– Да. – Намръщи се непреклонно момиченцето.

Дори начумерена беше красива – миниатюрна русокоска с чип нос. Не приличаше никак на Сабина.

– Е, наистина съм малко тъжен.

– Защо?

– Защото съм влюбен в сестра ти.

"За пръв път го казвам", помисли си той изненадано. Дори пред себе си го признаваше за пръв път.

– Хлътнал съм до уши – продължи той. – А тя току-що се омъжи за друг.

Фаустина се намръщи отново.

– Можеше да се омъжи за теб.

– Бих искал. Но тя не ме избра. И има право – не си подхождаме. Адриан е умен и красив и ще ѝ поднесе света. Аз не мога да предложа света на никого. Само скучен живот тук, в Рим с муден и безинтересен съпруг.

– Аз ще се омъжа за теб – предложи Фаустина.

Той се засмя и разчорли косата ѝ. Тя се намръщи отново.

– Ти ще се омъжиш за принц, Фаустина. Или за император. Някой много по-добър от мен.

Скоро след това тя заспа върху рамото му и той я отнесе сред сгъстяващия се мрак в дома на Норбанови.

– Погрижи се да я сложат в леглото – разпореди той на роба с факлата. – И да знаеш, изобщо не е излизала.

– Не се безпокойте, доминус. – Робът погали любвеобилно главата на Фаустина. – Няма да навлека неприятности на малката господарка.

– Вече не е малката господарка – усмихна се накриво Тит. – Вече е единствената дъщеря в семейството.

– Прав сте, доминус. Богове! Помня господарката Сабина, когато беше колкото нея.

Робът се отдалечи, но преди да изчезне от поглед, малката Фаустина се поразбуди и помаха сънливо над рамото му. Тит ѝ помаха в отговор, после се обърна и тръгна бавно. Едва не заплака, но му се прииска и да се усмихне, когато си представи Сабина, легнала на пода в библиотеката и подпряла брадичка с длан, и си спомни как му каза:

– Поредният ухажор! О, не!

– Не го обичаш – каза ѝ той в мрака. – И той не те обича.

Но какво от това? Повечето бракове нямат нищо общо с любовта.

Основното бяха парите, семейството, кариерата или безизходицата. В случая с Адриан и Сабина – приключенията. "Няма да си като другите, Сабина – помисли си Тит. – Ти си винаги различна."

Както и Адриан. Чуеше ли "Нил", Адриан не се сещаше за крокодили като Тит например. Адриан си казваше "приключение". Адриан би обиколил дивите северни хълмове на Британия, без да му мигне окото. Или би изкачил скалистите пътеки в Делфи, за да види сибилата. На сватбеното тържество той обясняваше разпалено, че ще направят точно това, когато пристигнат в Гърция, а Сабина извади монета и се обзаложи, че ще стигне първа до върха. Адриан ѝ се усмихна доволно и прие облога, а Сабина се засмя и го целуна по бузата. Тит охотно би дал двайсет години от живота си, за да получи тази целувка.

"Но я получи той. Въпреки че не я обича."

Няма значение. Само скучни нищожества като Тит са толкова глупави да смятат, че мъжът трябва да обича жена си.

Вдигна очи към нощното небе. Вече се беше стъмнило напълно; звездите мъждукаха бледо през градската мъгла. Тит затършува из паметта си за някой цитат, нещо от Виргилий или Катон, или Омир, някой елегантен наниз от думи, сътворен от гений, способен да придаде красота на жалките му сърдечни болки. Паметта му изневеряваше. Цитатите за пръв път бяха освободили ума му, изпълнен докрай със Сабина. Сабина, хрупаща ябълка, Сабина, прокарваща перо по картата, Сабина с една обеца, блещукаща край врата ѝ. Една след друга се редуваха ярки и болезнени картини, а думите на всички поети се оказаха безсилни да му помогнат.

Единственото, което Тит успя да предложи на безразличните богове, беше голата истина:

– Наистина ще боли, нали?


ВИКС

– Пресрочил си с две седмици наема – озъби ми се гостилничарят.

– Плащай!

– По-късно – настръхнах аз.

Цял месец измина от новата година. Белезите по челото ми избледняха, но носът и ребрата ми все още зарастваха след побоя, поръчан от Адриан. Упражнявах се с меча в тесния двор на гостилницата и ругаех болежките, когато двете сипаничави прислужници в хана се върнаха от пазара.

– Добре че не се наложи да ходим до Форума снощи – казваше едната. – Сватбеното шествие беше блокирало улиците.

– Сенаторска дъщеря! Видя ли роклята ѝ?

За сватбата на Сабина и Адриан ли говореха? Вероятно. Внимавах да не разбера датата, но бяха минали седмици. Сигурно сватбата се беше състояла вече. И първата брачна нощ. Запитах се как ли ѝ се е сторило това на Сабина.

Онази нощ пак пих. Но не много. Просто седях и отпивах на бавни глътки, наблюдавах как начервените курви минават по улицата, как крадците се мръщят в сенките, как пияниците се олюляват на зигзаг.

После станах, забравих да си платя сметката и тръгнах да се запиша в легионите.

ВТОРА ЧАСТ

ДАКИЯ

ГЛАВА ОСМА


Есента на 108 г. сл. Хр.

 САБИНА

Фаустина сложи юмручетата си на кръста и огледа критично новия атриум.

– Не ми харесва.

Сабина се засмя.

– Откога си толкова категорична?

Фаустина се намръщи на стените от снежнобял мрамор, увенчани с фриз от лаврови листа и богини със строги лица.

– Студено е.

– Адриан ще се разочарова. Сам измисли дизайна на фриза. Мисля, че целеше да постигне класически ефект.

– Сковано е – обяви Фаустина с единайсетгодишното си лице, огледален образ на Калпурния. – Всичко е сковано. В такава къща човек не може дори да се изцапа.

Сабина разроши косата на малката си сестра.

– Искаш ли да се изцапаш?

– Не, искам да пробвам роклите ти! Ти имаш най-хубавите дрехи...

Ръка за ръка двете прекосиха атриума и стигнаха стълбите, декорирани с мозайка със сини и зелени овали, също творение на Адриан. Къщата не беше архитектурното чудо, което той лично проектираше и непрекъснато усъвършенстваше.

– Ще почака – замечтано повтаряше той на Сабина, щрихирайки куполи и колони в полетата на официалните документи.

Ала беше обмислил всеки декоративен детайл в новата къща на Палатинския хълм, където императрица Плотина най-сетне успя да го убеди да се премести – от чистите линии на колоните в триклиниума до безупречно подбраните роби, наредени в мълчаливи симетрични редици от двете страни на Сабина и Фаустина.

– Защо стоят така? – прошепна Фаустина.

– Защото Адриан обича тишината.

– Аз обичам робите да говорят. Тези приличат на живи градински статуи.

Сабина се засмя отново. След Лин Калпурния роди още трима енергични синове, до един здрави и красиви, но малката русокоска Фаустина с вирнатата ѝ брадичка си оставаше любимка на Сабина

– Хайде, умнице. Имам нова зелена рокля, която ти позволявам да пробваш.

– В зелено приличам на аспарагус – отвърна тутакси Фаустина

– Нямаш ли нещо синьо?

– Мисля, че мога да ти предложа цяла колекция, мадам.

Сабина се настани с кръстосани крака на дългото канапе в спалнята и усмихнато проследи как сестра ѝ тършува целеустремено сред купчината дрехи.

– Нямам търпение да сложа истинска стола[26] – въздъхна Фаустина и се гмурна сред дипли от синя коприна. – Кога ще се омъжа?

– Трябва да си най-малко на шестнайсет. – Сабина ѝ подаде два колана. – Перли или сребро?

– Перли – посочи Фаустина. – Антония Луцила казва, че ще се омъжи на четиринайсет...

– Ще последваш примера ѝ само през трупа на татко. – Сабина повдигна сините поли, за да не ги застъпва сестра ѝ. – Но поне ще си избереш сама съпруга.

– Вече съм го избрала – осведоми я Фаустина. – А обеци?

– В кутийката от палисандър върху масата. Кого си избрала?

– Гай Рупилий! Баща му го доведе на татковото вечерно празненство. Много е красив и е на четиринайсет...

– Виждам, че си наследила влечението на майка си към по-възрастни мъже.

– Е, Гай поне няма да ме затвори да живея в градина със статуи. – Фаустина избра перлени обеци и огледа одобрително стаята. – Тук все пак са ти оставили малко безпорядък.

– Харесва ми – призна Сабина.

Спалнята ѝ беше осеяна с полуразгърнати свитъци и с възглавнички по пода, където да се настанява удобно и да чете. На едната стена висеше огромна карта на империята, редом с бюст на Траян, върху който Сабина явно окачваше шаловете си. Адриан обичаше чистотата и реда, но почти не влизаше в стаята на Сабина. Неговата спалня се намираше в отсрещното крило на къщата и взаимните посещения бяха... редки.

– Надявам се да си щастлива с Гай Рупилий, Фаустина.

– Дойката ми казва, че хората не се женят за това. За да са щастливи, имам предвид.

– Да, но е хубаво, когато се случи. Аз съм щастлива с Адриан.

– Но той е скучен. Онзи ден ломотеше за някакви ерехтиан... ерехтиански еди-какво си...

– Ерехтейонски кариатиди.

– Аха. Буболечки ли са?

– Не. Колони като женски статуи.

– Е, непрекъснато говореше за тях на вечерята вкъщи.

– Случва се понякога – съгласи се Сабина.

– Мама казва, че е ненадминат досадник.

– Понякога.

Фаустина се огледа критично – перлени обеци, синя копринена дреха, пристегната и повдигната с перлен пояс, за да подхожда на ръста ѝ.

– Много е дълга – оплака се тя. – О, защо не пораствам?

– Ще пораснеш. Надявам се да си по-висока от мен. Ето, пробвай червената стола и си сложи златните ми гривни над лакътя. Ще изглеждаш много екзотично.

– Господарке? – Млада робиня се поклони на прага. – Имате гост. Трибун Тит Аврелий Фулвий...