Sara Shepard - Игра на лъжи

— Това бях аз — каза тихо Ема, навела поглед към скута си. — Аз бях на купона у Ниша. И през цялото време след това. Не Сътън.

Итън прокара език по зъбите си и бавно кимна.

— Тогава… коя си ти?

В далечината избухнаха фойерверки. След като утихнаха, Ема си пое дълбоко дъх.

— Аз съм близначка на Сътън. Отдавна изгубена, всъщност. Никога не сме се срещали. Дори не успях да я видя.

Итън я гледаше без да мига.

— Чакай малко. Отдавна изгубена близначка? Ама наистина ли? — Той поклати глава. — Я започни от самото начало.

Цялата история забълбука в гърдите й, отчаяно искайки да излезе навън.

— Опитах се да си тръгна — обясни тя, след като му каза за бележката, в която пишеше „Сътън е мъртва“. — Не исках да заседна в живота й. Но сигурно убиецът й ме е видял на автогарата. След това ме хванаха в кухнята на Шарлът и ме заплашиха, че ще ме убият, ако се опитам отново да си тръгна. — Тя затвори очи. Усещането за притиснатия към гърлото й медальон беше толкова реално, сякаш се беше случило само преди няколко мига. — Приятелките на Сътън и сестра й бяха единствените, които знаеха, че се опитвам да си тръгна. А къщата на Шарлът е заключена като крепост. Трябва да е бил някой отвътре — някоя от приятелките на Сътън. Те се опитаха да ме удушат точно както са се опитали да удушат Сътън през онази нощ в гората. Нощта, в която са я убили.

Итън заклати енергично глава.

— Не казвам, че не са я убили те, но ако е така, не е било в нощта, когато са заснели клипа. Това се случи две седмици, преди да дойдеш тук. А и всички си тръгнаха, след като ги спрях. Включително Сътън. Тя беше добре.

— Тръгнала си е с тях? — попита шокирано Ема.

Итън я погледна със смесени чувства.

— Сътън и приятелките й непрекъснато правят подобни глупости.

— Знам. — Ема разтърка слепоочията си. — Не съм и предполагала, че се е стигало до такива опасни неща.

Изведнъж започна да вали. Капките, които падаха по предното стъкло, приличаха на малки взривяващи се бомби. Ема погледна към Итън.

— Трябва да се махна оттук.

Итън се намръщи.

— Къде ще отидеш?

— Някъде. — По бузите й потекоха сълзи. Ще се метна на първия автобус, който минава оттук. Не мога да остана. Това е пълна лудост.

Итън се облегна назад и загриза палеца си.

— Ами нали… вече се опита да си тръгнеш веднъж и не се получи. Каква е гаранцията, че този път ще мине по-добре?

— Но… — Ема погледна стреснато към високите силуети на околните кактуси. — Това е единственият ми шанс.

За миг и двамата замълчаха. По пътя в далечината мина полицейска кола. Примигващата й лампа беше единственото светло петно в иначе мастиленочерната нощ.

— Ами… — започна колебливо Итън. — Ами ако убиецът всъщност иска да си отидеш?

— Не. — Ема скръсти ръце пред гърдите си. — Убиецът иска да остана тук и да се представям за нея.

— Чуй ме сега. Ако Сътън наистина е… мъртва, може би онзи, който го е извършил, иска да натопи теб за убийството й. Знаят, че си сираче. Знаят, че животът ти най-вероятно е труден. Не се иска да си гений, за да се досетиш за това. Ако си тръгнеш, всички ще разберат, че Сътън е изчезнала. Не мислиш ли, че онзи, който го е извършил, ще подшушне на ченгетата, че ти си се представяла за нея цели две седмици? Не смяташ ли, че ще бъдеш първият заподозрян за убийството й?

Ема отпусна ръце в скута си. Дали?

— Просто Сътън има наистина невероятен живот — каза тихо Итън, поглеждайки през прозореца към пълната луна. — Тя е популярна, богата, получава всичко, което поиска. А според онова, което ми разказа… ти не си. Докато Сътън е получила хубав дом в Скотсдейл, ти си живяла в приемни семейства. Това изобщо не е честно, Ема. Много хора в твоето положение биха направили всичко, за да се сменят с близнаците си.

Ема зяпна.

— Никога не бих я убила.

Итън размаха отбранително ръце.

— Знам, че не би го направила. Но… някои хора са ужасни. Някои хора автоматично приемат най-лошото. Правят си изводи за теб, без да се вгледат що за човек си всъщност.

Ема примигна. В колата започна да й става твърде тясно. Тя познаваше много ужасни хора, които си правеха прибързани изводи. Клариса, например — тя предположи, че не крадливият й син е отмъкнал парите, а Ема, просто защото смяташе, че така постъпват храненичетата.

— О, Господи — прошепна Ема и притисна устата си с длан. Итън беше прав. Той се наведе към нея и я прегърна. Притисна я силно и зарови лице в извивката на врата й. Тялото на Ема се разтърси от ридания.

Аз ги наблюдавах, докато останаха така няколко минути, притиснати един в друг. Толкова ми се искаше да съм на нейното място. Толкова ми се искаше да прегърна някого — дори Итън.

После той се отдръпна и я погледна. Покрай очите му се бяха появили загрижени бръчици. Ъглите на розовите му, подканящи към целувка устни, се изкривиха в състрадателна усмивка. На бузата му имаше петно от сажди и Ема искаше да протегне ръка и да го избърше.

— Боже — прошепна той. — Изглеждаш точно като нея.

— Така е при еднояйчните близнаци — каза меко тя. Устата й се изкриви в усмивка, но после отново изхълца сподавено.

Итън я докосна по бузата.

— Остани. Ако Сътън наистина е убита, ние ще открием кой го е извършил.

— Не знам — промърмори Ема.

— Не можеш да позволиш на убиеца да се измъкне — настоя Итън. — Аз ще ти помогна. Обещавам. И когато намерим доказателството, ще отидем при ченгетата и тогава те ще бъдат принудени да ти повярват.

Дъждът спря изведнъж. В далечината нададе вой някакъв койот. Ема се чувстваше така, сякаш бе сдържала дъха си в продължение на часове.

Тя погледна в бездънните сини очи на Итън.

— Добре — прошепна тя. — Ще остана.

— Хубаво. — Итън се наведе към нея и я стисна за раменете. Тя затвори очи; докосването на ръцете му до голата й кожа я накара да настръхне. Надяваше се, че е взела правилното решение. Надяваше се, че не е направила ужасна грешка.

Аз се надявах същото.