Катрин се хвърли в обятията му. Устните им се сляха и този път това бе увертюра към нещо много по-дълбоко от плътска любов.



Нечия ръка покри голото й тяло със завивка и Катрин се събуди. В стаята се носеха звуци, които първоначално й се сториха странни, но след това тя ги разпозна: слугите пълнеха ваната с топла вода.

Полузаспалото й съзнание лека-полека започваше да работи нормално. Намираше се в леглото, в тяхната спалня — спалнята, която деляха от дълго време. Постепенно Катрин си припомни всичко. Лиъм не й беше позволил да замине и взаимната им страст не бе познала граници. Първия път я бе любил изумително нежно, изумително внимателно, а втория — диво, яростно. След това тя вече не помнеше. Ръцете му, устните му, огромният му, горещ член, думите, които й бе шептял — ласкави или предизвикателно похотливи — всичко беше като в мъгла. Всичко, освен едно нещо, което се бе запечатало в паметта й съвършено ясно.

Нито веднъж Лиъм не беше свършил вътре в нея.

Внезапно я заля вълна от отчаяние, прогонвайки блаженото й доволство. Винаги бе искала да има деца. Все още искаше. А и вече бе негова съпруга. Защо Лиъм продължаваше да отказва да я дари с дете? Какви тъмни демони го караха да се държи толкова необичайно? Всички мъже искаха деца. Всички мъже искаха наследници, продължение на рода си, безсмъртие. Всички, освен един: мъжът, който бе неин съпруг.

И изведнъж тя си припомни неговите думи. Припомни си ги толкова ясно и отчетливо, сякаш самият той бе в стаята и ги произнасяше в същия този момент. Не искам деца. Няма да имам деца. За нищо на света не бих им оставил в наследство такъв живот.

Катрин рязко отвори очи. Стаята бе обляна в слънчева светлина, която й подсказа, че е вече следобед. Смут и болезнена тъга изпълваха цялото й същество.

Какво толкова имаше против децата, та да отказва да има дори едно? Коя бе причината за тази негова странна, мрачна решимост?

Катрин не знаеше отговора. Тя се обърна и се загледа в прислужника, който посипваше билки във ваната, пълна с гореща вода. До обонянието й достигна аромат на розмарин. Катрин се опита да разведри съзнанието си, ала не успя. Но вече се бе разбудила напълно, затова се надигна, увила чаршафа около гърдите си. И тогава от устните й се отрони тихичко възклицание.

На прага на стаята стоеше Лиъм и я наблюдаваше напрегнато. Беше сериозен, но когато погледите им се срещнаха, на лицето му се изписа съвсем лека, нерешителна усмивка.

Катрин успя да му отвърне с усмивка, която бе не по-малко свенлива и неуверена от неговата.

— Добро утро, Кейт. — Той се доближи до нея, хвана ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й, без да я изпуска от очи. Прислужникът се престори, че не е забелязал нищо и се изниза от стаята. Тялото на Катрин реагира на целувката мигновено. Бузите й пламнаха. Погледът на Лиъм бе изпълнен с толкова топлота, че Катрин неволно се запита дали не означава за него много повече, отколкото й бе дал да разбере.

Тази мисъл я стресна и, кой знае защо, я съкруши.

Лиъм приседна на леглото до нея.

— Какви тъмни мисли се въртят в главата ти, та се събуждаш толкова сериозна и унила?

Катрин го погледна изпитателно, но той, изглежда, наистина искаше да узнае, затова тя изплю камъчето:

— Лиъм, вероятно сега, когато вече сме женени, ще искаш да имаш деца?

Усмивката изчезна от лицето му. Той се изправи в цял ръст и сведе поглед към нея — поглед, изпълнен с ярост.

— Не, Катрин. Мислех, че си ме разбрала. На този свят няма да се родят мои деца.

Катрин придърпа завивката чак до шията си.

— Не те разбирам.

— Убеден съм — процеди през зъби Лиъм.

Обхваната едновременно от изумление и гняв, тя изкрещя:

— Аз съм твоя съпруга. Бог ми е свидетел, че не аз пожелах това, но то е факт и следователно имам някакви права.

Погледът му се плъзна по лицето й, сетне се върна на очите й.

— Не желая синовете ми да обикалят по моретата, защото не са приети никъде другаде. А ако, не дай боже, имаме дъщеря, нейният избор би бил още по-малък. Не. Не искам деца.

Катрин поклати глава.

— Моля те, Лиъм, това е много важно за мен. Трябва да го обсъдим. Трябва…

— Не!

Нотката на дива ярост в гласа му я накара да трепне. Очите му пламтяха.

— Не. Не. Не искам да раждаш пирати и уличници.

Катрин извика след него, но той вече бе затръшнал вратата зад гърба си.

25.

Писмото пристигна месец по-късно, през август. Донесе го Лиъм при завръщането си от своето второ плаване, което бе продължило едва седмица. Катрин позна печата веднага — беше на графа на Дезмънд. Сърцето й престана да бие. Очевидно баща й дръзко продължаваше да използва отличителните белези на властта, която вече не му принадлежеше.

Докато тя се взираше в писмото като омагьосана, Лиъм я наблюдаваше изпитателно.

— Ще отида горе в банята да махна от себе си солта и мръсотията. — На устните му заигра усмивка, нежна и закачлива. — Може би ще дойдеш да ми помогнеш да се изкъпя, след като прочетеш писмото.

— Благодаря ти, Лиъм — каза меко Катрин. После проследи с поглед как той се качва по стълбите. Беше й липсвал много, но се налагаше срещата, която бе очаквала с толкова копнеж, да бъде отложена. Тя знаеше, че Лиъм бе излязъл нарочно, за да я остави да прочете писмото на баща си на спокойствие, и му бе признателна за това. През няколкото месеца, изтекли от отвличането й и особено през седмиците след сватбата й с Лиъм, Катрин се беше научила да избягва всякакви мисли за света извън техния остров. Баща й бе част от този свят… и тя съвсем не бе сигурна, че иска да узнае новините от него.

Катрин се приближи до камината и неохотно разчупи печата, изпълнена със страх.

Първи юли в година хиляда петстотин седемдесет и първа.

Скъпа моя Кейти, защо не пишеш? Какво става? Целият двор говори за твоето отвличане; кралицата е побесняла, Джон Хок — също. Но тя е отхвърлила молбата му да организира поход в преследване на теб и О’Нийл.

Изпълняваш ли моята воля? Поддава ли се О’Нийл на твоята съблазън? Ще подкрепи ли каузата ми? Моето положение не се е променило. Проблемите и тревогите ми са същите, даже и по-големи. В Дезмънд Фицморис е все така силен. Кралицата в двореца си скубе косите, отчаяна, че никога няма да успее да залови този фанатизиран мерзавец. Филип го подкрепя по-силно от когато и да било, както от време на време прави и Катерина Медичи. Това положение не може да продължава повече, скъпа Кейти. Скоро Фицморис ще се е укрепил толкова здраво в Дезмънд, че само Бог би бил в състояние да го отстрани от нашите земи. Кейти, макар че сега си омъжена за Хок, трябва да привлечеш О’Нийл на наша страна, ако още не си го сторила. Ние се нуждаем от такъв могъщ съюзник. Изпрати го при мен.

Твой любящ баща,

Джералд Фицджералд

С треперещи ръце Катрин припряно сгъна писмото и го хвърли в огъня. Все още беше омъжена за Джон Хок.

Дишаше учестено, слепоочията й пулсираха. Писмото носеше дата първи юли… Може би Хок се бе развел с нея след това. О, господи. Нещо не беше наред. Лиъм я бе отвлякъл на петнадесети април. Не беше ли редно Хок да се разведе с нея веднага?

Тя се отпусна в едно кресло. Не беше в състояние да разсъждава. Нима имаше двама съпрузи?

О, господи! Катрин погледна към стълбите. В този момент горе, в тяхната стая, Лиъм се къпеше. Колко се бе привързала към него!

Не. Не беше просто привързана. Не бе и просто пленена от него. Много, много повече. Тя го обичаше.

Опита се да се успокои, но не успя. Ала въпреки почти истеричното си състояние, Катрин осъзна, че не може повече да се крие на острова на Лиъм и да се преструва, че реалният свят не съществува. Не можеше повече да пренебрегва дълга си към своя баща, който разчиташе на нея да наклони везните на съдбата в негова полза. Беше дошло време да убеди Лиъм да се съюзи с Джералд и да му помогне, макар че изобщо не й се искаше да използва Лиъм, да намесва в брака им политика.

Не, не можеше повече да избягва задълженията си на предана дъщеря, не можеше да избягва въпроса за собственото си бъдеще. Защото бъдещето само бе дошло при нея. Катрин побягна към стълбите.

* * *

Лиъм все още седеше във водата, която вече бе станала хладка, когато чу стъпките й. На лицето му веднага грейна усмивка. Той проследи с поглед как Катрин влиза в стаята, как затваря вратата след себе си. Всеки път, когато я видеше, реагираше по един и същ начин: с изумление и възхита пред нейната красота, нейния дух, нейния ум. Само че с всеки изминал ден тези чувства ставаха все по-дълбоки.

Забеляза, че е разстроена. Какво ли й пишеше онзи негодник, баща й? Още от самото начало Лиъм бе предугадил, че писмото не съдържа добри вести и се беше колебал дали да й го даде. Но не можеше повече да я лишава от връзка с баща й, така както не можеше да я лишава от нищо друго. Лиъм въздъхна и се изправи в цял ръст. По мускулестото му тяло се стичаше вода.

— Какво има, Катрин? — попита меко той.

Със силно пребледняло лице, тя бързо отиде до него и му подаде кърпа. Лиъм я улови за китката, преди да се е отдръпнала.

— Какво те натъжи така, любов моя?

Погледът й срещна неговия. Гърдите й се повдигаха задъхано.

— Татко е много отчаян — поде тя припряно. — Безпокои се за мен. Братовчед му продължава да узурпира всичко, което някога му принадлежеше. Ако в най-скоро време Фицморис не бъде заловен от Перът, изглежда че ще утвърди властта си в Дезмънд и никога няма да може да бъде изтласкан от там. — Катрин овлажни изсъхналите си устни. — Никога не съм искала много от теб. Но сега имам молба.

Лиъм не помръдна. Сивият му поглед беше спокоен, внимателен.

— Трябва да помогнеш на баща ми, Лиъм. — Гласът й се прекърши. — Той е жертва на огромна несправедливост, знаеш това. Моля те, Лиъм. Умолявам те да му помогнеш.