Десет коня.

Извих шията на коня си към завоя.

– Назад! – извика центурионът. – Назад! Назад!

Никой не се нуждаеше от заповеди. Всички побягнахме.

Патрицианското момче пребледня, ала също обърна жребеца си. Аз сръгах моя кон в ребрата, но изчадието само изцвили и се блъсна в друг кон. Легионерът излетя през главата на кобилата си и докато се уловя за гривата и се изправя в седлото, гороломен боен вик проглуши ушите ми и видях как първият от дакийците ни настига.

– Към мен! – изкрещях на мъжа, когото съборих, и пришпорих коня към него, докато кобилата му побягна паникьосана.

Той обаче изпищя и се отдалечи от мен към пътя, размахал ръце.

Обърнах коня си към първия дакиец, който се насочи към оглупелия беглец, и едва успях да зърна сплъстена брада, месести ръце в броня, уста с наполовина изпопадали зъби, когато очите му се приковаха в мен. Докоснах припряно мястото, където татковия амулет издуваше ризницата ми, и в същия миг дакиецът ме нападна. Копието му мина през рамото ми или по-скоро щеше да мине, ако конят му не беше се препънал, и аз използвах възможността да пречупя върха на копието и да му оставя само дървената дръжка. Блъснах я към него и му избих останалите зъби с тежката дръжка на меча. Той изпищя и аз се извърнах. Другите дакийци ни настигаха бързо, а мъжът, когото съборих от коня, тичаше по пътя с уплашени писъци. Центурионът се отдалечаваше в ритмичен галоп с хубавия си кон и пет пари не даваше колцина от нас ще загинат, стига да се добере до Мог с новината. Другите войници препускаха след него, без да се обръщат. Само трибун Шест-имена обърна коня си и протегна длан да вдигне беглеца. Легионерът дръпна толкова паникьосано ръката му, че събори високото момче от седлото и то се търкулна на земята.

Друг вик проехтя зад мен и аз видях две копия да се насочват надолу.

– Триста дяволи! – изругах и сръгах отново коня.

Легионерът, възседнал коня на трибуна, се отдалечаваше след центуриона. Момчето стоеше замаяно на колене в калта и след миг щях да съм го подминал. За секунда се изкуших да го оставя. Конят ми нямаше да стигне далеч с двама ездачи. Ала протегнах ръка и той някак си я улови и се стовари зад мен.

– Благодаря – рече задъхано.

– Освободи ми ръката, с която държа меча – изръмжах аз и известно време не продумахме повече.

Дакийците се спуснаха след нас и когато конят ми започна да изнемогва, се наложи да спрем и да се бием. Убих един, съборих втори от седлото с удар с опакото на свободната ми ръка и останалите изгубиха желание да мерим сили. В крайна сметка се оттеглиха към унищожения гарнизон с присмехулни крясъци, а аз пришпорих коня в галоп, докато от устата му заизлиза пяна под двойната тежест и най-сетне настигнахме нашия отряд.

– Съжалявам – промърмори засрамено войникът върху коня на трибуна, но аз го халосах с щита си и той се строполи в калта.

– Заслужаваш да те оставим тук да умреш – изръмжах. – Както изостави трибуна си!

– Стига приказки – пролая центурионът. – Ще си получи камшика, когато се върнем в Мог, спор няма. Да продължаваме. Секст, върни коня на трибуна. Ти си намери някой, готов да изтърпи страхливец като теб зад гърба си.

– Ще язди с мен. – Трибунът се плъзна от моя кон и протегна ръка на мъжа, който едва сдържаше сълзите си. – Не се бой. Ще се застъпя за теб пред легата. Няма да те бият.

– А трябва! – измърморих аз и прибрах със замах меча в ножницата. – Леко ще му се размине, трибуне.

– Може би. – Трибунът обходи с поглед центуриона, опциото и войниците. – Няма да го обсъждаме сега. Честно казано, искам да се отдалечим оттук възможно най-бързо и да се върнем в Десетия, за да съобщим за нападението.


ПЛОТИНА

Императрицата на Рим се гневеше. Вече мина цял час, а двата стана, работещи един до друг, отказваха да влязат в ритъм. Нейната совалка сновеше плавно напред-назад с отмерено "шшш", "шшш", но от другата се чуваше "шшш"... пауза... "шшш"... пауза.

– Ритъм, Сабина – повтори тя за четвърти път. – Трябва да тъчеш ритмично. Много бързо се разсейваш.

– Ммм... – съпругата на скъпия Публий прокара совалката през конците и се прозя. – Защо да не се поразходим навън? Следобедът е прекрасен, срамота е да се задушаваме вътре.

Сабина погледна към високите прозорци, чиито кепенци Плотина нареди да затворят плътно още щом пристигна.

– Нездравословно е – отвърна Плотина. – От вятъра кожата ти ще изгори и какво ще си помислят хората?

– Не знам дали някой си губи времето да мисли за кожата ми.

Плотина стрелна с поглед момичето. Досега вече трябваше да ѝ е станала като родна дъщеря, но някак си не беше. Лицето на Сабина не трепваше. Не би посмяла да се присмее на императрицата на Рим. Невъзможно!

Вибия Сабина обаче не оправда очакванията на Плотина да бъде задоволителна съпруга на скъпия Плотин. Беше ясно като бял ден. Дори сега беше боса, а косите ѝ се спускаха по гърба като на девойка. Ръцете ѝ прокарваха совалката небрежно напред-назад. Платовете ѝ винаги бяха рехави. Плотина ѝ помогна да започне наново мантията за скъпия Публий и я предупреди, че ако работи по един час дневно, ще я изтъче бързо. Тази сутрин обаче установи, че момичето не е пипнало стана! Какво разочарование! И не беше само това...

– Най-после успях да намеря препис на новия гръцки поет, за когото говорят всички – прекъсна мислите ѝ Сабина. – Адриан ще се зарадва много. Ако извадим късмет, поетът ще е ужасен. Докато вечеряме, ще разнищим строфите му на пух и прах и Адриан ще се сдобие с нов материал относно любимата си тема за упадъка на римския литературен вкус.

Плотина се намръщи. Пак поезия. Скъпото момче открай време проявяваше слабост към поезията. Поетите не бяха съвсем безполезни, поне за развлечение на лентяите, но бъдещият император на Рим не биваше да си губи времето с такива неща.

– Поощри го да наблегне на реториката, драга, вместо на гръцките поети. И без това в Сената вече го наричат Гърчето. Не бива да им предоставяме нови поводи.

– Успял ли е някой да отклони Адриан от интересите му? – усмихна се Сабина.

– Умните съпруги винаги насочват мъжете си в правилната посока.

– Е, и двете знаем, че не съм от най-умните.

Всъщност беше от умните, когато реши. Плотина го знаеше отлично. На последното празненство в императорския дворец Сабина се впусна в едночасов задълбочен интелектуален разговор, само че не го оползотвори в името на напредъка на кариерата на скъпия Публий, а го прахоса с някакъв отегчителен приятел на баща си. Едно нищожество! Пренебрегна всички губернатори на провинции, всички сенатори и всички полезни хора, които Плотина събра с цената на огромни усилия.

– Той беше интересен – сви рамене Сабина. – Те не бяха.

Плотина се помоли Юнона да я благослови с търпение. Такова поведение би изкарало от кожата ѝ дори богиня.

Няма значение. Плотина не се отби непоканена при снаха си, за да се разсейва с нескопосното ѝ тъкане и странните ѝ възгледи за гостите. Плотина носеше вест, и то каква вест!

– Кога ще се върне скъпият Публий? Подготвила съм му изненада, която ще го зарадва повече от всички гръцки поети.

– О, не следя кога си идва и кога излиза. Вино?

– Не пия вино, не го ли разбра? Овесена отвара, моля. И искам да видя ръцете на тази робиня... Така си и мислех. – Плотина изгледа смразяващо момичето. – Почисти си ноктите, преди да донесеш чашите, девойко! Вибия Сабина, откъде си намираш прислугата? Такива непохватни необучени създания...

– Тази е от бордей на Авентинския хълм – Сабина кимна към момичето, което излизаше от стаята. – Предложих ѝ да си смени професията. Засега се приспособява добре, макар понякога да обърква чашите.

Плотина примигна.

– Шегуваш се.

– Нали ти ми повтаряш, че дълг на всяка римска съпруга е да помага на злочестите?

– На чистоплътните злочести. На нравствените злочести. Не на мръсните уличници.

– Е, тя вече не е мръсна уличница. Учи се да тъче. След това ще я освободя и ще ѝ намеря работа в някоя занаятчийница. Няма да отнеме много време. Вече тъче по-добре от мен. Спомена за изненада?

Плотина се подвоуми дали да продължи с поученията, но изгаряше от нетърпение да съобщи новината, която таеше цял ден.

– Скъпият Публий е назначен за легат. Ще оглави легион!

Това накара момичето да подскочи.

– Легат?

– На собствен легион – повтори доволно Плотина.

О, колко усилия ѝ струваше, колко главоболия, колко хора, решени да ѝ попречат, но накрая успя. Постигна го – следващата му стъпка по пътя, виещ се все нагоре и по-нагоре.

– Кой легион? – Сабина дръпна несръчно совалката.

– Още не е решено. – Совалката на Плотина се придвижи напред-назад, без тя изобщо да я забелязва, сякаш беше омагьосана да снове безспир. – Съпругът ми не беше съгласен, както знаеш. Наложи се да го убеждавам дълго. Предишната длъжност на скъпия Публий в легионите... – Създаде ѝ неприятности. Натрупа много дългове, безделничейки като трибун в Дванайсети легион и Траян определено не остана доволен. – Скъпото момче понякога се държи много необуздано – довърши лаконично Плотина.

– Нека позная – усмихна се Сабина. – Ловни кучета и красиви младежи.

– Това е нетактична забележка.

Совалката се плъзна малко по-отривисто.

– Познавам съпруга си. – Сабина опря длани върху гърба си и се протегна като гъвкава и сънлива млада котка. – Какво друго да прави човек в пограничните градове, освен да ловува – дивеч и любовници. А той обича и двете.

– Скъпият Публий вече е по-уравновесен – стисна устни Плотина. – Ти, разбира се, ще го придружаваш, където и да го изпратят.

– Най-после сме единодушни – откликна Сабина със сладко гласче.