– Трибун? – Сабина се надигна от канапето. – О, не. Фаустина, облечи червената стола, аз трябва да видя...

Тит се поклони, когато Сабина изтрополи по стъпалата към атриума.

– Вибия Сабина – поздрави той.

Някогашното свенливо момче на шестнайсет, поискало ръката ѝ, сега беше висок мъж на двайсет и две, но безкрайно дългите крайници и особено сладката усмивка не бяха се променили.

– Привет, ослепителна нимфо, с очи като ясни небеса.

– Очите ми не са небесносини – възрази Сабина. – Още ли четеш Омировите химни?

– Да, за жалост. Посягам към поезията, когато не намирам думи – той се поклони ниско, – а зърна ли те, винаги онемявам.

– Днес аз съм стъписана. – Сабина огледа униформата му – чисто нова ризница и червена туника, броня на краката, мантия и под мишницата шлем с щръкнали пера. – Роднините ти най-сетне те придумаха? Да станеш трибун?

– Трибун...

Сабина въздъхна.

– Казах на дядо ти, че предпочиташ да те изядат вълци, отколкото да заминеш с легионите! На вечерята у татко...

– Да, но други роднини превъзнесли ползата от военната служба, която закалява младите. Повечето дори не са помирисвали легионите. "Войната е сладка за онези, които не са я преживели" както казва Пиндар.

Тит сведе тъжен поглед към униформата си.

– И татко е бил трибун на твоята възраст – успокои го Сабина. – Разказвал ми е, че гледал да си държи устата затворена и да не си цапа обувките. Къде те разпределиха?

– Десети легион в Германия. Някакъв противен граничен град с име, което не мога да произнеса. За жалост тръгвам утре.

– Германия... – въздъхна замечтано Сабина. – А ти дори не обичаш да пътуваш! Какво не бих дала да видя Германия!

– Е, видя Гърция.

– Не цялата.

Понякога Сабина сънуваше Гърция – скалистите зъбери, синьото море, слънчевите лъчи с неповторимото им сияние. С Адриан живяха една година в Атина, където го назначиха за магистрат, и Гърция наистина се оказа такава, каквато ѝ я описваше. Атина беше като бял скъпоценен камък, инкрустиран в сухите скали, и Сабина обикаляше, загоряла и щастлива, храмовете по височините, докато Адриан ловуваше глигани с масивни бивни и водеше разгорещени философски спорове с брадати мъже, на които той приличаше повече, отколкото на събратята си политици в Рим.

– Ти наистина си грък – подкачи го веднъж тя и той се засмя печално.

Крояха планове да посетят Спарта, Коринт, Тесалия... но Плотина писа за някаква криза в Рим, изискваща незабавна намеса от страна на скъпия Публий, и точка.

Сабина прогони мислите и махна на Тит да седне.

– Разкажи ми всичко. Ще си побъбрим хубаво, щом ни е за последно, преди да тръгнеш. Колко ще продължи службата ти в Германия?

– Една година.

Новото снаряжение заскърца, докато Тит се настаняваше.

– Цяла година? – Сабина разкриви лице. – Кой ще ме води на театър сега, когато Адриан е зает?

– Лесно ще си намериш друг придружител.

– Никой няма да ми казва, че очите ми са като ясни небеса, макар да са съвсем обикновено сини. Ще ми пишеш от Германия да ми разкажеш дали наистина варварите пекат римляни на шиш над лагерните огньове, както са правили по времето на император Август...

Недоволен гласец долетя откъм прага.

– Изобщо не изглеждам екзотично.

Сабина сдържа напушилия я смях при вида на Фаустина, скръстила ръце пред гърдите и потропваща с крак под въздългата пола. Златните гривни висяха като окови на китките ѝ и тя очевидно се беше докопала до бурканчетата с руж на Сабина.

– Според мен изглеждаш много екзотично – възрази сериозно Тит.

– Приличам на ябълка – намръщи се Фаустина. – Здрасти, Тит.

– Фаустина ще се омъжва за Гай Рупилий – обясни Сабина. – Реших да ѝ предложа да пробва дрехите ми, защото скоро ще ѝ трябват женски рокли.

– Той няма да се ожени за мен, ако не изглеждам красива в червено. – Фаустина подръпна диплите на робата. – Всички младоженки носят червено.

– Опитай с по-розов оттенък. – Тит облегна все още кокалестите си лакти върху все още кокалестите си колене. – С тези розови бузи ще си по-красива от всички младоженки на света.

– Няма да съм по-красива от Сабина.

– Не знам...

Тит стана и тръгна по плочките към Фаустина. Новите обувки скрибуцаха при всяка крачка. Той улови ръката на Фаустина, вдигна я високо и я завъртя в кръг, наблюдавайки я най-съсредоточено. Сабина се подсмихна тайничко. Тит беше станал всеобщ любимец – не само на Сабина, но и на цялото ѝ семейство. Всеки път, когато им гостуваше, сварваше Тит там – да моли смело Калпурния за парче от прясно изпечения ѝ хляб, да разисква книги с бащата на Сабина, да лудува с момчетата из градината.

– Трябваше да се омъжиш за него – скастряше я Калпурния.

– Не смятам да сменям съпруга си, благодаря.

Тит продължаваше да върти Фаустина като танцьорка.

– Права си за едно, Ания Галерия Фаустина – проточи замислено той. – Сестра ти е много привлекателна. И според мен ти няма да бъдеш привлекателна, когато пораснеш.

Слисана, Фаустина се закова на място.

– Така ли?

– Да. Ти ще бъдеш истинска, неповторима и неоспорима красавица. – Тит се поклони и целуна пухкавата ѝ ръчичка. – Елена Троянска имала четирийсет обожатели, но ти ще я надминеш с лекота. Ще се наложи младият Гай Рупилий да кръстосва меч с мъжете, които ще искат ръката ти.

– Така ли?

– Да.

– Ще ѝ липсваш, след като заминеш на север за Германия – каза Сабина, когато малката ѝ сестра заподскача по стълбите. – Ще липсваш на всички ни. Татко те цени високо.

– Не мога да повярвам! Толкова съм отегчителен. – Тит си взе шлема. – Време е да тръгвам.

– Защо не останеш още малко? Исках да ти разкажа няколко ужасни истории от времето, когато татко е бил трибун. Например как една нощ центурионите му замразили единствената тога. Заприличала на ледено кубче и...

– Звучи любопитно – прекъсна я Тит, – но трябва да отида до Форума да напазарувам необходимото за пътуването.

– Или как един ястреб се спуснал и отнесъл перата от шлема му – добави ведро Сабина. – Това е хубава история.

– Не ме обнадеждаваш.

– И брат ми Паулин ми е разказвал за времето, когато е бил трибун. Веднъж объркал картите и водил цяла кохорта[27] шестнайсет мили в погрешна посока...

– Тръгвам си!

– Усмихни се! – Сабина се вдигна на пръсти да го целуне по бузата. – Сигурна съм, че няма да е толкова зле.


ТИТ

Но беше.

– Някакви съвети? – попита Тит баща си.

Баща му го гледаше. Съчувствено, стори му се. Но за жалост си оставаше само мрамор. Малък бюст, побиращ се в длан, който дядо му пъхна в торбата му в деня, когато отпътува да се включи в Десети легион.

– За да те държи в правия път, момче. Ще си добре, стига да помниш баща си и да се подчиняваш на легата си.

– Нещо друго? – попита с надежда Тит.

– Гледай да не пипнеш сифилис от някоя германска курва.

Тит облегна брадичка върху скръстените си ръце. Трибуните живееха самостоятелно – скромно или охолно в зависимост от личните им доходи, – но той не би имал нищо против да дели помещението с другиго. Поне нямаше да разговаря единствено с Мраморния бюст.

– Да се подчинявам на легата – каза той на баща си. – Не особено полезен съвет. Легатът дори не знае името ми. Откакто съм тук, по цял ден гледам как писарите попълват документи и чистят калта от обувките си. Нищо друго.

Проблемът, реши Тит, е, че трибуните като цяло са абсолютно безполезни. Легионерите... о, тези мускулести, ругаещи създания с наперена походка, с белези и огрубели лица с набола брада, те изглеждаха откровено заплашително, но несъмнено бяха полезни. Сякаш нищо не им се опираше – от безкрайните военни обучения до безкрайните походи и строежа на безкрайни пристройки към грубото германско укрепление. После идваше ред на писарите и интендантите, които очевидно не се затрудняваха никак да поддържат – в дълбините на усойната германска гора – лагер, готов да побере три легиона наведнъж. Полезни хора, безспорно. Да не забравяме центурионите – предимно бивши легионери, издигнали се от редовата войска, още по-жилави и по-страшни от мъжете, които командваха – и едрия като скала префект на лагера, съумял да запомни имената на всичките пет хиляди мъже в легиона, ѝ накрая легата, който се мръщеше, сновеше с тежки стъпки напред-назад и раздаваше заповеди. Но трибуните?

– Ние сме нищо – каза Тит на баща си. – Шепа безделници, дошли тук, защото семействата са им купили постовете. Водим се втори в йерархията след легата, но всички ни прескачат и се обръщат или към префекта, или към центурионите. За какво сме тук изобщо? Да седим и да играем на зарове, да се оплакваме от дъжда и да чакаме да се приберем у дома с вписана военна служба в автобиографиите, за да ни изберат за квестори.

Дъждът ромолеше отвън и сега. Нищо не оставаше сухо в укреплението – през половината време лагерът приличаше на кално море, както и полупавираните градски улици, изникнали между лагера и реката.

– Наричат го Могунтиакум[28] – изрече завалено думата Тит. – Едва се научих да го произнасям. Цял месец се мъчих. Почти всички го наричат Мог. Не е кой знае какво място. Основната му задача е да осигурява гостилници и уличници на легионерите и всичко останало, което възпрепятства бунтовете през студените месеци.

Оскъдни забавления. Никаква арена, никакви библиотеки. Само гостилници с безкрайни игри на зарове и няколко подгизнали и запуснати светилища.

– Дядо не бива да се притеснява за уличниците – продължи да осведомява баща си Тит. – До една изглеждат толкова кисели, не бих посмял да предложа на никоя.