Всички останали жени бяха съпруги на легионери – по принцип на войниците не им позволяваха да се женят, но съпруги и любовници намираха начин да се настанят в укреплението. Нахлузили подковани сандали яки и страшни създания, достатъчно силни да прекършат гръбнака на Тит върху коляното си.

Цяла година щеше да прекара тук, а беше изминал само един месец. Цяла година в мокро и мрачно място, което звучеше като храчка, заседнала в гърлото, без хубави книги, без хубави жени и без прилични събеседници на петстотин мили околовръст.

– "Една и съща нощ очаква всички ни" – цитира той, но тази вечер Хораций не го утеши.

Някой похлопа отривисто по вратата.

– Трибуне!

Един от адютантите на легата го поздрави и се взря намръщено във восъчна плочица.

– Ти си този, който цитира, нали?

"Гордей се, татко – помисли си Тит. – Цял месец в Десети Фиделис[29] и вече си извоювах име. Всички ме знаят като "онзи, който цитира"."

– Аз съм – въздъхна той.

– Легатът иска изчерпателен рапорт за дакийските гарнизони – продължи адютантът. – Един трибун, един цетурион, един опцио[30] и двойна охрана. Ти ще заминеш.

– Аз? Дакийските гарнизони? Искаш да кажеш да прекося цяла Панония?

– Така се стига до Дакия, да – потвърди раздразнено адютантът.

– Трибун Целзий беше определен да води отряда, но се разболя тази сутрин.

"По-скоро не е искал да язди две седмици през калта и дакийските стрелци да го убият."

– Никога не съм участвал в разузнавателен поход – оправда се Тит. – Пристигнах миналия месец, дори не съм излизал от Мог...

– Легатът каза, че е добре за теб. Подготви се. Тръгват след час.

– Аз ли трябва да ги водя?

– Просто прави каквото ти каже центурионът – изгледа го презрително адютантът. – И вероятно ще се върнеш жив – добави.

– Това му е хубавото на Десети легион – заключи Тит. – Тук блика чувство за хумор, винаги те насърчават и те подкрепят. Изключително успокояващо за новодошъл като мен.

Адютантът вече се беше оттеглил, прехвърляйки купчина восъчни плочки.

– Наслаждавай се на дъжда, трибуне!

– Дакия е отвратително място – чу Тит как единият легионер шепне на другия през първата седмица по пътищата. – Лошо място и става още по-лошо. Царят им носи лъвска кожа и е висок два метра!

– Повече – възрази вторият легионер. – Ако броим рогата.

– Знаеш ли какво прави със заловените римляни? Чух, че последният разузнавателен отряд се върнал без глави.

Някой издюдюка зад гърба на Тит.

– Без глави нямаше да се върнат, нали?

– Казвах само...

Тит се обърна и погледна през рамо легионерите. Шестима – едри и еднакви в ризниците и плътните дрехи, увили лица, за да се топлят, и в неотличими шлемове. Двойна охрана, защото напоследък Германия се беше разбунила заради смутната Дакия. Преди няколко години Траян подчини дакийците, но Тит знаеше, че покорството им не е траяло дълго. Вече се носеха слухове за разузнавачи, заловени в Дакия, за прекъснати снабдителни линии, за куриери, убити със стрели из засада. Но шестимата легионери, охраняващи Тит и центуриона при експедицията до дакийските гарнизони, не изглеждаха притеснени. Смееха се и се шегуваха, ругаеха и пееха цинични песни и Тит им завиждаше. Поне имаха с кого да разговарят. Когато спираха да пренощуват в попътен пост, легионерите вдигаха крака на масата и си разменяха мехове с вино и пиперливи истории. Тит ги наблюдаваше завистливо от своята маса. Седеше сам, разбира се, защото и тук, както и в укреплението, легионерите страняха от офицерите. Тит не можеше дори да извади малкия бюст на баща си и да му поговори. Мъжете вече го презираха достатъчно заради чисто новите пера на шлема, заради гладките му ръце и заради абсолютната му безполезност. Не искаше да им дава допълнителни поводи да му се присмиват, говорейки със статуя.

Скоро павираните пътища и крайпътните ханове на Германия изчезнаха безследно. Замениха ги разкаляните пътеки и гористите хълмове по дакийската граница. Центурионът заповядваше да разпъват палатките близо една до друга и оставяше легионери на пост всяка нощ.

– Никой няма да ни изненада заспали – отсече лаконично центурионът и Тит се запита дали и той не е чул слуховете за главите.

– И аз мога да дежуря – предложи услугите си Тит.

Всички го изгледаха с празни погледи.

– Защо, трибуне?

Тит също не успя да измисли причина. "Милостиви богове! Искам да си отида у дома!"

Цели седмици яздеха по пътищата, а дъждът валеше ли валеше. Спря чак когато навлязоха в Дакия.

– Утре ще стигнем първия гарнизон – обяви центурионът – и ще си отспим.

Същата нощ обаче Тит излезе от палатката си и се отдалечи от гаснещия лагерен огън. Усещаше как калта джвака под краката му. Вдигна ръка за поздрав към неясния силует на легионера, получи поздрав в отговор и продължи по калната просека, която минаваше за път. Има ли звезди в Дакия? Дали облаците ще благоволят да се оттеглят?

Нападението беше тихо, сурово и ненадейно.

Избухнаха звезди, но не в небето, а пред очите на Тит, когато нещо се стовари зад ухото му с унищожителна сила. Намери се с лице в калта, преди дори да осъзнае, че пада, и обувки го заблъскаха по хълбоците. Той извика и се задуши с калта. Някой просъска предупреждение на непознат език и дръжката на копие се заби болезнено в корема му. Бореше се да си поеме дъх с уста, пълна с кал, опита се да се свие на топка, но едно коляно го срита, в гърба. Усети пръсти да се забиват в косата му и да му извиват главата назад, а после нещо стоманено докосна гърлото му.

Прозвуча внезапен крясък и се чу трясък на остриета.

Коляното се вдигна от гърба на Тит. Той чу вик и още забързани думи на непознатия език. Два силуета се прокрадваха в безлунната нощ по разкаляната пътека като смътни сенки. Чу се приглушено проклятие и двамата се строполиха. Единият силует улови главата на другия и я блъсна в земята. Мъжът се изправи нестабилно и дъхът на Тит замръзна в гърлото му, но после забеляза очертанията на легионерски шлем. Отнякъде, изникна втора фигура и стражът заби острието си под ръката, с която противникът му стискаше меча. В небето изгромоли мълния и заглуши стенанието му. Внезапно зашуртя порой. Легионерът вдигна меча си, но двата тъмни силуета побягнаха в мрака, влачейки ранения си другар. Капките напълниха очите на Тит, той примигна и в следващия миг силуетите вече ги нямаше.

– Триста дяволи! – изръмжа легионерът и се обърна към Тит.

– Жив ли си, трибуне?

– Надявам се да не съм. – Тит опипа предпазливо цицината, която вече туптеше зад ухото му. – Но ме боли прекалено много, та да съм мъртъв.

– Опитай се да станеш – предложи войникът.

Тит сгъна с мъка краката си, застина и се просна обратно.

– Богове! Това беше лоша идея!

– Идеята е много добра, освен ако не искаш да останеш тук като примамка за други дакийци. – Легионерът му протегна ръка и го дръпна. – Ставай, трибуне.

В черепа на Тит енергично заблъскаха чукове, но той успя да се изправи. Вече си набит от разбойници и спасен от прост войник трибун, защото си зяпал звездите и не си се сетил да си извадиш меча. Поне недей да повръщаш. Преглътна и чуковете удвоиха сила.

– Защо се шляеше край дакийската граница посред нощ?

Мъжът говореше прекалено високо.

– Дъждът беше спрял. Реших да се поразходя и да се полюбувам на звездите.

– В Германия сме. – Гласът на легионера звучеше по-скоро развеселено, отколкото презрително. – Няма звезди. Само дъжд. Трябваше да вземеш охрана. Моята глава ще хвръкне, ако някой те убие, докато съм дежурен.

– Съжалявам – каза Тит, преди да се сети, че офицерите никога не се извиняват на подчинените си. – Разбойници ли бяха?

– Вероятно не. – Легионерът намери щита, захвърлен от единия нападател, изруга тъмнината и го опипа. – Горите гъмжат от разбойници, дезертирали легионери и крадци. Но те не носят щитове.

– Дакийските бунтовници носят кръгли щитове – обясни Тит. Не че съм виждал дакийски бунтовници, но в рапортите пише...

– Прибирай се с мен, трибуне. – Войникът се изправи като тъмен силует сред дъждовната пелена. – Утре ще стигнем първия гарнизон в Дакия. Там ще се полюбуваш на звездите на воля.

– Дадено! – съгласи се Тит и тръгна след спасителя си. Пътят беше тъмен и тих. Барабанещият дъжд явно бе заглушил тревожните им викове и никой не беше се притекъл на помощ.

– Ти май ми спаси живота, войнико – рече Тит след кратко мълчание. – Как се казваш?

– Версенжеторикс от Десети легион. Повечето ме наричат Викс.

Тит спря.

– Познавам ли те?

– Най-после ме позна. – Този път гласът на легионера несъмнено прозвуча развеселено. – Преди пет години бях телохранител в дома на сенатор Норбан, а ти – дребосък с букет виолетки, ухажваше дъщеря му.

– Ти ли си това? – спомни си Тит. – Онзи, който се би с император Траян на празненството?

– Патрициите никога не запомнят лицата на плебеите. – Викс посочи дупка на пътя, в която Тит аха да се препъне.

– Но не съм забравил името ти – оправда се Тит. – Всеки би запомнил такова име.

– Какво му има?

– Е, всъщност не е име. – На латински "викс" беше просто прилагателно с мъгляв смисъл, нещо като "дребно", "малко", "оскъдно". – Не се срещат често хора, наречени Дребосък – усмихна се Тит.

Чуковете в главата му вече биеха по-слабо, но цицината зад ухото му се разрасна колкото слива.

– Версенжеторикс е галско име – отсече Викс. – Не е латинско. Означава "велик цар и воин". И ако някой ме нарече Дребосък, ще си изпроси боя.

– Поне е кратко – рече помирително Тит. – По-добре е от Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.