– Да – съгласи се Сабина със замислено изражение. – Понякога много неподходящи хора.

– Набелязала ли си някого? – попита той малко тъжно.

Тя се усмихна.

– Благодаря за цветята. Обожавам виолетки.

– Телохранителят ти ми каза.

– Викс? – тя се разкикоти. – Колко мило от негова страна. Трябва да намеря начин да му благодаря.


ВИКС

– Викс?

Заковах се рязко на място. Обикалях като насън градината. Беше се стъмнило и нямаше луна, та да ми покаже кой ме вика. Ръката ми се плъзна върху камата, която носех по навик, затъкната в колана, дори когато излизах да обърна набързо една-две чаши.

– Кой е там?

– Аз съм.

Смътно подобие на ръка ми помаха над чернотата на тревата.

– Домина Сабина?

Пристъпих напред.

– Не ме пронизвай.

Още едно движение в мрака и я различих – легнала върху тревата размахваше лениво ръка.

Пръстите ми охлабиха хватката върху дръжката на камата.

– Какво правиш тук?

– За пръв път от седмица не вали през нощта.

Вярно, досега се точеха все горещи и влажни дни. Откакто се върнахме от Баие, топъл въздух обгръщаше града като влажна вълнена мантия и почти всяка нощ се изливаше горещ неумолим порой, но само громолеше по водостоците, без да облекчава жегата. Нищо чудно защо патрициите предпочитаха крайбрежните вили. Изпитах смътен копнеж по Баие с надменните ѝ курви и хладния морски бриз, ала пристъпих още една крачка по сухата трева в градината.

– Какво правиш тук, домина?

През изминалата седмица тя се усамотяваше с книгите и картите в кабинета на баща си, а дойката ѝ се суетеше край нея с ветрила и студени напитки, докато и малцината от ухажорите ѝ, останали в града, отпътуваха към по-прохладни ветрове и по-сговорчиви обекти. Очите ми вече се бяха приспособили към тъмнината и аз видях сенаторската дъщеря, изтегната по гръб върху тревата с кръстосани глезени и ръце, пъхнати под главата.

– Любувам се на звездите – вирна брадичка към мен. – Вино ли носиш?

– Ммм... да. Взех кана от гостилницата. – С надежда да придумам луничавата прислужница Гая да пийне с мен и евентуално да ме пусне отново в леглото си. – Тази нощ съм свободен. Не пия, когато работя.

– Бъркаш ме с иконома, Викс. Няма да ти чета конско. Особено ако ми дадеш малко.

– Не е разредено с вода.

– Така ли? Татко не ми позволява изобщо да пия вино, камо ли неразредено.

– Така и трябва. Много е силно.

Тя приседна на тревата.

– Подай ми го тогава.

Седнах до нея и ѝ връчих каната. Намирахме се сред море от сенки – ароматни сенки на жасминови храсти, по-бледи сенки на нещо сребристо и цъфтящо нощем, високи сенки на колони, обрамчващи цялата градина – но нямаше нито една факла. Всички в къщата спяха.

– Няма чаши – предупредих я.

Тя отпи направо от каната и потрепери.

– Уф... Разбирам защо цивилизованите хора го разреждат с вода.

– Върни ми го тогава. Неразреденото вино е за варвари като мен.

Тя отпи още една оптимистична глътка и ми подаде каната. И аз отпих голяма глътка, отметнал глава назад. Нямаше луна, но нямаше и облаци – само звезди, хиляди звезди, и аз се запитах дали в легионите на римляните има толкова войници, колкото са звездите по небето.

– Версенжеторикс, ако те попитам нещо, ще ми отговориш ли?

Поизправих се смутено.

– Разбира се.

– Кажи ми какво се случи в деня, когато те целунах. Преди пет години.

– Има ли значение? – Отскубнах стрък трева току до крака ми, после още един. – Бяхме деца. Ти на колко беше? На дванайсет?

– Викс. Срещнахме се случайно, аз те целунах и се прибрах у дома. Докато чаках вкъщи, брат ми умря, мама умря и императорът на Рим умря. А татко се прибра у дома с вид на мъртвец и ми съобщи, че има нов император.

– Какво те кара да мислиш, че знам?

– Всички знаеха, че Младия варварин е любимец на император Домициан. И след смъртта на Домициан Младия варварин потъна вдън земя.

Понечих да стана, но хладната ѝ малка длан улови китката ми.

– Попитай баща си какво се е случило, домина.

– Казва, че онеправдан роб убил императора. Казва, че брат ми е загинал геройски. Казва, че мама е била убита в суматохата.

– Баща ти е добър човек. Не би излъгал.

– Да, но понякога пропуска истината. Това е най-добрият начин да лъжеш, без в действителност да лъжеш. – Тя представляваше смътен силует в мрака, само сянка с овално лице, сплетени коси и голи ръце. – Моля те, Викс.

Отпих глътка от каната, после още една.

– Заключих майка ти в един килер – подхванах бавно и ѝ разказах от игла до конец за онзи странен ден, когато императорът умря, как родителите ми го убиха, а аз видях всичко. Тук-там зейваха празноти – празноти, които запълвах с подробности, дочути от мама, празноти, в които просто не исках да потъвам, защото денят беше кошмарен и исках да го забравя. Но дъщерята на сенатора чакаше търпеливо в мрака, без да продума, докато не приключих, и първият ѝ въпрос ме изненада:

– Оцеляха ли родителите ти?

Поколебах се, замислен за нескопосната вила върху прибуления в мъгла планински връх, където мама раждаше бебета, а татко изтезаваше градината си – и двамата мъртви за Рим и щастливи, че е така. Поколебах се, но усмивката на Сабина разсея мрака.

– Добре.

Взе каната от ръката ми и отпи смела глътка.

– Чиста отрова! Брат ми наистина ли загина геройски?

– Да.

Харесвах по-големия ѝ брат, чернокос преториански офицер, който се опитваше да угоди на всички. Не се получаваше, но той упорстваше.

– Беше герой.

– Липсва ми. – Сабина вдигна колене и скръсти ръце върху тях. – Хубаво е момичетата да имат братя.

– Имаш Лин.

– Да, но той е по-малък от мен. Докато е жив, аз ще се грижа за него. А да имаш по-голям брат вдъхва увереност.

– Заплаши да ми откъсне главата, задето съм те целунал – спомних си. – Предупреди ме да си държа мръсните ръце далеч от теб.

– Ето, виждаш ли?

– Съжалявам за майка ти. – Отпих от каната. – За килера и прочее.

– Аз не съжалявам – призна Сабина. – Не беше кой знае каква майка. Не беше и кой знае какво човешко същество, честно казано.

– Да... – Майка ѝ беше първокласна кучка и се радвах, че Сабина не прилича на нея, макар да беше красавица, защото не бих целунал момиче, което прилича на онази пепелянка. – Но не знам кой я уби в килера – добавих. – Не бях аз.

– Имаше много врагове. Някой се е възползвал от суматохата. – Сабина издърпа каната от ръката ми. – Това противно вино започва да ми харесва.

– Така става.

Тя отпи и полегна върху тревата.

– Благодаря ти, че ми разказа, Викс.

– И аз се радвам, че ти разказах. – Подпрях се на лакът и вдигнах глава към тъмното небе. – Обичаш ли да се любуваш на звездите?

– Да. После всичко тук долу изглежда толкова дребно!

– Веднъж един астролог ми предсказа бъдещето. – Всъщност в деня, когато умря императорът. – Каза, че някой ден ще имам легион. И ще ме нарекат Версенжеторикс Червения.

– Повярва ли му?

– Не знам. Беше смешен дребосък – дундест веселяк. Не приличаше на астролог. Но нещата, които казваше, често се сбъдваха.

Сабина продължаваше да се взира в небето.

– Аз не вярвам много-много на предсказания. Защо ще си правят труда боговете да предопределят живота ни? Предпочитам да ни държат в напрежение.

– Аз вярвам в своите звезди. Ще ги накарам да се подредят както пожелая.

Погледна ме замислено.

– Мисля, че ще успееш.

Отметнах глава назад.

– Тази нощ звездите са добри.

– Викс...

– Какво?

– Ще ме целунеш ли? Или трябва да поговорим още малко за звездите?

Замислих се какво да отговоря – да или не, но нито едното, нито другото ми се струваше правилно. Затова просто се наведох и я целунах. Усетих вкус на вино и дъх на трева и лято. Гърдите ѝ изпълниха дланта ми, а хладните ѝ пръсти заочертаваха отново бавни кръгове по тила ми и този път нямаше разгневени римски домакини, които да ме халосат по главата и да ме спрат да свлека дрехата на Сабина от рамото ѝ. Зарових глава във врата ѝ и разплетох хлабавата ѝ плитка, та косите ѝ да се разпилеят върху тревата. И в този момент ръката ѝ опря в гърдите ми и ме отблъсна.

– Толкова ли за тази нощ? – проснах се по гръб. Не изпитвах разочарование, но не се и изненадах. Все пак щом миналия път получих целувка, а този път – целувка плюс гърди, значи следващия... – Къде отиваш? Да поговорим още за звездите, да пийнем от противното вино...

– Млъкни, Викс. Цялата къща ли искаш да събудиш? – Изправи се и изтупа сламките от дрехата си. Подаде ми ръка.

Присвих очи.

– Какво правиш, домина?

Тя ме сграбчи за ръката.

– Ела с мен.

– Къде отиваме? – попитах, докато тя ме дърпаше през атриума и по тъмния коридор.

– В стаята ти. Няма да задават много въпроси, ако има кръв. Натам ли е?

– Кръв?

Чувствах се като писклив папагал, винаги на крачка зад нея и повтарящ като ехо думите ѝ. Прокраднахме се край кухнята и тръгнахме към стаичката ми.

– Мислех, че след това понякога има кръв – обясни ми тя шепнешком. – Първия път поне. Никой няма да задава въпроси, ако твоето легло е оплескано с кръв, понеже винаги се връщаш посинен и ожулен след побоите. Но в моето легло? Точно това търсят любопитните робини!

Зави ми се свят, но не от виното.

– Обмисляла си го, нали?

– Разбира се. От доста време всъщност. Тук ли е? – Посочи тясна врата.