Бренда Джойс - Играта

Той взе ръцете й в своите и каза с много нежен тон:

— За теб с удоволствие бих извърши такова предателство, Катрин.

— Ще изпълниш молбата ми? — извика тя.

— Аз вече помагам на баща ти — сериозно заяви Лиъм. Но усети бодване в сърцето — от угризения и… от страх. Беше се срещнал с Фицморис само веднъж, преди много месеци, но това бе достатъчно. След тази зимна среща той бе започнал редовно да снабдява бунтовниците с всичко, от което имаха нужда, за да живеят и да продължават и засилват съпротивата си срещу англичаните. Никога хората на Фицморис не бяха имали толкова храна, толкова оръжия и муниции, толкова сили.

Лиъм си даваше сметка колко опасен е неговият план. Да подкрепяш някого, за да можеш после да го унищожиш, беше наистина рисковано и деликатно начинание, пълно с множество слаби места, които лесно можеха да го провалят. А, ако се провалеше, Фицморис щеше да завладее Дезмънд и той, Лиъм, щеше да е спомогнал за това. Катрин никога нямаше да разбере. Щеше да сметне, че я е предал и да го презре.

— К-как? — заекна Катрин, очевидно изумена. — Кога?

Той погали бузата й, докосна лекичко ухото й.

— Катрин, цялото ми съществуване е подчинено на политиката. Спя, храня се, живея и дишам с нея. Искам поне между нас да няма никаква политика. — Лиъм вдигна брадичката й, взря се в зениците й, сетне я целуна полунежно, полухищно. — Искам да няма нищо друго, освен това.

Катрин отвърна на целувката му и се сгуши в прегръдките му.

— Лиъм, толкова съм ти благодарна. Но какво точно правиш? Атакуваш корабите на Фицморис в открито море?

Той поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Ш-шт. Знам, че си много умна, Катрин, но не бива да се занимаваш с политика. Така, от разстояние, няма никаква надежда да й повлияеш.

Тя вдигна ръка и я допря до лицето му. Жестът й го изненада, защото макар да бе необуздано пламенна в леглото, извън него Катрин беше доста сдържана.

— Мисля, че това беше ласкателство — каза тя с разтреперан глас. — Да не би да искаш да кажеш, че ако бях в двореца или в Ирландия, бих могла да окажа влияние върху действията на мъже като баща ми и Фицморис?

Лиъм притисна дланта й към бузата си и се взря в пленителното й лице. Не искаше да й казва, че тя вече оказваше влияние върху съдбите на такива мъже. Защото именно Катрин го бе тласнала към участие в заговор, който при успех щеше да разтърси настоящото равновесие на силите и в крайна сметка щеше да засегне всички им. Предпазливо, но искрено той промълви:

— Катрин, жена като теб може да премести планини, стига да реши.

Тя го погледна поруменяла.

— Майка ми беше такава жена — каза тя.

— Без съмнение ти си наследила нейната упоритост, нейния ум и нейната красота.

— Аз не съм голяма красавица, Лиъм.

— В манастира са те научили на скромност, но жените, които пленяват мъжете, трябва да знаят стойността си. Скромността не е от полза за тях.

Катрин сбърчи чело.

— Защо казваш това?

— Защото за разлика от майка си, ти си наивна и твърде невинна. Някой ден може да имаш нужда от всички оръжия, с които разполагаш. И тогава скромността няма да ти помогне, любов моя. — Самият той не знаеше защо й говори толкова открито. Може би защото с участието си в предателския заговор предизвикваше смъртта. Ако го хванеха и увиснеше на бесилката, Катрин щеше да остане сама на света. Тази идея изобщо не му допадаше. — Ти си толкова прелъстителю красива, че когато те видят, мъжете мислят за едно-единствено нещо. Можеш да направиш всеки мъж свой роб, стига да поискаш. И тогава той ще изпълни всяка твоя молба, дори ако това противоречи на собствените му желания или интереси. — Лиъм мислеше за сътрудничеството си с Фицморис. Мислеше за Тауър и бесилката.

Тя продължаваше да го гледа, но в очите й се четяха напрегнатост и тъга.

— Думите ти не ми харесват. Освен това аз не съм те направила свой роб, Лиъм.

Лиъм се засмя.

— Нима?

Той придърпа ръката й надолу и я обви около тръпнещия си фалос.

— Започна да набъбва още щом ти се появи на прага на стаята и с всеки изминал миг става все по-нетърпелив.

Катрин дръпна ръката си. Изглеждаше така, сякаш след миг щеше да се разплаче.

Лиъм прокле похотливите си желания и я обгърна с ръце.

— Съжалявам, Кейт. Прости ми, че се държа така, когато ти си толкова разстроена. Кажи ми, какво те тревожи? Има още нещо, нали?

— Да! Джон Хок не е поискал развод — извика тя, допряла лице до мокрото му рамо. — Писмото от татко е от първи юли. Ако е искал да се разведе с мен, дотогава трябваше вече да го е направил. Опасявам се, че още съм съпруга на Хок.

Лиъм се вцепени, но реши да не я лъже.

— Знам.

— Какво? — Катрин се изскубна от прегръдките му и го погледна слисано.

Той не се опита да я спре.

— Наистина не е поискал развод, но не мисли за това. Ние се оженихме според твоята вяра, Катрин. Не е ли достатъчно?

Тя го изгледа продължително.

— Хок сигурно още ме смята за своя жена. Както и цяла Англия.

Лиъм усети как в гърдите му се надига гняв, но се помъчи да го овладее.

— Не е лесно да бъдеш отритнат от света, Кейт. Знам го добре. — Той видя, че погледът й се смекчи. — Недей да ме съжаляваш, нямам нужда от това. Ти също нямаш нужда да бъдеш съжалявана — дори от самата себе си.

Катрин продължаваше да го гледа безмълвно.

— Ние сме женени законно пред бога и пред папата, а това не е малко. Ти ми принадлежиш, Катрин. Или може би още искаш да се върнеш в Англия… при Джон Хок? — Очите му потъмняха и за миг дъхът му спря.

Но тя прошепна:

— Не.

Лиъм се взря в лицето й. Гневът му се беше изпарил и вместо него в гърдите му разгаряше безумна радост.

— Ти искаш да останеш с мен? По собствено желание?

— Да. — Катрин вдигна очи към него и в тях имаше толкова топлина, толкова нежност и обич, че той онемя. Следващите й думи прозвучаха като клетва: — Няма да те оставя, Лиъм. Никога.

Зениците му се разшириха. Една вена на шията му пулсираше трескаво.

— Обещавам — задавено каза тя. — Каквото и да се случи.

От гърдите му се изтръгна звук — плътен и дълбок, дрезгав и възбуден. Той я придърпа към себе си, впи устни в нейните и Катрин се озова прикована между стената и тялото му. Тя посрещна целувката му с жар. Езикът й се сплете с неговия. Лиъм усети вкуса на сълзите й и знаеше, че това са сълзи на радост. След миг я взе на ръце, отнесе я на леглото и вдигна полите й.

— Да, любими, да! — изстена Катрин. Той проникна в нея рязко, мощно, яростно. Погледите им се срещнаха.

Този път Лиъм мълчеше, останал без думи и без дъх от усещането за нея и от нейното признание. Но докато се плъзгаше в нея отново и отново, той я гледаше право в очите, надявайки се, че Катрин ще види, ще разбере любовта, която изпитваше към нея, любовта, която бе таил толкова дълго. Вкопчила пръсти в раменете му, Катрин плачеше и Лиъм усети, че оргазмът й приближава. Самият той беше като обезумял. Трябваше да се овладее, да излезе от нея, преди да е експлодирал в топлата й, плодовита утроба.

— Лиъм! — изпъшка Катрин и впи нокти в лицето му. — Моля те, недей!

Той застина. Членът му пулсираше диво, неистово вътре в нея. Никога досега не бе изпитвал толкова могъщ копнеж да остане, да не напуска това пламтящо гнездо, да му подари силата си.

— Не, Катрин — простена Лиъм. — Не мога.

Мускулите й се стегнаха и по изражението й той разбра, че е готова да се бори докрай, за да постигне своето. Без да пуска лицето му, Катрин извика:

— Обичам те! Искам деца от теб! Лиъм, моля те!

Лиъм се бе надвесил над нея. С изключение на лудо пулсиращия му пенис, цялото му тяло бе стегнато и напълно неподвижно. Душата му се мяташе в агония. Кой мъж, над чиято глава виси примката, би направил дете на такава жена? По бузите му се стичаше пот.

— Лиъм, искам дете — извика Катрин отново. Цялото й лице беше мокро от сълзи. — Любими… обичам те!

Той изрева, впи устни в нейните и, вместо да излезе от нея, проникна още по-дълбоко — не един, не два, а много, много пъти, полудял от екстаз. И когато накрая горещата, мощна струя избликна дълбоко в тялото и, Катрин се вкопчи в него и се разрида от щастие.