"Не е за тях! – прииска ѝ се на Плотина да го среже. – Тя е за моя Публий, никой ли не разбира? За моя Публий!"

Зад рамото ѝ прозвуча успокоителният глас на Публий – дълбок, образован и самоуверен.

– Двоумя се коя изглежда по-красива тази вечер – моята императрица или бъдещата ми съпруга.

– Ласкател.

Плотина подаде буза за целувка. Тази брада – още не беше я обръснал, но беше много изтънчен в тогата от фин памук, уравновесен и красив, с гравирана сребърна чаша в ръка, върху която сияеше пръстен с печат. Той кимна на познат, който му махна от другия край на залата, но остана при Плотина.

– Искам да ти благодаря. Беше права за Вибия Сабина. Сега разбирам, че е съвършената съпруга за мен. – Устните му грейнаха в усмивка сред късо подстриганата брада. – Не биваше да поставям под съмнение преценката ти.

– Понякога и аз се съмнявам. – Само пред скъпия Публий си позволяваше да признае такова нещо. Майката на Рим никога не бива да се колебае. – Виждам, че момичето още те държи в напрежение, надявах се въпросът вече да е уреден.

– Нищо подобно. Отсрочката ми дава шанс да я опозная. – Адриан погледна към Сабина в отсрещния край на атриума, приклещена между двама трибуни и с учтиво отегчено изражение. – И харесвам това, което виждам.

– Аз не. – Момичето нямаше да получи от нея нито една похвална дума, докато не станеше съпруга на скъпия Публий. Тогава щеше да ѝ бъде като дъщеря, но сега беше само източник на неприятности. – Не ми харесва как е облечена.

Всъщност нямаше нищо нередно в тясната сребристосива дреха с висока яка, но някак си изглеждаше...

– Думата, която ти убягва, е ослепителна. – Адриан разклати замислено виното в чашата. – Другите момичета тук са се постарали просто да са привлекателни. И след десетина години ще заприличат на майките си – дебели и наплескани с грим. Не и моята Сабина.

– Колко мило, че я хареса – стисна устни Плотина.

– Помня как веднъж-дваж съм срещал чудовищната ѝ майка – продължи Адриан. – Ужасна жена, но никой не може да отрече, че имаше стил. Успяваше много майсторски да привлече всички погледи, когато се появи някъде... Вибия Сабина явно не прилича на нея, но и тя притежава стил. Дори още по-добре, притежава ум. С течение на времето... – Адриан вдигна чашата си за доволна наздравица – ще се превърне в истинско произведение на изкуството.

– Хмм... – Плотина затвори очи. Слепоочията ѝ вече пулсираха, в помещението беше шумно и гостите се насочваха към триклиниума[17] за вечерята. – Придружи ме до трапезата – помоли тя скъпия Публий, който веднага ѝ протегна ръка. – Налага се да изпълня дълга си, въпреки че не съм в състояние да преглътна нито една хапка. Главата ме боли ужасно.


ТИТ

Тит наблюдаваше дискретната борба с лакти, докато гостите се настаняваха по лектусите[18]. Всички искаха да са до почетното канапе на императора, украсено с копринени възглавнички и бръшлян. Никой, от друга страна, не искаше да дели място с императрицата. И цял рояк младежи се блъскаха да седнат до Вибия Сабина. Трибун Адриан се настани от лявата ѝ страна, но Тит (настъпвайки решително крака на млад едил[19]) успя да се намести ндясно от нея.

– Здрасти – поздрави я той. – Изглеждаш прекрасно.

Вместо момичето с нехайна плитка и обикновена туника, което виждаше по време на периодичните си срамежливи визити най-често в библиотеката, сега тя изглеждаше неузнаваемо изтънчено – сияйна нимфа, изтегната върху тапицирания с коприна лектус, в тясна сребриста дреха, разкриваща глезените ѝ, с вдигната високо и старателно пригладена коса. Никакви бижута, за разлика от другите момичета, накичени, за да заслепят ухажорите – само една обеца в египетски стил, дълга сребърна обеца с проблясващи гранати, докосваща рамото ѝ.

– Радвам се, че не изглеждаше така, когато ти предлагах брак – уточни искрено Тит. – Нямаше да съумея да обеля нито дума.

Сабина се засмя, но трибун Адриан от другата ѝ страна се намръщи. Първата върволица роби влязоха със сребърни подноси и се разнесе изкусителен аромат на печено свинско и пушени стриди.

– Кой си ти, млади човече?

– Тит Аврелий Фулвий Бойоний...

– Да, чувал съм за теб. По-скоро за баща ти. Не трябва ли да си още на училищната скамейка? – Трибун Адриан насочи вниманието си към Сабина, пренебрегвайки напълно Тит. – Надявах се да продължим разговора си за архитектурните възгледи на Аполодор, Вибия Сабина. Куполите му изобщо не ме вълнуват...

Тит така и не успя да продума повече. Адриан обсеби Сабина с лекота, на която Тит завидя. "Де да бях на двайсет и шест, а не на шестнайсет. Да бях очарователен, а не срамежлив." Представи си, че е светски мъж, облегнат нехайно до Сабина, че беседва със съвършена смесица от интелигентност и чувство за хумор, предлага ѝ подбрани хапки от всяко ястие с небрежен вид, знае кога точно да докосне китката ѝ с пръст, за да придаде на разговора интимна атмосфера. Как копнееше да е трибун Адриан, а не Тит, който трябва да е на училищната скамейка!

Тит сви тъжно рамене и се зае с храната. Докато дойде денят, когато няма да е най-младият на празненството, вероятно е обречен да кима мълчаливо и да изслушва другите. Изяде пушените си стриди и подлютените морски таралежи и насочи вниманието си към разговорите, течащи гладко между лектусите. Помисли си, че се дължи на Траян – беше император, но очевадно не изпитваше необходимост да е център на вниманието. Насърчаваше другите да говорят и ги изслушваше съсредоточено. Веднъж дори погледна добросърдечно Тит и подхвърли:

– Е, момче, ти си от тихите води, нали? Познавах баща ти. Преди стотина години бяхме заедно трибуни. И ти ли планираш да си пробваш късмета в легионите, млади Тит?

Тит не си представяше нещо по-ужасно. Кал? Походи? Битки? "Предпочитам да ме изядат вълците." Но не можеше да го каже на високия, добре сложен император, енергичен и загорял от слънцето, в обикновена туника и къса военна подстрижка, със засмени очи, насочени благодушно към най-маловажния гост. Неговият император, който на четирийсет и девет изглеждаше с десет години по-млад и готов да скочи в миг от лектуса и да се впусне в битка.

– Цезаре! – възкликна ведро Тит, а Траян се засмя и зададе някакъв въпрос на сенатор Норбан.

Тит знаеше от опит, че заговори ли те влиятелен мъж, понякога е достатъчно да повториш името му (с подходяща за случая интонация) и да си придадеш благоговейно изражение. Слава на боговете, никой друг не го заговори до края на вечерята. Тит похапваше стриди и пийваше вино, доволен да е незабележим. Боят започна едва когато отнесоха подносите с плодове и ядки.

Тит, вече станал от канапето, излезе да погледа как луната изгрява над открития покрив на атриума, но чу виковете. Последва шумотевицата в засенчената градина, осветена от лампите, запалени по колоните. Един от телохранителите на Норбанови мина край него, издърпал меча си до половината от ножницата, и Тит го докосна по ръката.

– Мисля, че са гостите. – Погледна към тъмните силуети, които се щураха по заравнените алеи.

Двамина от младите трибуни на императора се бяха счепкали за сребърната обеца на Сабина като знак за нейното благоволение и бяха съборили ваза с орхидеи. Император Траян ги беше хванал за вратовете като кученца и ги бе изхвърлил навън.

– Разрешете спора като войници – извика им той, – вместо да рушите къщата на домакина си. Калпурния, извини хората ми...

Но Калпурния се смееше и гостите наизлизаха от триклиниума да се поразтъпчат в свежия благоуханен въздух на тъмната градина и да погледат двамата трибуни, които, извадили мечове, бяха сключили приятелски облог да се бият, докато на някого му потече кръв.

– И гледайте да е само драскотина – подвикна им императорът, настани се на мраморна пейка и се облакъти върху коленете. – Ще ми трябвате, млади нехранимайковци, когато догодина се върна в Дакия. Не искам да се избиете.

"Дакия? – учуди се Тит. – Милостиви богове, дано дядо да не реши да ме изпрати на война." Чуваше думите му: "Военната служба закалява най-добре младите." Нямаше никакъв смисъл да протестираш, ако си въпросният млад човек, който не изгаря от желание да се закалява.

Повечето гости вече бяха излезли в градината. Тит виждаше Маркус Норбан, застанал до дъщеря си с развеселено лице, а Сабина гледаше снизходително ухажорите си и единствената ѝ обеца блещукаше в мрака. Трибуните се спуснаха един към друг със силни викове, но дори Тит разбра, че са прекалено пияни да поднесат зрелищен двубой. Кръстосаха шумно мечове, позалитнаха насам-натам и единият – по-скоро благодарение на късмета, отколкото на сръчността си – успя да отпрати оръжието на противника си на земята.

– Аз печеля – обяви той и размаха нестабилно меч към нощното небе. – Домина Сабина, настоявам да си получа наградата – вашата обеца, символ на... хлъц! ... символ за любов...

– Не я заслужаваш – отвърна Сабина, гарнирайки думите със смях, за да не прозвучат обидно. – Искам да я подаря на някой, демонстрирал истинско умение. Нашият телохранител ще те скълца за половин минута.

– Как не! – настръхна трибунът. – Обикновен... хлъц! ... телохранител не може да ми се опре.

– Да видим – каза тя и Тит се почуди дали наистина в очите ѝ заискри задоволство, когато обходи с поглед тълпата. И добави: – Ще дадеш ли урок на патрициите, Версенжеторикс?

Младият телохранител, който подсказа на Тит да донесе виолетки вместо лилии, не се поколеба нито миг. Захвърли настрани мантията си, размаха ръце за бърза загрявка и извади меча си от канията, проправяйки си път през подпийналата тълпа.

– Нямам нищо против, домина.

Трибунът нададе боен вик и вдигна меч. Приятелите му изръкопляскаха подигравателно. Тит се наведе да вдигне мантията на телохранителя и докато се изправи, трибунът беше разоръжен.