Викс се ухили в мрака: Тит зърна как зъбите му просияват в тъмнината.

– Как ти прикачиха всичко това, трибуне?

– Тит е като баща ми. – Тит предположи, че е нередно да води такъв разговор – легатът току поучаваше трибуните да държат на разстояние легионерите и другите офицери, – но в дъждовната германска нощ кръвта се стичаше по темето му, а калта полепваше по тях от главата до петите и легионерският етикет сякаш нямаше кой знае какво значение. – Аврелий, защото е фамилното име. Фулвий, защото е второто име на татко и защото трябва да е възможно най-объркващо да сме двама с еднакви имена. Бойоний е името на богат чичо и мама се надявала да ми остави някакви пари. Антонин? Не помня. Арий е по майчина линия, но по-скоро се дължи на факта, че татко обичал гладиаторските игри. Не знам дали си чувал за него, но преди години имало известен гладиатор на име Арий Варварина...

Викс се разсмя гръмко.

– Какво?

Тит го изгледа изпитателно. Току-що бяха свили зад завоя на неравния път и стигнаха лагера.

– Нищо, трибуне – изкикоти се Викс. – Някой ден ще ти разкажа. Сега трябва да докладвам на центуриона, а ти най-добре се връщай в палатката си. В случай че не си забелязал, навън е мокро.

ГЛАВА ДЕВЕТА

ВИКС

След вчерашния дъжд настъпи слънчева и дъхава сутрин. Яхнахме конете. Трибун Шест-имена яздеше отпред с центуриона и с опциото, много величествен отново с перата и червената мантия, и аз предположих, че необичайната близост от предишната нощ се е изпарила в дневната светлина, възстановила надлежния ред. Но само след половин миля той се извърна на седлото и ми помаха да приближа от дясната му страна. Все още изглеждаше хилав за ръста си и снаряжението му определено скърцаше ново-новеничко, но лицето му беше дружелюбно.

– Разговорът ни снощи ме заинтригува – подхвана той помпозно. – "Щом сме сред човеци, да бъдем човечни", както е казал Сенека, а хубавият разговор е най-човечното от всички изкуства. Особено необходим, когато те заобикаля варварска атмосфера.

Сдържах напушилия ме смях и подкарах коня си редом с неговия. Младият негодник явно беше самотен. Трибуните обикновено общуваха със себеподобни, понеже никой друг не се нуждаеше особено от тях, а въпросният трибун Шест-имена от няколко седмици се клатушкаше по пътищата без приятел. Той се направи, че не забелязва неодобрителното смръщване на центуриона от другата му страна, и настоя да му разкажа нещо за миналото си, поклащайки се върху седлото и вдишвайки окъпания от дъжда въздух с удоволствието на истински легионер на приятен поход. Копитата на конете трополяха звучно по пътя и навсякъде се носеше ухание на влажна пръст и на листа, все още непопарени от наближаващата зима.

– Значи си дошъл чак от Британия да се включиш в легионите? – заключи той, след като чу житейската ми история (внимателно редактирана). Понеже пропуснах всички интересни сюжети (например императорите, за които помогнах да бъдат убити, и сраженията на арената, в които участвах), разказът беше кратък. – Не искам да съм груб, но, в името на боговете, защо?

– И аз съм се питал веднъж-дваж.

Да, задавал съм си въпроса особено през първата година, когато ме опипваха, теглеха и мереха критични офицери, набиращи войници; или когато ме обучаваха как да въртя меча, вещина, която усвоих на осем години; или докато стисках зъби, когато центурионите ме поучаваха на висок глас как върхът побеждава острието, колко пъти да ти повтарям, гладиаторски боклук! ... И знайте, че не бяха любезни, колкото император Траян.

Защо постъпих в легионите ли? Вече бях на двайсет и пет и все още не знаех. Но най-после се източих до пълния си ръст, по гърба ми имаше белези от бой с пръчка и се надявах да се сдобия с няколко белега от бойни рани и отпред. Имах приятели, които ми бяха като братя, и място в света. Независимо дали ми харесваше, или не, бях римски войник, Версенжеторикс от Десети легион, и дори сега стисвам зъби, когато се сетя колко права беше Сабина – че това е моето място.

– Трябва да правим нещо с живота си – отговорих накрая и само този отговор можех да предложа.

– Жалко обаче, че си попаднал в Германия – обади се съчувствено той. – Аз се надявах да ме изпратят в Африка. Някъде на топло, където не се случва нищо.

– Или Египет – съгласих се. – Чувам, там винаги било слънчево, имало сияйни реки, огромни храмове и жени с гримирани очи.

Въпреки че едва ли можеха да се мерят с момичето, което ме чакаше в Мог – беше истинска красавица, спор няма. Освен това какъв е смисълът да мечтаеш за Африка, за Египет или за други топли страни? Бях попаднал в студения Север и вероятно щях да остана тук още двайсет години.

А и в Германия беше напечено – ако не времето, то поне битките. Всички, които имаха очи да гледат, го виждаха. Аз не възнамерявах да остана завинаги легионер, но в римската армия се напредва по два начина – или благодарение на семейните връзки, или благодарение на бойната слава. Аз не разчитах на семейна подкрепа, уповавах се единствено на славата...

Злонравият ми кон отскочи от една локва и едва не ме събори. Стиснах седлото с проклятие.

– Кучи син, а? – подхвърли тактично патрицианското момче.

– Защо не си пъхнеш стъпалата в ремъците от двете страни? Така ще си по-стабилен.

– Всички коне ме мразят – изсумтях аз и се наместих върху седлото. – А и каква е ползата от конете? Единият край хапе, другият дриска, а четирите страни ритат.

– Не можеш да се задържиш на седлото, дори от това да зависи животът ти – подигра му се опциото. – Викс ще падне и от дървения Троянски кон – допълни той.

Изпепелих го с поглед. В Десети легион нямаше опцио, който да не е обект на всеобща ненавист. Всички центуриони имаха по един опцио – втори по старшинство – и повечето бяха нагли, устати и самодоволни копелета. Аз лично обмислях възможността да изкача стълбата до центурионския чин, без да ставам опцио. Но след пет години в Десетия не съзирах никакъв шанс.

– Не всички са умели ездачи като теб, опцио. Всеки с таланта си – усмихна се трибунът. Под шлема с пера профилът му беше като онези, каквито всички патриции се ласкаят, че притежават, но всъщност се срещат рядко. Чертите на трибуна говореха за поне петнайсет поколения благородни предци. Той вдигна изтънчения си нос и вдъхна доволно чистия въздух. – Предполагам, всички ще минем отново по същия път, ако обявим война на Дакия?

– Надявам се – отвърнах замечтано аз.

Той разкриви лице.

– Не ставам за войник.

– Защо си тук тогава? – попитах смело. Центурионът възнагради безочието ми с яростен поглед, но аз се направих на разсеян. – Не те ли устройва кариера в легионите?

Неволно му завидях. Трибун на двайсет и две – с неговите връзки щеше да стане легат за няколко години, дори да не притежава кой знае какви способности. Бих дал всичко за такава възможност.

– Дъжд. Студ. Кръв – започна да изброява трибунът. – Не, благодаря. Най-съкровеното ми желание е да се прибера у дома и да стана абсолютно скучен и нищожен държавен чиновник. От онези, които само стоят зад писалището и винаги се прибират у дома навреме за обилната вечеря.

– Поне няма да си мокър и да трепериш от студ – позасмя се центурионът. – В легионите има стотици като теб, не бой се.

– А ти как попадна в легионите, центурионе? Грък си, гласът те издава.

Двамата се разговориха и аз пръв забелязах пушека. Би трябвало да е центурионът, който се гордееше с орловото си зрение, но той се беше надул от доволство, че трибунът му обръща внимание, и не видя облачетата дим, извили се ненадейно зад следващия завой.

– Чакайте! – Прекъснах рязко аз ведрото бръщолевене от другата ми страна.

– Не спомена ли, че гарнизонът е съвсем близо? – попита трибунът, но центурионът зараздава заповеди наляво и надясно и аз пришпорих коня и препуснах напред. Черен пушек – винаги лош знак, – но очаквах пожар в хамбарите или в най-лошия случай набег на дакийски отряд пред външните стени.

Гореше обаче целият гарнизон.

Спрях, ругаейки, и извадих меча от ножницата едновременно с още шестима, защото легионерите и офицерите ме бяха настигнали. Но уви! Четирима стражи лежаха мъртви на пътя, и то отдавна убити. Телата им вече бяха претършувани и съблечени, а от мокрите керемиди по покрива на главната кула се издигаха рехави облачета пушек. Дори от една миля чувах крясъците, шума от трошащи се керемиди и статуи.

– Кръглият щит – изръмжах. – Трябваше да се досетя, трябваше да се досетя, пусто да остане!

През съборената порта се стрелкаха рошави мъже с кръгли щитове, понесли чували с плячка.

– Какво има? – извика трибунът от мястото, където центурионът му беше наредил безпрекословно да чака.

– Дакийци – изкрещях в отговор.

Очевидно бяха нападнали укреплението под прикритието на снощния дъжд. Онези тримата, нахвърлили се върху трибуна, сигурно бяха челен отряд.

– Какво ще правим? – попита момчето.

– Ще се молим.

Един от другите войници ругаеше безпомощно, стискаше дръжката на меча си, но не го вадеше. Нямаше смисъл. Хамбарите сигурно вече бяха плячкосани, стаята с документите – подпалена, а казармите – обезлюдени и мъжете – избити. Статуята на император Траян вероятно бе съборена от постамента и раздробена на мраморни късове. И всичко това беше сторено през нощта по време на пороя. Сега небето се беше прояснило и бяха дошли да опожарят останалата част от гарнизона.

Бяхме закъснели.

– Обратно към Десетия – заповяда центурионът. – Незабавно.

Но преди да обърнем конете, вик процепи въздуха. Появи се малък разузнавателен авангард от ездачи. Навярно същите, с които трибунът и аз се спречкахме снощи. Отдалеч забелязах как ни сочат с копие, чух дълъг крясък и конете се раздвижиха.