— Роклята ти е страхотна! — извика тя. — На Макс Азрия ли е?

Ема усети как я жегва ревност. Сътън не само имаше семейство, ами и беше много популярна. Как така Ема бе получила гадния живот, а Сътън — страхотния?

Аз не бях съвсем сигурна в това, тъй като Ема беше все още жива, а аз не.

Край нея минаваха и други гости, които й се усмихваха. Ема им се усмихваше в отговор и махваше с ръка, и се смееше, чувствайки се като принцеса, която поздравява верните си поданици. Усещането беше освобождаващо и почти… забавно. Вече разбираше защо понякога най-срамежливите ученици, които участваха в училищните пиеси, излизаха на сцената и напълно се освобождаваха от задръжките си.

— Ето те и теб — прозвуча в ухото й сексапилен глас. Ема се завъртя и видя хубаво русокосо момче с прилепнала сива тениска и кафеникавозелени седем-осми панталони. Пред очите й се появи познатата снимка от Фейсбук: Гарет, приятелят на Сътън.

— Цял ден не съм те чувал. — Гарет подаде на Ема червена пластмасова чаша, пълна с някаква течност. — Обаждах ти се, пращах есемеси… къде беше?

— Тук съм! — исках да изкрещя аз. В главата ми се появяваха откъслечни сцени на целувки, хванати ръце и бавни танци с Гарет. Отчетливо чух думите: „Обичам те“. Обзе ме силен копнеж.

— О, тук-там — отвърна уклончиво Ема. — Понякога човек има нужда от малко свобода, не мислиш ли? — добави тя и леко го мушна в ребрата. Винаги беше искала да го каже на всичките си приятели през годините, които й пращаха нонстоп есемеси и откачаха, ако не им отговореше веднага. Освен това й се струваше, че Сътън би отговорила точно така.

Гарет я придърпа към себе си и я погали по косата.

— Добре, че те намерих. — Ръката му се плъзна от косата към раменете, след това опасно близо до гърдата й.

— Ъ-ъ-ъ… — Ема се дръпна назад.

Толкова се зарадвах, че го направи.

Гарет разпери послушно ръце.

— Извинявай, извинявай.

Изведнъж блекбърито в джоба й завибрира. Сърцето й подскочи. Сътън.

— Ей сега се връщам — каза тя на Гарет. Той кимна и Ема тръгна към къщата, проправяйки си път в тълпата. Когато Гарет се обърна, за да разговаря с някакъв висок азиатец, Ема се снижи и побягна към страничната врата.

Тя отново изви очи да погледне купона за последно и тогава забеляза, че някой я наблюдава откъм голямата тикова маса на верандата. Едно момиче с тъмна кожа, големи очи и тънки устни. Беше облечена с жълто сари и носеше златна гривна на бицепса си. Това беше Ниша, от отборната снимка на Сътън. Купонът беше неин. Тя гледаше Ема така, сякаш искаше да я хване за врата и да я изхвърли навън.

И макар че всяка частица от Ема искаше да й махне с ръка и да й се усмихне, тя се стегна, помисли си за Сътън, и погледна злобно Ниша. В очите на индийката проблесна омраза. Тя се врътна настрани и вързаната й на опашка коса зашлеви застаналото зад нея момиче по лицето.

Усетих как ме изпълва усещането, че трябва да внимавам. Двете с Ниша определено имахме проблеми — и то големи.

Само че си нямах представа какви са.

6.

Кой би могъл да устои на този мрачен тип

На алеята на Ниша беше тихо и спокойно. В храстите цвърчаха щурци и въздухът охлаждаше кожата на Ема. През прозореца на близката къща струеше синкавата светлина от телевизора. Зад високата стена излая куче. Пулсът на Ема се успокои и раменете й постепенно започнаха да се отпускат. Тя извади блекбърито си и се взря в екрана. Съобщението беше от Клариса:

„ПРОЧЕТОХ БЕЛЕЖКАТА. ВСИЧКО НАРЕД ЛИ Е? КАЖИ, АКО ИМАШ НУЖДА ОТ НЕЩО“.

Ема изтри съобщението и рифрешна кутията си. Нямаше нови съобщения. Тя огледа широката магистрала. Голям прожектор осветяваше паркинга Сабино. Ема преглътна. Пейката беше празна. Да не би някой да беше взел чантата й? Къде беше Сътън? И какво се очакваше от нея да направи, като свърши купонът? Портмонето й беше в чантата. Сега нямаше никакви пари. Нито лична карта.

Нещо изшумоля. Ема се обърна и погледна къщата на Ниша. На алеята нямаше никой. Изведнъж отнякъде се разнесе тихо изпукване от отварянето на кутийка с кола. Ема отново се обърна. Пред вратата на съседната къща се забелязваше силует на мъж. До него имаше голям телескоп, но той гледаше право в очите на Ема.

Тя отстъпи назад.

— О! Извинявай.

Момчето пристъпи напред и лампата освети изпъкналите му скули. Ема погледна кръглите му очи, гъсти вежди и късо остригана коса. Устата му беше стисната в тънка, напрегната линия, сякаш искаше да й каже да се маха. Той беше облечен по-всекидневно от момчетата на купона, с оръфани туристически панталони и протрита сива тениска, която очертаваше мускулестите му гърди.

Познавах го, но разбира се — вече трябваше да съм свикнала с това — не знаех откъде.

От задния двор на Ниша се разнесе кикот. Ема погледна през рамо, след това отново обърна глава към момчето. Беше заинтригувана от мрачната му прегърбена стойка и от факта, че като че ли не се интересуваше от купона, който се вихреше в съседния двор. Винаги си беше падала по мрачни типове.

— Защо не си на купона? — попита тя.

Момчето просто я гледаше, очите му грееха като две огромни луни.

Ема тръгна по тротоара, докато не стигна до къщата му.

— Какво наблюдаваш? — посочи тя с ръка телескопа.

Той дори не мигна.

— Венера? — предположи Ема. — Голямата мечка?

От гърлото му се разнесе тихо ръмжене. Той потри врата си и се извърна настрани. Най-накрая Ема се врътна на токчетата си.

— Хубаво — рече тя, опитвайки се да звучи колкото се може по-безгрижно. — Стой си сам. Не ми пука.

— Персеидите, Сътън.

Ема отново се обърна към него. Значи и той познаваше Сътън.

— Какво представляват Персеидите? — попита тя.

Той се облегна на парапета.

— Метеоритен дъжд.

Ема тръгна към него.

— Може ли да видя?

Момчето не мръдна от мястото си, докато Ема прекосяваше двора. Къщата му представляваше малка едноетажна вила с навес за колите, вместо гараж. Край пътя до него растяха няколко кактуса. Отблизо той миришеше на коренова бира. Крушката на верандата осветяваше лицето му, разкривайки поразяващите му сини очи. На близката люлка имаше чиния с недоизяден сандвич, а на пода лежаха две книги с кожени подвързии. На корицата на едната пишеше „Събрани стихотворения на Уилям Карлос Уилямс“. Ема никога не беше срещала готино момче, което да чете поезия — поне не такова, което да си признае.

Най-накрая той погледна надолу, нагласи телескопа на височината на Ема и отстъпи встрани. Ема залепи око към окуляра.

— Откога си станала астроном? — попита той.

— От никога. — Тя извъртя телескопа към голямата пълна луна. — Обикновено сама кръщавам звездите си.

— Така ли? Как, например?

Ема леко перна с пръст малката капачка на окуляра, която висеше на черен конец.

— Ами например Звездата на кучката. Ей там. — Тя посочи малката звезда, която блещукаше точно над покривите на къщите. Преди няколко години я беше нарекла на Мария Роуън, едно момиче в седми клас, което беше изляло шише лимонада под чина на Ема в часа по испански и беше казало на всички, че се е напикала. Дори го беше превела на испански. Ема си беше представяла как изстрелва Мария към небето, точно както гръцките богове са изхвърлили децата си на земята завинаги.

Момчето се засмя с лаещ смях.

— Всъщност мисля, че твоята Звезда на кучката е част от съзвездието Орион.

Ема притисна ръце към гърдите си като обидена южняшка красавица.

— С всички момичета ли говориш така?

Той се приближи до нея, ръцете им почти се докоснаха. Сърцето на Ема се качи в гърлото й. За секунда мислите й отлетяха към Картър Хейс, капитанът на баскетболния отбор на гимназията „Хендерсън“, на когото се беше възхищавала отдалеч. В списъка си с флиртове беше измислила хиляди мили неща, които да му каже, но всеки път, когато останеха насаме, винаги се улавяше, че по незнайни причини започва да говори за „Американски идол“. Тя дори не харесваше „Американски идол“.

Момчето отново погледна към небето.

— Може би останалите звезди в Орион са Звездата на лъжкинята и Звездата на измамницата. Три лоши момичета, които са били завлечени за косите в пещерата на Орион. — Той я погледна многозначително.

Ема се облегна на парапета, усещайки, че думите му имат някакъв специален подтекст, който нямаше как да разбере.

— Струва ми се, че доста си размишлявал върху това.

— Може би. — Той имаше най-дългите мигли, които Ема беше виждала някога. Но изведнъж усети в погледа му не толкова флирт, колкото… любопитство, може би.

Изведнъж нещо ми просветна. Не беше точно спомен, просто нещо като странна смесица от благодарност и унижение. То изчезна почти веднага, просто кратък проблясък.

Момчето погледна встрани и енергично потърка върха на главата си.

— Извинявай. Просто… не сме разговаряли, откакто… нали се сещаш. От доста време.