– Даваш ли си сметка в какви неприятности можеше да се забъркаш? – Той се раздвижи неспокойно. – И откога го планираш всъщност?

"От онзи ден, когато ме целуна след надбягванията." Макар че се двоумеше дали да предприеме решителната стъпка до деня, когато чу предложението на Тит. Това мило, непохватно момче с изненадващо спокоен поглед спомена как избираме хората с неподходящи недостатъци... и думите му ѝ въздействаха някак си. А се оплакваше, че  никога не успявал да измисли нещо оригинално!

Сабина обаче реши да не споделя тези мисли и се върна на първия въпрос на Викс.

– Веднъж един много мъдър човек ми каза нещо за неприятностите. – Улови го за ръката и преплете тъничките си пръсти в неговите – дебели и груби. – Навличаш си неприятности независимо какво правиш, така че е по-добре да правиш всичко, което можеш.

– Кой го е казал? – Викс наведе глава към нея.

– Не е Платон, бъди сигурен.

– Звучи сякаш аз съм го казал.

– Ти наистина го каза, Версенжеторикс. Преди години, когато се срещнахме за пръв път. – Обви длани около врата му. – Не съм го забравила.

Той се засмя гръмогласно и я сграбчи толкова силно, че дъхът ѝ секна.

– Е, поне оценяваш по достойнство мъдрите съвети.

– Духни лампата – разкикоти се Сабина, когато успя да си поеме дъх. – И ми позволи да пробвам нещо. Имай предвид, че съм виждала да го правят само с флейта...


ВИКС

 Сабина. Вибия Сабина.

Хубаво име. Но ми беше трудно да го изричам, независимо колко пъти се промъкваше в стаята ми, независимо колко пъти я прегръщах гола и топла. Сабина. Дори в мрака на нощта езикът ми завалваше неловко името ѝ.

И, милостиви богове, нощите бяха много!

Нищо не може да се сравни с лудостта на младостта. По света имаше по-красиви момичета от Сабина. По принцип харесвах момичета с повече гърди и по-малко въпроси. Но никое друго момиче не ме съблазни и не ме размекна като глина в ръцете си. През повечето време. Ала Сабина не можеше да ми се насити. На мен, Версенжеторикс, син на робиня и гладиатор, и скоро аз също не можех да ѝ се наситя. През дългите горещи, дъждовни дни пристъпвах нетърпеливо от крак на крак пред портата, докато дежурството ми свърши, изгълтвах припряно вечерята – възгореща и лепкава, въртях се в леглото, докато изгрее луната, и когато сянката се вмъкваше в стаята ми и залостваше вратата, половината ми кръв вреше и кипеше и аз се спусках и я притисках към стената. После се изтягахме на леглото и разговаряхме часове наред и това също беше нещо ново за мен. Не бяха разговарял много-много с момичета. Обикновено се кикотехме под завивките и първата ми грижа беше да не ме забележат бащите или братята. А и не бях интересен събеседник.

– Толкова си сладък, Викс – каза ми веднъж момичето от Британтия, което се погрижи за бойното ми кръщене. – Но не си от най-умните, нали?

Не бих я опровергал, но въпреки това Сабина ме караше да говоря.

– Брундизиум... – проточваше тя, подпряла брадичка върху дланта си в тъмнината. – Там си отрасъл, нали? Разкажи ми!

– Никога ли не ти се приспива? – прозях се.

– Не и когато има какво да науча. Детството ти е било много по-различно от моето. Разкажи ми някаква случка от детството си. Нещо забавно.

Замислих се.

– Бях на седем, разхождах се из Брундизиум и един плешив мъж в тога ме спря на улицата и ми предложи стриди за вечеря. Разбрах какво иска всъщност, но не смятах да пропусна безплатните стриди.

– Не! И какво стана?

– Оставих го да ме заведе в къщата си и след като се натъпках със стриди, той започна да прокарва ръка по бедрото ми. Стиснах показалеца и средния му пръст – показах как – и ги дръпнах в двете посоки. Докато пищеше и подскачаше из стаята от болка, аз избягах през прозореца.

– Това забавна история ли е?

– Беше смешно как се валяше по пода и ме ругаеше. Получи си заслуженото. Освен това пътьом откраднах и една много скъпа ваза.

– Варварин! – Сабина ме изгледа със светнал поглед. – Разкажи ми още нещо.

– Крадях всичко и от всички – глътки бира от чашите в кръчмата, сладкиши от кухните на господарите, монети от просяците. А когато станах на осем и продадоха мама в Рим, избягах от господаря си, за да отида при нея. Изминах сам-самичък целия път от Брундизиум до Рим. Примолвах се на каруцарите  да ме откарат донякъде и крадях храна от уличните сергии.

– Брундизиум – произнесе замислено Сабина. – Искам да отида там. После може би ще се кача на кораб до Гърция. Адриан говори непрекъснато за Гърция.

– Адриан? – Обърнах се на една страна и я придърпах към гърдите си. – Има ли значение какво мисли този проклет подлизурко?

– Не е подлизурко – засмя се Сабина.

– Само дето непрекъснато ти лиже подметките – изръмжах. – Защо излизаш толкова често на разходка с него?

– Ако започна да отблъсквам всичките си ухажори, хората ще се замислят защо. Когато лъжеш, Викс – поучи го тя, – трябва да предоставяш на хората поводи за размисъл, за да не си задават други въпроси.

– Не е необходимо да се престараваш, нали? – настоях. – да го държиш под ръка, да свеждате глави над книгите...

– Ревнуваш ли? – подкачи ме тя.

– Не!

Може би малко. Сабина не даваше пет пари за ухажорите си, с изключение на двама – стеснителното патрицианско момче Тит, към което се беше привързала много, и трибун Адриан. Хилавият хлапак с виолетките не ме притесняваше – беше само на шестнайсет и едва събираше смелост да ѝ подаде по някой букет и да изпелтечи един-два комплимента. Адриан обаче... идваше поне два пъти седмично и със Сабина се разхождаха из градината, събрали глави. Говореха ли говореха и Сабина го наблюдаваше съсредоточено, както гледаше мен от възглавницата нощем.

– Не разбирам защо ревнуваш – Сабина нежно потърка нос в моя. – Мислиш, че Адриан ме засипва с комплименти? Последния път говорихме за архитектура, преди това – за гръцки философи, а преди това – за Елевзинските мистерии.

– Именно.

Все неща, за които не знаех нищо.

– Той говори предимно за Гърция – продължи невъзмутимо Сабина. – Непрекъснато ми повтаря, че Атина е центърът на цивилизацията, а не Рим. Може да разисква темата часове наред. Зад гърба му го наричат Гърчето.

– Аз го наричам безмозъчен кучи син и ще му го кажа в лицето.

Тя се засмя тихо в мрака.

– Искам да видя Атина. И Брундизиум. И десетки други места.

– Рим е достатъчно голям.

– А ти защо се върна в Рим? – облегна брадичка върху рамото ми и сините ѝ очи ми заприличаха на тъмни езера в тъмнината. – Родителите ти го мразеха.

– Аз не го мразя.

– Рим те пороби. Рим те принуди да се биеш за живота си на арената. Рим едва не те уби.

– Заради онзи безумец. Него го няма и няма причина да не се върна. Татко се опита да ме спре, но...

– Аха...

Намръщих се.

– Какво "аха"?

– Баща ти мрази Рим и следователно ти го обичаш.

Свих рамене.

– Планината в Британтия щеше да ни отеснее. А той е огромен мъж.

– Помня. Приличаш на него.

– Знам, знам.

Малкият ми брат беше тъмноок и тъмнокос като мама, но аз бях копие на баща си и ми беше омръзнало да ми го повтарят. И двамата бяхме червенокоси и сивооки, бях висок и широкоплещест като него, служех си по-добре с лявата ръка като него и бях наследил сръчността му с оръжията. И какво от това?

– Не съм като баща си.

– Не си – съгласи се Сабина. – Ще станеш по-голям от него.

– Искаш да кажеш по-висок? Бих искал...

– Не, не по-висок. По-голям. Твърде голям за Британия, да не говорим за някакъв хълм. Дори Рим няма да те побира.

– Благодаря... – отвърнах несигурно, притиснах я с прозявка към рамото си и скоро започнах да се унасям.

– Мечтай, Викс – прошепна тя или поне така ми се стори. – Мечтай за звездите си, за звездите, които ще те отведат към славата. Вдигаш много шумотевица, но мисля, че си по-голям мечтател и от мен.

Сенатор Норбан и семейството му вечеряха в Домус Августана веднъж седмично с императора и императрицата, но аз никога не ги придружавах. Възможно беше някои роби и стражи да ме помнеха от времето, когато император Домициан беше жив. Но с наближаването на Сатурналия[16] разбрах, че най-сетне ще ми се отдаде възможност да видя отблизо император Траян, защото той и антуражът му щяха да гостуват на Норбанови за вечеря.

– Не разбирам каква е тази суетня – оплака се кротко сенатор Норбан, когато съпругата му влетя като полудяла в стаята. – Той е войник, не е претенциозен. Слагаш парче месо в чинията му и е предоволен.

– Но императрица Плотина забелязва всичко – проплака Калпурния. – И не искам да бърчи дългия си нос в дома ми.

Вече много натежала, Калпурния се клатушкаше из къщата, следейки с показалец списъци, менюта и притеснени роби. Дори голямата дъщеря в семейството беше принудена да помага и аз видях в кухнята Сабина, покрила главата си с кърпа и с брашнено петно върху брадичката, да се сражава храбро с буца тесто.

– Покажи ми – настоя тя, наблюдавайки как сръчните ръце на готвача го мачкат и млатят. – Колко интересно!

Подсмихнах се тайничко, защото миналата седмица ми каза същото със съвсем същата интонация, когато ѝ показвах нещо под завивките (няма значение какво).

– Богове! Студено е! – потрепера тя, пъхайки се в леглото ми същата вечер. – Стопли ме.

– Както наредиш, господарке моя. – Увих ръце около нея. – Закъсня.

– Калпурния ме задържа. Избирахме меню за вечерята с императора.

– Ще съм на седмото небе, когато проклетата вечеря мине.

– Не искаш ли да видиш императора?