ВИКС

– Видях те как се биеш с императора – с тези думи ме посрещна Гая, когато се шмугнах в кухнята. – Умът ми не го побира как посмя. Императорът! Императорът е великолепен...

Да. Много точно описание. Дружелюбният му гърлен глас, силата зад ударите, които си разменихме, мускулите на лявата му ръка, по-яка от дясната, защото този стар воин, макар и император, все още се упражняваше всеки ден с тежък щит. Ръката му с имперския печат ме беше прегърнала през рамо, сякаш съм приятел. И колцина императори посрещат раните с усмивка?

По дяволите, изпитах приятно чувство да усетя отново меча в ръката си. Плавното движение на краката напред-назад, спокойствието на мускулите, работещи меко и гладко, отблясъците на метала и шепотът на остриета, кръстосващи се отново и отново. Липсваше ми. Липсваше ми удоволствието от хубавата битка. Забавлявах се от цялото си сърце и през ум не ми минаваше да се оставя да ме победят – нито патрицианските момчета, нито дори Траян. Беше добър, вярно, но дори императорът на Рим не беше извадил късмета най-великият римски гладиатор да го обучава от осемгодишен.

Познатото нетърпение се раздвижи отново в гърдите ми. Сабина го беше поукротила за малко – когато си на деветнайсет, няма по-добро средство да отвлечеш вниманието от удоволствията на плътта, – но не беше изчезнало. Погледнах двамата други телохранители, заяждащи се незлобливо над заровете в ъгъла на кухнята. Като тях ли щях да стана след трийсет години? Щях ли да надебелея, да оглеждам похотливо робините и да разказвам до втръсване историята как съм кръстосвал меч с императора?

– Налей ми вино – подвикнах рязко на Гая.

– О, сега искаш услуга? – Тя повдигна вежди. – Мислех, че вече си прекалено извисен да разговаряш с робите, Викс. Не съм те виждала да се навърташ край вратата ми напоследък.

Отървах се от нея, откраднах поднос с медени сладкиши и гарафа с вино и се прибрах в стаята си. Още чувах гостите в атриума да разговарят с провлечената си патрицианска интонация, но празничното ми настроение вече се бе изпарило.

Долових ясно характерния дълбок глас на трибун Адриан да дърдори нещо, за да впечатли Сабина или някой друг търпелив слушател. По-рано разпитваше двамата по-възрастни телохранители, подкупвайки ги с по няколко монети, дали Сабина не предпочита някой друг ухажор пред него и дали затова не приема предложенията му.

– Баща ѝ те смята за отчайващ досадник – уведомих го, без да ме питат. – Съветвам те да се откажеш от Сабина, трибуне. Няма да те вземе за съпруг за нищо на света.

Надявах се да се изчерви или да свие юмруци, но той само ме изгледа високомерно.

– Какво ли знаеш ти, войнико?

На върха на езика ми беше да изредя няколко неща, известни ми за момичето, което ухажва – как извива гръб, когато я целувам в ямката между ключиците, как затваря очи и се задъхва, когато целувам нещо друго. Но замълчах. Само се усмихнах невинно и проследих с поглед как се отдалечава със златния си бокал и с надменното си изражение.

"Изглеждаше готов да ти изтръгне сърцето и да го опече – каза ми хилавото момче, защото му се присмяха заради теб".

Да върви в Хадес[21]! Не съжалявах.

Изпънах се по гръб на леглото и запреживях сладкишите. Капки мед се стичаха по завивките, а аз наблюдавах как луната наднича в тесния прозорец. Видях как носилките идват една по една да отведат благородните гости, видях как другите телохранители обикалят градината да изгасят лампите, чух готвачката да се оплаква от пришките си, тътрейки крака по коридора към стаята си. Чух домина Калпурния да се горещи добродушно в атриума:

– Няма да повярваш какво ми каза императрицата!

Чух и тихия смях на Маркус Норбан, докато я отвеждаше на горния етаж.

Лека-полека къщата заспа. "Тази вечер няма да дойде", помислих си, но след час една сянка се прокрадна в стаята ми, понесла сребърни сандали в ръка.

– Краката ме болят – оплака се Сабина. – Мразя тези обувки.

– Не ги носи.

– Но са красиви, нали?

Седнах в леглото.

– Ти ли го скрои?

– Кое?

– Знаеш кое. Боя.

– Може би.

– Защо?

– Реших, че императорът ще те хареса.

Спомних си императрица Плотина и злобното ѝ предупреждение.

– Съпругата му не ме хареса.

– Плотина? – изкикоти се Сабина. – Нищо чудно. Тя не харесва никого. Особено онези, които се забавляват:

– Как император Траян си е намерил такава жена? – попитах. – Все едно да спиш с мраморна статуя.

– Какво общо има леглото? – изненада се Сабина. – Тя се грижи за домакинството му и му дава разумни съвети. Той управлява империята и спи със стройни млади войници. Спогаждат се отлично. – Тя захвърли сребърните сандали. – Малко съпрузи са като Калпурния и татко, Викс. И много – като Траян и Плотина.

– Харесва войници? – вдигнах вежди. – Затова ли реши, че ще му допадна? Защото аз не...

– Не, глупчо – засмя се Сабина. – Реших, че ще те хареса, защото, ако не броим предпочитанията му в леглото, ти си точно като него.

– Глупчо ли станах? – Пресегнах се и я улових за кръста.

Придърпах я към себе си. Все още беше с изящната сребристосива дреха, а сребърната обеца с гранатите блещукаше до гърлото ѝ.

– Ти си глупчо, който се би храбро с императора и затова получава наградата. – Свали обецата и я пусна в дланта ми. – Трибуните се домогваха до нея, макар да не разбирам защо. Ти ги победи и следователно е твоя.

– Ами ти?

– О, аз вече съм твоя – отвърна ведро тя. – Обичам те, Викс. Всъщност те обичам много.

Стомахът ми се сви неспокойно, докато се мъчех да измисля как да се измъкна. За пръв път се държеше като влюбена, това беше сигурно, но пък разговаряше с мен и ме заглождиха съмнения, предвид факта, че родителите ми винаги разговаряха – за всичко и непрекъснато и бяха свързани до живот, а вероятно и в отвъдното. Бащата на Сабина и домина Калпурния също разговаряха непрекъснато, като се замисля... Дали разговорите под завивките са главното, а не просто смехът и забавлението? Разговорът ли хвърля мъжа в дълбокото, откъдето няма измъкване?

Не знаех какво да кажа. Не знаех какво мисля, не знаех какво чувствам и какво искам. Всъщност не знаех почти нищо и се чудех как да се измъкна от това, но Сабина се позасмя и легна върху мен за целувка. Зарових ръце в копринената ѝ коса, пристегната на тила, развързах я, тя се разпиля и мигът отлетя.

ГЛАВА СЕДМА

САБИНА

 – Тази година не се намират лесно. – Сабина взе нара от сбръчканата ръка на продавачката на плодове и ѝ подаде монета. – Благодаря, че си ми запазила, Ксанте.

– Разбира се, домина – усмихна се широко старицата и се поклони припряно.

Сабина се отдалечи с усмивка, поднесла нара под носа си. Малко повехнал, но все още сладък.

– Знаеш името ѝ – изненада се Адриан и ѝ протегна малък сребърен нож да обели кората на нара.

– На Ксанте? Разбира се, винаги си купувам плодове от нея. Добре е да помниш имената на хората.

– Дори на плебеите ли?

– Особено на плебеите. – Сабина извади първото зрънце от нара и го лапна. – Татко знае имената на всичките си подопечни и те са готови на всичко за него. А император Траян познава всичките си преторианци и семействата им. Знае как центурионите кръщават конете си.

– Да – кимна замислено Адриан. – Върши му работа, нали?

В студеното и ветровито утро сивото небе се чумереше над главите им. Навесите и завесите плющяха по Римския форум и изнервените търговци ругаеха, пристягайки краищата на непокорните платнища, гонеха шапките си, политнали върху плочника. Сабина се разхождаше бавно край сергиите и павилионите, увита плътно в розова вълнена пала. Адриан крачеше до нея, висок и спокоен в снежнобяла тога. Превеждаше я край разбунените от вятъра локви, а телохранител на Норбанови ги следваше чинно. Не беше Викс – много благоразумно Сабина беше помолила да я придружи един от другите телохранители, когато Адриан се отби да я покани на разходка из града. Тази сутрин не искаше Викс да подслушва всяка дума от разговора и да я измерва с навъсен поглед, щом Адриан я докосне по ръката.

– Чакай, ще купя това. – Сабина спря до сергия с кожени топки, взе една, подхвърли я и я улови. – Достатъчно мека е. Бебето на Калпурния ще си играе с нея, като се роди.

– Добър избор – похвали я търговката. – Защо не му вземете и една халка, за да си търка венците.

– Да, Лин се измъчи много, докато му никнеха зъбите... – Сабина събра в шепа зрънца нар и попита търговката как са децата ѝ. Изслуша дълга история за любимата ѝ дъщеря, която проходила цял месец по-рано от очакваното, и сподели рецепта за облекчаване на подути венци. – Малкият ми брат нямаше да оцелее без карамфилово масло – сподели тя и извади няколко монети.

– Много добре се справяш – отбеляза Адриан, когато се отдалечиха от търговката, която се кланяше и им махаше за сбогом.

– Не е толкова трудно. Трябва просто да се интересуваш от хората.

– Хората не ме интересуват – призна Адиран. – Освен ако не са умни.

– Знам. И аз не те интересувах, докато не показах, че имам мозък в главата си. – Сабина подаде плика с топката и халката за чесане на венци на телохранителя. – Но защо не се преструваш, че се интересуваш, за да спечелиш симпатията им?

– Не притежавам твоя талант, Вибия Сабина. – Полускритите зад брадата устни на Адриан се разтегнаха в усмивка. – Да се държа непринудено с хора от всички прослойки.

– Като начало се постарай да им запомняш имената – посъветва го Сабина. – Усмихвай се, когато те поздравяват. Разговаряй с тях. Помниш ли поправката на Лекс Корнелия, предложена от баща ми. Онази за корупцията сред държавните служители? Идеята му хрумнала, след като разговарял с бивш роб, запознат с подкупните служители по-добре от всеки друг. Роби, освободени роби, плебеи – ти ги подценяваш, а не бива. От тях можеш да научиш много.