– Ти ли го казваш! – засмя се Сабина. – На колко беше татко, когато се ожени за него, Калпурния? На шейсет и три?

– Това е различно. Баща ти беше мъж с кариера, стабилен и готов за брак. Мъжете на двайсет и шест не са. И аз бях лудо влюбена в баща ти, а ти не си влюбена нито в Адриан, нито в когото и да било, доколкото съм наясно.

– Твърде стар съм за такива беседи – запротестира Маркус и както се надяваше Сабина, разговорът се отклони към невинни шеговити забележки, а на другия ден Сабина вече си товареше книгите и дрехите на носилката, за да отпътува за Рим.

– О, татко – прошепна тя на баща си, когато един от възрастните закръглени телохранители се накани да я съпроводи, понесъл копието си, – не може ли да дойде Викс? Това лято искам да се разхождам на воля, а все се притеснявам, че Целзий ще си изметне гърба, ако се наложи да свърши нещо по-тежко, отколкото да помести чаша с вино. Да? Много мило, благодаря.

Всъщност засега не беше решила какво да прави с Викс, но искаше да е на нейно разположение.

За всеки случай.

– Блаженство – въздъхна Сабина, когато влезе в летния полумрак на къщата на Капитолийския хълм, изтупвайки прахоляка от дрехата си. – Никакви гости, никакви роднини. Най-после сама...

Обичаше баща си, Калпурния и децата, но... е, напоследък копнееше единствено за тишина. Пространство. Време – време за себе си и време да размисли, да прецени. Чувстваше се притисната от решенията, които се налага да вземе.

– Плодове на терасата, Квинт – нареди Сабина на иконома на баща си. – И после си свободен. Отиди на състезанията, на игрите, обикаляй гостилниците. Прави каквото пожелаеш.


ТИТ

 Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин пое дълбоко дъх и погледна баща си в очите.

– Какво ще ме посъветваш?

Баща му го погледна благосклонно, но мълчаливо.

– Знаеш, че ми е за пръв път – напомни Тит. – Тоест никога не съм ухажвал момиче. Отбих се веднъж, но тя не си беше вкъщи. Сега се е върнала и не искам да протакам повече. Не бих отказал някое поучение.

Баща му го погледна окуражително, ала пак не продума. Така е, когато баща ти е мъртъв и имаш само негов бюст върху постамент в атриума.

Тит поизопна слабоватите си рамене.

 – Е, пожелай ми късмет.

Огледа тогата си за лекета, намести диплите над ръката, напразно се опита да приглади туфата коса, която стърчеше на тила му, независимо колко късо я подстригваше бръснарят. Последния път, когато отиваше при дъщерята на сенатор Норбан, положи отчаяни усилия да я приглади с гъша мас и дядо му го оприличи на бициниански скитник.

– Зарежи триковете, момче! Името ти ще свърши работа. С баща ѝ сме като братя. Вече разговарях с него. Трябва само да поомаеш малко момичето.

Тит въздъхна. Приятелите му в училище се оплакваха от свидливи бащи, неотзивчиви чичовци, взискателни дядовци. А Тит имаше дядо, който се смяташе за съвършен, и баща, някога наистина бил съвършен, но вече беше починал, а да живееш с подобен товар е твърде трудно. Намираше за абсолютно безсмислено да обяснява на дядо си, че наследница, сродница на императора и ухажвана от половин Рим няма да остане впечатлена от момче на шестнайсет, чието най-голямо достойнство са поднесеният букет виолетки и шест непроизносими имена. Навярно ще му се присмее и ще го отпъди още на прага.

– Днес си късметлия – посрещна го широкоплещестият млад телохранител. – В библиотеката е. Ще те заведа.

– Благодаря за съвета за виолетките – отвърна Тит, забързвайки ход, защото самоувереният телохранител вече крачеше енергично напред. От все сърце му се прииска и той изпита поне малко увереност.

– Тя обича обикновени цветя, а не префърцунени модерни измишльотини – обади се телохранителят. – Казах на онзи негодник трибун Адриан, че душа дава за лилии, от онези най-огромните и най-скъпите, и сега ѝ изпраща цели купища, а тя храни с тях конете. – Изкикоти се и добави: – Не понася аромата им.

– Трибун Адриан?

Нима дядо му очаква да измести мъже като трибун Адриан с изискания му глас, сигурната му блестяща кариера и предостолепната му осанка? Изгубен съм!

Телохранителят го потупа по рамото.

– Успех!

– Благодаря – преглътна тежко Тит и нахълта в библиотеката, преди смелостта да го напусне.

Е... Вибия Сабина не изглеждаше като момиче, ухажвано от половин Рим. Беше я виждал преди, дори ги бяха запознали. Тогава тя стоеше, изискано облечена и мълчалива, до баща си – сенаторска дъщеря като всяка друга. Сега лежеше по корем на пода в библиотеката, преметнала коса през рамо, и гризеше ябълка. Около нея бяха разгърнати карти и тя явно прокарваше линия през тях с перото. Погледна към Тит и той забеляза, че е синеока.

– О, не! – Очите се втренчиха във виолетките. – Няма да понеса още един.

– Моля?

– И ти си кандидат-жених, нали? Съжалявам, не исках да съм груба. Но днес не съм в настроение да ми предлагат брак.

– И аз не съм в настроение да предлагам брак – изненада се Тит от собствената си откровеност. – Защо просто не ме отпратиш да си вървя?

До ъгълчето на устната ѝ се появи трапчинка.

– Не е ли редно първо да разбера кого отпращам?

Той се поклони.

– Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

– Вибия Сабина – протегна му ръка тя. Той я пое и домакинята се изправи. – Съжалявам за бъркотията. Планирам екскурзия из Империята и се колебая дали да започна от изток на запад или от запад на изток.

– "Онези, прекосили морето, променят небето, но не и душите си" – отвърна Тит, преди да успее да се възпре.

– Какво?

– Извинявай. Просто цитирах Хораций. Лош навик.

– Ти откъде би започнал? – настоя тя. – От запад? От Британия? Или от изток, от Сирия?

– Опасявам се, че не мога да ти помогна. Не ми се ходи много-много нито в Британия, нито в Сирия.

– О, драги, наистина ще трябва да те отпратя. Искам съпруг, който пътешества. – Остави недоядената ябълка и му махна да седне. – Баща ти ли те изпрати да ме ухажваш?

– Дядо ми. – Тит седна вдървено на ръба на канапето, отбелязвайки мислено колко непринудено се отпусна Сабина на стола срещу него. Около единия ѝ глезен имаше фина сребърна верижка, а краката ѝ бяха боси. – Татко е починал.

– Да, сега се сещам, че съм чувала за него.

– Всички са чували – въздъхна Тит. – Беше велик човек.

– Трудно е да следваш такъв пример, а? – усмихна се Сабина. – Мисля, че и на брат ми ще му е трудно, когато порасне. На момичетата им е по-лесно. Никой не очаква да вървя по стъпките на баща си, трябва само да го обичам. – Плесна с ръце. – Е, да чуем предложението за брак.

– Не каза ли, че ще го отхвърлиш?

– Ще го отхвърля. Съжалявам. Но напоследък колекционирам предложения, та нищо чудно да ти помогна с нещичко. За да не се притесняваш толкова следващия път.

Тит усети как започва да улавя нишката на този странен разговор и свитото му от напрежение сърце се отпуска.

– Откъде се започва?

– Обикновено не се предлага на момичето – обясни Сабина. – Аз съм изключение, защото татко ми позволява да проучвам лично кандидатите. Следващия път най-вероятно ще се обърнеш към бащата на момичето. Ще се престорим, че съм старец, който се мръщи критично срещу теб зад писалището... – Тя изправи рамене и сбърчи сурово вежди. – Сега ми изреди всичките си добри качества.

– Така ли се прави? – Тит облегна кокалестите си лакти върху коленете и се замисли. – Ако ми беше дъщеря, а аз разпитвах ухажорите, бих предпочел да чуя недостатъците им.

– Точка за оригиналност – Сабина отметна косата си зад ушите. – Е? Да чуем слабостите ти.

– Като начало – на шестнайсет съм – подхвана той. – Тъкмо приключвам с образованието си и логично още нямам кариера. Нямам и пари, с изключение на издръжката от дядо. Тоест не мога да ти предложа собствен дом.

– Продължавай.

– Ужасна лепка съм – призна той. – Не съм остроумен. Не съм талантлив. Определено не блестя с външен вид. Никога не успявам да измисля нещо оригинално, затова цитирам другите. Хораций например. Или Катон. Мога да те отегча до смърт с Катон.

– Справяш се прекрасно – похвали го Сабина. – Продължавай.

– Кариерата ми, предполагам, ще е най-обикновена – трибун, квестор[15], претор и така нататък. Аз съм муден и педантичен и се съмнявам, че ще прославя семейството.

– Това притеснява ли те?

Усмивката ѝ се беше стопила; тя го гледаше сериозно.

– Не особено – изненада се отново той от откровеността си.

– Империята съществува благодарение на съвестните труженици. Ще си върша работата и ще я върша добре. Но няма да се издигна много. Просто ще служа. Съпругата ми положително няма да стане императрица. – Разпери ръце. – Е, това е всичко. Няма кой знае какво за разказване за незначителен човечец като мен.

Сабина наклони глава.

– Предавам се – каза тя след малко. – Не ти трябва помощ от мен как да предлагаш брак, Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин. Изнеси тази реч пред подходящото момиче и то ще падне в прегръдките ти.

Той се усмихна широко и сведе очи, приглаждайки с длан щръкналия си кичур.

– Сигурна ли си, че не искаш да се омъжиш за мен? – вдигна поглед Тит. – Вярно, не съм много запален по Сирия, но с теб определено ще си прекарваме приятно.

– Изкушавам се. – Сабина стана. – Но в дългосрочен план ще откриеш колко незадоволителна съпруга съм. Мразя увеселенията, обичам приключенията и много държа да постигам своето. След като ми призна недостатъците си, честно е  и да  разбереш моите.

– Харесвам недостатъците – той също стана и ѝ подаде виолетките. – Изглежда, никога не избираме човека, чиито недостатъци ни подхождат. Винаги предпочитаме неподходящите хора.