Тит примигна и веждите му отскочиха нагоре.

– Не беше честно – запротестира трибунът.

Телохранителят – Сабина го наричаше Викс – сви подканващо показалец и усмивката му проблесна като саблено острие.

– Да опитаме пак тогава.

– Това не е подходящо забавление за вечерно празненство – жалваше се императрица Плотина, но никой не я чуваше.

Този път Тит успя да проследи схватката, доколкото я имаше. Удар, контраудар, финт и острието отново се озова на земята.

– Някой друг? – Телохранителят, наречен Викс, закрачи в кръг, разперил ръце. – Тъкмо загрях.

Беше висок, самоуверен, дързък, дори не беше се задъхал. Лампите набраздяваха със сенки голите му мускулести ръце. "Възпявам оръжията и воините." Тит цитира мислено Вергилий и огледа собственото си хилаво и безлично тяло. Никой нямаше да възпее неговите подвизи, това поне беше сигурно.

Трима трибуни приближиха с предизвикателни викове към Викс. Първият съумя да нанесе един-два удара, които Тит си спомняше смътно от уроците за саблено майсторство, но в крайна сметка бе разоръжен с пробив отляво; вторият беше пиян и остана с празни ръце за по-малко от минута; третият успя да окаже съпротива. Гостите ръкопляскаха, окуражавайки противниците, кръстосали мечове върху заравнената градинска алея. На Тит му се стори, че веднъж-дваж Викс можеше да сложи край на битката, но на червенокосия телохранител като че ли му беше все едно. Движеше се спокойно и лениво, сякаш мечът се е сраснал с ръката му, и накрая с широка усмивка замахна и изби оръжието от дланта на съперника си.

Трибуните и приятелите им замърмореха, недоволни, че ги унижава домашен телохранител, но Тит заръкопляска и останалите гости се присъединиха към аплодисментите, готови да се насладят на всякакви развлечения. Викс се поклони демонстративно и Тит забеляза как намигна на Сабина. Тит се запита тъжно колко години от живота си би дал, за да се поперчи пред такова момиче. Десет му се струваха прекалено много, но пет...

– Казах ли ви, цезаре? – обади се развеселено Сабина. – Добър е, нали?

– Много. – Очите на императора се взираха във Викс дружелюбно и замислено. – Обзалагам се, че са те обучавали за гладиатор.

– Как разбрахте, цезаре?

– По ударите, момче! Все едно косиш сено. Ако те бяха обучавали за легионер, щеше да държиш ръцете си прибрани зад щита и да замахваш пестеливо. – Траян показа как. – Стоиш в плътен строй зад щитовете и използваш върха. Върхът винаги побеждава острието.

– Ако си в боен строй, цезаре. – Викс отпусна върха на меча върху чакъла. – Но ако строят се разкъса?

– Моите войски никога не се огъват – отвърна императорът с несъзнателна самонадеяност.

Императрица Плотина вдиша очи към небето, но Тит се усмихна. Викс също се усмихна и разпери широко ръце, стиснал меча.

– Защото аз не съм се опитал да го огъна, цезаре.

– Искаш ли да пробваме, момче? Моят начин срещу твоя? – повдигна вежди Траян.

"Ще откаже! – помисли си Тит. – Няма да приеме предизвикателството! Няма да се изправи срещу императора на Рим!"

Но Викс само се поклони  в знак на съгласие и император Траян скочи от пейката като юноша.

– Някой да ми даде меча си.

Гостите зашушукаха.

– Цезаре, това е под достойнството ти – сгълча го съпругата му.

Той обаче ѝ извика:

– Милостиви богове, Плотина! От седмици не съм се бил като хората! Никой не носи щит, нали? Тогава просто ми дайте меч и ще уредим въпроса.

На Тит първите удари му се сториха бавни, предпазливи. Викс вече не се усмихваше; със съсредоточено изражение изпробваше рефлексите на римския император. Траян действаше по-прибрано от противника си, стабилно вкопал крака, с наведена глава, за да не стане лесна мишена. Да, така се прави, спомни си Тит напътствията на учителите си. Така обучаваха всички легионери, така печелеха битките си по цял свят срещу надаващите боен рев варвари. Всеки римлянин го знаеше. Викс се придвижваше съвсем различно, нашироко, изкусителна мишена, просеща сякаш да я пронижат. Късият меч на Траян започна да се стрелка като змийски език – към врата, към коляното, към лакътя на противника. Викс отблъскваше върха на острието и нападаше на свой ред, но Траян отстъпваше невъзмутимо. Викс се спускаше след него, замахваше, ала твърдото като скала рамо на почти петдесетгодишния император го отблъскваше. Отдалечиха се един от друг и отново закръжиха един срещу друг.

"Богове! – помисли си Тит. – Той не се шегува! Наистина смята да се пребори с римския император!"

А на императора на Рим това очевидно му харесваше.

– Докога ще подскачаш насам-натам? – оплака се Траян, докато описваха дъги един срещу друг. – Мислиш, че печелиш предимство, като ме караш да те преследвам?

– Не съм ли прав, цезаре?

Викс замахна отново към рамото му.

Траян отби удара.

– Сигурно, ако разполагаш с цяла пясъчна арена, из която да обикаляш, но бойното поле не е просторно. – Посегна към коляното на Викс и телохранителят отскочи. – Битките те поставят натясно. Като в капан!

Викс отговори с порой от удари. Тит забеляза, че нито един не е насочен към лицето – дори буен младеж като Викс не смееше да ослепи императора на Рим. Но замахваше бързо и силно към раменете и ребрата и императорът едва успяваше да се защити. Викс насочи острието си към външната страна на рамото на Траян и той вдигна щита си. Само дето нямаше щит. Дъхът замръзна в гърлото на Тит. Пръсна кръв, лъскава в светлината на лампите, и гостите поеха ужасено дъх. Императорът опипа ръката си. Между пръстите му се процеди кръв. Викс отстъпи назад с посивяло лице, а императорските телохранители го заобиколиха в плътен обръч от мрачни лица.

Траян отметна глава и се засмя.

– Победи, момче!

– Не съвсем, цезаре. – Викс пристъпи от крак на крак. – Ако имахте щит...

– Но нямах и забравих. Лош навик. Поздравявам те с победата.

– Махна с ръка на телохранителите да се отдалечат и потупа Викс по рамото. – Все пак сенокосният ти стил не е за изхвърляне. Как се казваш?

– Версенжеторикс, цезаре.

Гостите наобиколиха императора с угрижени лица, но той ги отпрати с длан.

– Драскотина, нищо повече. Порязвал съм се по-лошо, докато се бръсна. – Очите му отново се приковаха в младия телохранител. Гледаше го дружелюбно, сякаш са стари приятели след тренировка в гимназиума[20]. – Догодина ще тръгна с легионите си на север, Версенжеторикс. Един тамошен цар плаче да го понапердаша. Нужни са ми добри войници. Винаги ми трябват. Ти ще си истинска придобивка в легионите ми. Искаш ли да ми помогнеш да воювам?

– Може би, цезаре.

Тит забеляза, че Викс се колебае. "Ако тази ръка лежеше върху моето рамо и тези очи се впиваха в моите, сигурно щях да се запиша с песен на уста в легионите. Аз, момчето, готово да го изядат вълците, вместо да стане войник!".

– Може би дрън-дрън, Версенжеторикс – отвърна императорът. – Ще те направя римски легионер. Върхът побеждава острието, не забравяй. – Потупа още веднъж якото рамо и се обърна. – Някой друг иска ли да премери сили с този млад воин? Легате? Млади Тит? Или ти, трибуне Адриан?

– Няма да се бия с него – гласът на Викс прозвуча звънко и презрително. – Кога за последен път са го виждали да си цапа ръцете?

Траян се засмя и гостите му запригласяха.

– Момчето напипа слабото ти място, Адриан. – Императорът прибра оръжието си в ножницата. – Бъди мъж, вдигни меч!

– Благодаря, цезаре. – Заобиколен от разсмени лица, единствен Адриан не се усмихваше. – С перо мога да нанеса по-жестоки рани.

– Моят меч срещу твоето перо – вдигна Викс острието си. – да видим кой ще спечели.

Последва нова вълна от смях и Адриан отвори уста, но за свое удивление Тит усети как от устните му се изплъзва:

– Ще ми покажеш ли няколко удара? – предложи той на Викс.

– Но признавам, че съм безнадежден с меча.

– Ето това е дух! – засмя се Траян и прегърна с една ръка сенатор Норбан, а с другата – Сабина и тръгна към триклиниума.

Адриан понечи да го последва, но някак си го изтикаха настрани... Тит не успя да се сдържи и се усмихна.

Градината опустяваше, гостите се оплакваха, че е застудяло – вече нямаше какви вълнения да ги сгреят, и се прибираха вътре да се почерпят с греяно вино. Викс си беше взел мантията и я носеше, преметната през ръка. Докато си прибираше меча в ножницата, Тит приближи до него.

– Няма смисъл да ме учиш как да използвам това нещо – кимна към оръжието на Викс. – Винаги ще си остана безнадежден случай. Опитвах се просто да отвлека вниманието на трибун Адриан. Изглеждаше готов да си отреже главата и да я изпече на бавен огън, задето ги накара да му се надсмеят.

– Не ми пука дали този превзет кучи син...

– Не биваше да нараняваш императора, младежо – прозвуча женски глас зад гърбовете им, отмерен и дълбок.

Тит се обърна и се поклони много ниско на императрицата. За пръв път я виждаше отблизо – достолепна като статуя жена с много смарагди, висока почти колкото него, тоест наистина много висока. Дълбоките ѝ очи се стрелнаха край Тит и той се зарадва, че остава невидим, когато тя смръщи императорски вежди към Викс.

– Всъщност не биваше изобщо да приемаш да се биеш с него. На съпруга ми може и да му изглежда забавно, но на мен не ми изглежда забавно.

Тя се завъртя на място като статуя, която извеждат от храма, и се отдалечи с плавна походка.

– Императрици! – възкликна погнусено Викс. – Винаги създават неприятности, коварните му кучки! Императорите може и да ти простят, ако ги ядосаш, но не и императриците.

– И колко императрици познаваш?

– Ще се изненадаш, ако разбереш – отговори телохранителят, току-що разкървавил ръката на римския император, и се отдалечи, подсвирквайки си.