Sara Shepard - Игра на лъжи

Лоръл беше и у Шарлът. Беше заспала до нея в огромната спалня на Шарлът и въобще не беше трудно да разбере кога Ема е слязла долу да си сипе нещо за пиене. Би могла да се промъкне по стълбите и да започне да души Ема с огърлицата на Сътън. И като стана въпрос за този медальон, в телефона на Мадлин имаше снимка на Лоръл с медальон на врата. Изглеждаше точно като онзи, който носеше Ема.

На мен също ми изглеждаха абсолютно еднакви. Замислих се за спомените си. Как бях захвърлила огърлицата на Лоръл в тъмната гора. Разстроеното й изражение. След това се сетих за ръцете, които ме бяха сграбчили и ме бяха блъснали в багажника на колата. Той беше малък и тесен, може би като този на нейния фолксваген джета.

Но не спирах да си спомням как двете с Лоръл се кискахме в басейна на „Ла Палома“. Хванати за ръце. Приятелки. Какво ни беше разделило? Защо не се бях опитала да възстановя тази връзка? Не исках да повярвам, че Лоръл може да ме е убила. Ами кичура червеникава коса, която бях зърнала през превръзката на очите ми, когато похитителят ми ме издърпа от багажника? Нима очите ме лъжеха?

Ема се надигна от леглото и започна да крачи из стаята. Все още нямаше солидно доказателство, но заснетият клип сигурно беше от нощта, когато Сътън бе убита. В това имаше смисъл. Може би когато Лоръл е свалила превръзката от очите на Сътън и е разбрала, че не е мъртва, е увила огърлицата около врата на сестра си и е довършила работата. Може би истинското убийство е било извършено след края на клипа… Защо вече го нямаше онлайн — той щеше да е достатъчен да убеди полицията, че Ема им казва истината. И как изобщо този клип се беше появил в интернет? Защо убиецът е качил нещо, което би могло да го уличи?

Освен ако Лоръл не го беше публикувала, за да привлече Ема тук. Може би по някакъв начин бе научила, че осиновената й сестра има близначка. И знаеше, че клипът ще стигне до Ема… която щеше да се опита да установи връзка. И точно така беше станало.

Ема опря ръце върху гладките бели стени. Откъм съседната спалня на Лоръл се чуваше приглушена музика. Нищо чудно да си стои там и да крои нови планове. Ема отиде до телевизора и го спря. Изведнъж почувства страх от опасната близост до убиеца. Чувстваше се като затворник в стаята си — затворник в живота на сестра си. Тя отвори вратата и тръгна надолу по стълбите. Тъкмо когато смяташе да отвори входната врата, някой зад гърба й се прокашля.

— Къде отиваш?

Ема се обърна. Господин Мърсър седеше в кабинета до фоайето и пишеше нещо на лаптопа си. В ухото му се забелязваше малка блутуут слушалка.

— Излизам да се поразходя — каза Ема.

Господин Мърсър я погледна над очилата си.

— Минава девет. Не ми харесва да се разхождаш навън сама в тъмното.

Ъгълчетата на устата й се изкривиха в усмивка. Приемните й родители никога не се интересуваха кога излиза и се връща. Никога не се бяха тревожили за нейната безопасност. Дори Беки й позволяваше да се разхожда навън нощем — ако бяха отседнали в някой мотел, тя пращаше малката Ема до автоматите за безалкохолни напитки да й донесе газирана вода и кракери.

Но всъщност той не се тревожеше за безопасността на Ема, а за дъщеря си, Сътън. Ема не можеше да го погледне в очите, знаейки, че дъщеря му не е в безопасност и че вината за това може да е на другата му дъщеря. Тя просто трябваше да се махне оттук. Забеляза тенис ракетата на Сътън облегната на шкафчето в коридора и я грабна.

— Трябва да упражнявам сервиса си.

— Добре. — Господин Мърсър отново погледна екрана на компютъра си. — Но след час да си вкъщи. Трябва да обсъдим правилата за партито ти.

— Хубаво — отвърна Ема. Тя затвори вратата и изтича към улицата. Всички бяха изкарали големите си зелени контейнери за отпадъци на тротоара и навсякъде миришеше на изгнили зеленчуци и мръсни пелени. Колкото повече се отдалечаваше от къщата на Сътън, толкова по-добре — и по-сигурно — се чувстваше. Щом стигна до парка, тя изведнъж се спря, забелязвайки познатата фигура, просната на тревата на тенис корта. Сърцето й се разтупка.

— Итън? — извика Ема. Щом чу името си, той се надигна. — Аз съм, Сътън!

— Радвам се да те видя тук. — Беше твърде тъмно, за да види лицето му, но Ема усети радостта в гласа му. Изведнъж и тя се усети щастлива.

— Мога ли да се присъединя към теб? — попита.

— Разбира се.

Тя отвори вратата и влезе, без да пуска монети в автомата за включване на прожекторите. Вратата се затвори с трясък зад гърба й. Докато се приближаваше до мрежата и лягаше на тревата до него, тя усещаше погледа му върху себе си. Кортът беше все още топъл от дневното слънце и миришеше на затоплен асфалт и разлят „Геторейд“. Звездите над главите им блещукаха като люспички кварц в плочите на тротоара. Звездите на Мама, Татко и Ема пулсираха точно под луната. Тя се разочарова, че след като толкова много неща се бяха променили, звездите продължаваха да си стоят на същото място както преди, и се присмиваха над безплодните усилия на Ема на земята.

Очите й плувнаха в сълзи. Безплодни усилия, по-точно казано. Фантазиите й, докато пътуваше насам с автобуса. Забавленията на двете сестри, които ще се срещнат за пръв път.

— Добре ли си, Силвия Плат? — пошегува се Итън.

Въздухът ставаше все по-студен и Ема подпъхна ръце под тялото си, за да ги стопли.

— Не съвсем.

— Какво има?

Ема прокара език по зъбите си.

— Боже, всеки път като се видим, аз винаги си имам някакви душевни проблеми.

— Всичко е наред. Нямам нищо против душевните проблеми.

Но Ема поклати глава. Не можеше да му каже какво става всъщност, въпреки че ужасно й се искаше.

— Утре е рожденият ми ден — каза вместо това тя. — Ще правя купон.

— Наистина ли? — Итън се надигна на лакът. — Ами честит рожден ден.

— Благодаря — усмихна се Ема в тъмното.

Тя проследи с поглед един реактивен самолет, който се движеше бавно в нощното небе. В известен смисъл това сигурно щеше да е най-хубавият рожден ден в живота й. В повечето случаи тя не го беше празнувала — шестнайсетия си рожден ден прекара в кабинет на социалните служби, в очакване да бъде записана в следващия си приемен дом, а единайсетия посрещна като бегълка в лагера на онези хлапета. Единственото й истинско празненство беше онзи път, когато Беки я заведе на Ренесансовия панаир близо до мястото, където живееха. Ема беше яздила Старата магарица в бавен кръг, беше изяла една гигантска пуешка кълка и си беше направила герб от гланцирана хартия в неоновозелено и тюркоазно, тогавашните й любими цветове. Когато в края на деня тръгнаха към паркинга, тя попита дали може следващата година пак да празнуват тук. До следващия й рожден ден Беки беше изчезнала.

Ема гледаше небето. Един облак мина пред луната, закривайки я за миг.

— Ти ще дойдеш ли?

— Къде?

— На партито ми. В смисъл, ако не си зает, разбира се. И ако искаш. — Ема прехапа нокътя си. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Изведнъж поканата й се стори нещо изключително важно.

Луната освети ъгловатия профил на Итън. Ема го изчака търпеливо да реши. Ако каже „не“, не се разстройвай, каза си тя. Не го приемай лично.

— Добре — произнесе Итън.

Ема си пое дълбоко дъх.

— Наистина ли?

— Да. Разбира се. Ще дойда.

— Страхотно! — Ема се ухили. — Ти ще бъдеш единственият нормален човек там.

— В това не съм съвсем сигурен. — По начина, по който го каза, Ема се досети, че той се усмихва. — Едва ли някой от нас е нормален, не мислиш ли? Мисля, че всички имаме своите луди тайни.

— Така ли? И каква е твоята?

Итън замълча за миг.

— Страшно си падам по госпожа Фенстърмахер.

Ема се изкиска.

— Това е напълно разбираемо. Тя е толкова секси.

— Да. Направо съм луд по нея.

— Ами, желая ти успех с нея — рече Ема. — Надявам се вие, влюбени птички, да намерите щастието.

— Благодаря. — Итън се размърда, за да се обърне по корем и ръката му се удари в нейната. Ема погледна едва докосващите им се пръсти. Итън сви показалеца си около нейния и лекичко го стисна, преди да отдръпне ръката си.

И изведнъж в обгърналата ги тъмнина безумният, опасен свят на Ема й се стори толкова далеч, колкото звездите.