ангажименти, диета с овес и риба, за да се избегнат кръвотеченията.

– Калпурния твърди, че е глупаво по време на бременността да се залостваш у дома като инвалид. Тя се търкаля из къщата като огромна топка, докато бебето не започне да се ражда.

– Втората ти майка има много напредничави идеи, но аз не ги препоръчвам.

– Втората ми майка е родила пет здрави деца – примигна невинно Сабина. – Ти колко имаш?

Плотина я изгледа студено.

– Не всички сме благословени с деца.

– Имам чувството, че и аз няма да съм благословена с деца – промърмори Сабина. – Не и докато вкусовете на Публий не се променят драстично.

– Скъпият Публий ще изпълни дълга си, както и ти – отсече Плотина. – Всеки мъж се нуждае от син.

– Не и Траян.

– Уверявам те, че усеща остро липсата.

Е, това вероятно не беше съвсем вярно. Преди години Плотина беше сигурна, че щом стане император, Траян ще промени решението си и ще разбере колко важно е да остави наследник. Тогава тя беше едва на трийсет и две; не беше прекалено късно. Императорите се нуждаят от синове! Но когато му го каза, той ѝ отговори, без дори да се замисли:

– Когато му дойде времето, ще посоча наследник. И без друго така е по-добре. Кой знае какъв син ще ни отреди Фортуна? Така ще избера най-достойният да ме наследи, вместо да възлагам надежди единствено на кръвната връзка.

Плотина не повдигна повече темата, но тя продължи да я гложди. Император на Рим или не, все пак Траян не беше всезнаещ.

– Скъпият Публий е синът, за когото моят съпруг винаги е мечтал – осведоми тя Сабина. Вероятно и това не беше съвсем вярно, но всяко нещо с времето си. – Не искам скъпият Публий да страда като съпруга ми. Той трябва да има синове, и то скоро. Ти...

Познат дълбок глас я прекъсна:

– Колко уютна гледка сте двете. Юнона и нейната снаха Венера, вглъбени в становете си.

– Ласкател! – засмя се Сабина. – За пръв път някой ме сравнява с Венера.

И Венера е създавала на Юнона същите главоболия, каквито ми причиняваш ти. Но Плотина погледна скъпия си Публий, благороден като колона в безупречно чистата тога, и поднесе буза за целувка.

– Скъпи мой, надявах се да те видя.

– Нека позная. Вече съм легат?

– Колко добре си информиран – усмихна се Плотина. – Трябваше да се досетя, че ще придумаш някой бивш роб да те осведоми.

– Е? Кой легион получаваш? – Сабина го възнагради с отривист войнишки поздрав, когато Адриан се наведе да погали трите ловни кучета, които го бяха последвали по петите от градината и сега се въртяха около краката му. – Къде те изпращат?! В Египет? В Сирия, в Британия?

Адриан почеса по ушите любимата си хрътка и погледна към Плотина.

– Нашата любима императрица не ти ли каза?

– Нашата любима императрица знае всичко – изчурулика сладко Сабина. – Как се отглеждат деца, как се поощряват общественият морал и културните стандарти в провинциите. Но по този въпрос всевиждащите ѝ очи явно са ѝ изневерили.

Адриан се намръщи едновременно с Плотина, но не укори съпругата си. Никога не я упреква. Сабина разговаряше твърде саркастично със скъпия Публий, поне за вкуса на Плотина, ала той очевидно нямаше нищо против. Изглеждаше дори, сякаш му е забавно!

– Е? – Сабина заряза стана и изтича към него като дете, очакващо подарък. – Къде отиваме, легате?

Той остави кучетата и щипна Сабина по бузата с неприкрита любвеобилност. "Не биваше да се привързваш към нея – помисли си Плотина и едва се сдържа да не го изрече гласно. – Тя трябваше просто да е полезна."

Но тя не беше полезна, а той се беше привързал към нея и нищо не се бе развило според плановете на Плотина.

– Смятам, че е редно да вдигнем тост. – Адриан протегна ръка и добре обучен роб незабавно му подаде чаша. – За предстоящите ни дни в...

– Е? – Сабина се надигна на пръсти, а Плотина повдигна вежди.

– Германия – смили се той. – По-точно Могунтиакум.

ТИТ

Завръщането в Могутиакум им отне по-малко време от пътуването на изток, констатира Тит. Остави центуриона да наложи темпото, подписвайки всички документи, които му представяше, за да получават отпочинали коне на всяка междинна спирка.

– Всеки ден съм с нов кон – оплакваше се Викс. – Не се ли предполага, че поне веднъж ще ми се падне добро животно? Не! Всички ме мразят.

Тит свикна да се пресяга и да хваща Викс за туниката, та да го издърпа на седлото всеки път, когато започнеше да се свлича по хълбока на коня. Въпреки бясното препускане, обратният път не се стори толкова мъчителен на Тит. Вероятно защото сега имаше с кого да сподели вечерята в крайпътните ханове.

– Сигурен съм, че Цицерон или Ювенал бяха казали нещо мъдро за изтощението и мръсотията, които съпровождат появата ни на бял свят – каза той на Викс една нощ, облегнал глава назад и вдигнал крака върху масата като огледален образ на събеседника си пред огнището в стаята за редови войници. – Но този път съм прекалено изтощен да цитирам когото и да било.

– Слава на боговете! – отвърна Викс, затворил очи. – Подай ми хляба.

Тит се взря в огъня в неугледната тясна стая за простолюдието. От обувките му се вдигаше пара.

– Сигурно ще ме помислиш за невъобразим страхливец, ако ти призная какъв ужас изпитах – изплъзна се неволно от устата му. – Когато видях онези дакийци да се спускат към мен... – Краката му сякаш се вкамениха; наблюдаваше ги как приближават все по-близо и по-близо, докато ръката на Викс улови неговата и го издърпа толкова силно върху коня, че на другия ден не можеше да си помръдне рамото. – Меко казано – заключи Тит.

– Първия път, когато излязох на арената и видях към мен да крачи мъж с меч, се напиках. – Викс отчупи залък хляб и несъзнателно посегна да докосне малкия амулет, провесен през врата му. – Всеки се ужасява, когато погледне смъртта в очите.

– Какво направи тогава?

– Потиснах страха и го убих първи. Няма друг начин, ако не искаш да умреш.

– Аз щях да умра, ако не ме беше вдигнал от земята.

Тит се смути. Думите бяха безпомощни да изразят благодарността му.

– Няма проблем – изсумтя Викс, без да отваря очи. – И не споменавай пред никого, че съм се напикал, защото ще трябва да те убия.

– Обещавам. – Тит си отчупи парче хляб. – Какъв е този амулет около врата ти?

– Нищо особено.

– Докосна го, преди да нападнеш дакийците – отбеляза Тит. – Талисман ли е?

– Татко ми го даде – призна Викс. – Марс. Каза, че богът на войната ще ме пази в битките. Всъщност, когато го докосна, виждам лицето на баща ми. И той беше гладиатор. Оцеля осем години в Колизеума. По-добре да имам неговия късмет, отколкото на някакъв римски бог, размахващ копие. – Викс пъхна малкия диск под туниката си. – Засега ме пази.