Ема побягна с всички сили, вперила поглед в улицата, която се намираше само на няколкостотин метра пред нея. Щом стигна до края на алеята, тя изведнъж стъпи на нещо остро и горещо. Изкрещя от болка и рухна на колене.

— Ставай — изкрещях й аз, но без полза. — Ставай!

Ема се изправи. Момичетата тъкмо минаваха покрай субаруто и навлизаха в тесния проход. Ема срещна погледа на Лоръл. Раменете й се бяха прегърбили злобно. Ема леко изписка и тръгна залитайки към улицата.

В този миг автоматичният светлинен таймер на гаража изцъка и потопи улицата в пълен мрак. Ема замръзна, сърцето й се качи в гърлото. Потърси опипом ъгъла на каменната стена, която обграждаше къщата на семейство Мърсър, след което се сви зад него и изчезна от погледа им.

— Сътън! — викаха момичетата. Високите им токчета тракаха по асфалта. Приближаваха все повече и повече. В следващия миг се озоваха съвсем близко до нея.

Изведнъж някаква ръка я хвана за китката. Ема подскочи и извика стреснато. Беше пропълзяла на колене в двора на съседите им. Дланите й бяха надрани от острия чакъл. Очите й бяха пълни със сълзи. Краката й пулсираха от болка. Остра миризма на цигари подразни обонянието й. Тя се вгледа в тъмната фигура пред нея, очаквайки да види гневното лице на Шарлът или пронизващия поглед на Лоръл.

— Какво правиш тук? — я попита вместо това момчешки глас.

Ема примигна силно.

— Итън? — прошепна тя, докато очите й свикваха с мрака. Различи късоподстриганата коса и ъгловатата челюст на Итън. Той държеше запалена цигара, която проблясваше зловещо в мрака.

Той я угаси в чакъла и се вгледа в потното й, пребледняло лице, разкъсаната й рокля и босите крака.

— Какво става тук, по дяволите?

— Сътън? — извика едновременно с него Мадлин. Намираше се точно до тях, разделяше ги само каменната стена. — Къде си?

Ема хвана Итън за ръката.

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук? Още сега?

— Какво?

— Моля те — прошепна отчаяно тя, вкопчвайки се в ръцете му. — Ще ми помогнеш ли, или не?

Той я погледна. В очите му проблесна нещо, което Ема не можа да разгадае. Той кимна.

— Колата ми се намира две къщи по-надолу. — Хванати за ръце, двамата се изгубиха в мрака.

Оставаше ми само да се надявам, че ще се измъкнат, преди да ги хванат.

30.

Някой знае…

Итън отведе Ема до стара червена хонда сивик хечбек със сива врата и пукнато предно стъкло. Вътре миришеше на „Макдоналдс“ и стари обувки, а на пътническата седалка бяха натрупани тетрадки и учебници. Ема ги отмести встрани, седна и си сложи колана. Итън седна зад волана. Тя се извърна назад и видя Лоръл да излиза на алеята и да се оглежда.

Щом Итън запали колата, уредбата му се включи. Песента беше бърза и яростна, и Итън бързо се пресегна и я спря. Воланът изскърца, когато той сви към улицата и се отдалечи от къщата. Ема заби силно нокти в бедрата си. В страничното огледало къщата на Мърсърови ставаше все по-малка и по-малка, докато накрая напълно изчезна.

— Какво беше това? — Гласът на Итън наруши тишината.

— Трудно е за обяснение — отвърна Ема.

Те подминаха парка, където бяха играли тенис. Големите прожектори осветяваха единия от кортовете, но на него не се виждаше никой. След това минаха покрай комплекса със спа салона, в който двете с Лоръл си бяха правили маникюр. След това „Ла Енкантада“, където бяха пазарували двете с Мадлин. Вляво се отклони пътят към „Холиър“; един голям разклонен кактус сочеше натам.

— Къде отиваме? — попита Итън.

Ема се отпусна на седалката. Къде би могла да отиде? В полицията? Сега дали щяха да й повярват? Дали щеше да успее да ги накара да отидат в стаята на Лоръл и да намерят клипа?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Автогарата в центъра на града.

Итън примигна.

— До хотел „Конгрес“?

— Да.

— Ще пътуваш ли?

Ема скръсти ръце пред гърдите си.

— Нещо такова.

Той кимна към краката й.

— Без обувки?

— Ще го измисля.

Итън я погледна странно, след това сви вляво на кръстовището и тръгна по магистралата. Тя беше почти празна по това време на нощта. Неонови табели осветяваха алфалтовите платна. ПАРКИНГ „ГОЛЕМИЯТ ДОГ“. МОТЕЛ „ШЕСТ“. Голямата каубойска шапка на „Арбис“. В планината блещукаха светлинки. Над главите им се разнесе бученето на хеликоптер.

— Мога ли да те попитам защо избяга от собственото си парти? — попита Итън, след като спря на светофара.

Ема отпусна глава върху облегалката.

— Просто трябваше да… си тръгна. Твърде объркано е за обяснение.

Светофарът светна зелено и той сви наляво в едно разклонение. Пътуваха мълчаливо по тъмния път. Не се виждаше нито една светлинка. Не се разминаха с нито един автомобил. Никакви къщи не се забелязваха покрай тротоара. Ема се намръщи и се загледа в отдалечаващата се магистрала. Светлините на града бяха в другата посока.

— Мисля, че обърка пътя.

— Не, не съм.

Ема продължи да гледа в огледалото за обратно виждане отдалечаващия се град. Пътят се издигаше и се спускаше. Итън отново зави, но този път беше още по-запустял и от предишния. Под гумите на колата захрущя чакъл. Минаваха покрай високи кактуси. Сърцето й изведнъж затупка ускорено.

— Итън, това не е правилният път! — настоя тя.

Итън не й отговори. Той подкара колата нагоре по нисък хълм. В далечината проблясваха светлинки, толкова далеч, колкото и звездите. Ема усети по шията си как пулсират одраскванията от опита да бъде удушена миналия уикенд. Устата й пресъхна. Тя се обърна към Итън. Той беше присвил очи. Ръцете му здраво стискаха волана.

— Ема… — извиках аз със слаб глас. Изведнъж всичко ми се стори ужасно нередно.

Стомахът на Ема се сви. Бавно и внимателно тя протегна ръка към дръжката на вратата и започна да я дърпа.

Щрак. Малката дръжка, която заключваше вратата, се размърда свободно. Тя се опита да натисне бутона за отключване на вратата, но той не помръдна.

— Спри колата! — изкрещя тя, внезапно връхлетяна от страх. — Спри веднага колата!

Итън натисна спирачките толкова рязко, че Ема полетя напред и блъсна рамото си в жабката. Колата се люшна назад. Двигателят боботеше шумно. Тя се вгледа в тъмнината. Доколкото можеше да прецени, намираха се насред голата пустиня. Тук дори нямаше път.

— Какво? — попита Итън. — Какво има?

Тя се обърна към него, разтреперана. По бузите й се стичаха сълзи.

— Искам да сляза. Моля те, отключи вратата. Моля те.

— Успокой се — рече нежно той. Разкопча колана си и се обърна с лице към нея. След това я хвана за китката. Не много силно, но не беше й хлабаво. — Просто искам да се отдалеча достатъчно, за да не ни вижда или чува никой.

— Защо? — проплака Ема. През ума й минаваха всякакви ужасяващи възможности.

— Мисля, че има нещо, което знам. — Гласът на Итън се снижи с една октава. — Нещо, което едва ли би искала останалите да разберат.

— За какво говориш?

Итън преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Ти не си онази, за която се представяш.

Ема примигна.

— М-моля?

— Ти не си Сътън. Не може да си.

Думите му се врязаха в съзнанието на Ема. Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук. Откъде би могъл да знае? Тя леко провери дръжката на вратата. Все още не се отваряше.

— Разбира се, че съм Сътън — произнесе с разтреперан глас. Сърцето й биеше лудо.

— Въобще не се държиш като нея.

Ема преглътна тежко. Започваше да се чувства като замаяна.

— К-как би могъл да го разбереш?

Итън се наведе леко напред.

— Известно време си мислех, че Сътън се е променила — от онази нощ, когато се появи в двора ми. Но тази вечер си съвсем различна. Ти си някоя друга — каза той с тъжен глас. — Това ме побърква. Затова по-добре ми кажи какво става тук.

Ема го погледна, вцепенена от страх. Но докато Итън говореше, в съзнанието ми постепенно започнаха да изплуват спомени. Странната, разсеяна усмивка на Итън. Миризмата на пустинни растения, на прах. Усещането как някой нахлузва нещо меко върху главата ми и притиска нещо тънко и остро към шията ми. Кискане.

Внезапно в главата ми избухна верижна реакция. Светлините запалиха други светлини. Образите предизвикаха появата на други образи. И просто така, изведнъж, пред очите ми се разгърна един нов, ярък спомен, също както червен килим се разгъва пред краката на кралица. Единственото, което ми оставаше, беше да го наблюдавам безпомощно…

31.

Не е смешно, кучки

Неясната размазана фигура ме хвана за раменете и ме измъкна от багажника. Ударих си коленете в ръба и си изкълчих глезена, когато стъпих на твърдата земя. Две ръце ме хванаха за раменете и ме завъртяха на другата страна. Наведох глава, опитвайки се да видя земята под краката ми, но беше твърде тъмно. Надушвах пустинен пожар нейде в далечината, но нямах представа къде се намирам. Може би бях в Тусон. Можех да съм и на луната.