Двайсет и пет табели с имена, по една за всяко момиче от отбора по тенис, бяха струпани в средата на масата. Името на Бруклин Килорън беше написано с розови заоблени букви и оградено със стикери на падащи звезди. Името на Изабела Максуини беше изписано със светещи букви върху черен фон. Ниша беше нарисувала цветя, които израстваха от всяка буква на името на Лоръл и беше очертала табелата й по ръба с криволичещи драскулки. След това Ема забеляза табелката на Сътън; името й беше написано с обикновени букви на бял фон. Нямаше никаква украса. Със същия успех можеше да е табелка на гърдите на затворник.

— В общи линии съм готова. — Ниша вдигна най-близката табелка, на която се мъдреше името Аманда Файфър. — Но можеш да ми помогнеш да ги закачим по шкафчетата, ако смяташ, че ще се справиш с това.

— Кога успя да ги направиш? — попита Ема.

— През уикенда. — Нина бръсна с ръка една лъскава конфета от китката си.

— Защо не ми се обади да помогна?

Ниша я погледна за миг, след което се изкиска презрително.

— Все едно бих те помолила да ми помогнеш с нещо. — Тя грабна табелките с имената от масата, разпилявайки няколко молива на пода. Докато Ниша вървеше между гардеробчетата, Ема забеляза по стените, шкафчетата и пода малки капки фалшива кръв от представлението, който й бяха скроили предишната седмица. Ниша застана вдървено пред шкафчето си, за да залепи табелката със собственото си име, украсена с кръстосани ракети за тенис.

Ема прехапа устни.

— Съжалявам за миналата седмица.

Ниша спокойно се премести пред следващото шкафче и залепи табелката на Бетани Хауърд.

— Няма значение — отвърна безгрижно тя.

— Не го заслужаваш — продължи Ема. Искаше й се да добави, че и тя не беше заслужила детската униформа, която Ниша й беше отделила, но може би това само щеше да влоши нещата.

Ниша сложи поредната табелка, след което рязко се завъртя и погледна Ема. Очите й блестяха гневно.

— Глупавата ви фалшива кръв съсипа любимата ми лента за коса. — Тя грубо заби пръст в гърдите Ема. — Която беше на мама. Заради вас трябваше да я изхвърля.

Ема направи крачка назад, стъпвайки върху нечий паднал силиконов предпазител за зъби. Но докато Ниша стоеше пред нея, Ема усети в гласа й не само гняв, но и болка.

С отпуснатите си рамене и свити устни Ниша изглеждаше дребна и малка. Ема се запита как ли е починала майка й. Това беше един от въпросите, които старата Ема би задала. Толкова много приемни деца бяха изгубили родителите си. И макар че не знаеше какво се е случило с Беки, понякога Ема имаше усещането, че е едно от тези деца. Понякога, макар че се срамуваше да го признае дори пред себе си, тя си пожелаваше Беки да е мъртва, защото това би означавало, че не е изоставила нарочно Ема.

Аз също изпитах силна вина заради всичко, което притежавах в живота си, и което приемах за даденост. Толкова много хора около мен бяха загубили нещо, но като че ли смъртта не можеше да докосне момиче като мен. Колко много съм грешала.

Ема въздъхна, взе табелата на Сътън и я залепи на шкафчето си. Тя изглеждаше жалка в сравнение с останалите ярки, цветни, весели табели. После отвори вратата и отново се загледа в съдържанието на шкафчето на Сътън. Яркото спортно яке, което висеше на закачалката. Смачканата празна бутилка от минерална вода, захвърлена на дъното. На горното рафтче бяха оставени чифт мръсни чорапи. На Ема толкова много й се искаше да каже на Ниша, че тя също е изгубила майка си.

Ниша откъсна още тиксо и мълчаливо продължи да залепва останалите табели. Ема понечи да затвори шкафчето си, но се спря. Нещо в джоба на якето го издуваше. Тя се пресегна и извади голяма сгъната на топка хартиена салфетка. На нея със закръглен момчешки почерк беше написано: „Здрасти, Лоръл“. После имаше нарисувано усмихнато личице с ококорени, пияни очи и увиснал език над халба разпенена бира. Беше подписано с Теър.

— Какво е това?

Ема се обърна. Зад нея стоеше Ниша, ментовият й дъх опари врата й. Ема понечи да сгъне салфетката, преди Ниша да я види, но тя вече се беше навела и четеше думите.

— Значи крадеш и пощата на сестра си?

Ема примигна смутено.

— Аз…

Ниша й се закани с пръст.

— Чух, че Лоръл била готова да те убие заради онова, което й причини.

— Да ме убие? — повтори Ема. Тя се сети за снимката на сестра си с медальона на Сътън, направена от Мадлин.

Ниша я наблюдаваше съсредоточено. На бузата й беше лепната една конфета, която проблесна на светлината от лампите.

— Стига се прави на глупачка, Сътън. Знаеше, че Лоръл си пада по него.

Ема примигна. Преди да успее да каже каквото и да било, Ниша се завъртя на токчетата си и се върна в кабинета, оставяйки след себе си блестяща следа по пода.

И оставяйки двете ни с Ема замаяни и отчаяно искащи да научат повече.

24.

Нима всяко момиче не мисли, че сестра й иска да я убие?

В четвъртък след поредната ужасна тренировка по тенис Ема седеше на леглото на Сътън с тетрадка и химикал в скута. „Сензация — написа тя. — Сестра се опитва да открие убиеца на близначката си. Напрежението е неописуемо“.

Тя остави химикала на леглото и притвори очи. Надяваше се, че ако го напише като новинарско заглавие, ще го направи да изглежда по-приемливо, по-реално. Но в случващото се нямаше нищо нормално. Вместо това тя отново състави списък с приятелите на Сътън и потенциалните им мотиви да я убият. Досега беше направила поне десетина версии на този списък, надраскани на гърба на тетрадките й, смачкани и захвърлени в кошчетата за боклук, записани в айфона на Сътън, което донякъде си беше жива подигравка. Проблемът беше, че всяка от участничките в Играта на лъжи си имаше мотиви — Шарлът, понеже Сътън й беше откраднала Гарет. Лоръл, защото Сътън… явно беше направила нещо на Теър. Дали Мадлин й е ядосана по същата причина?

Старият телефон на Ема изпиука — беше го скрила под леглото си. Тя остави тетрадката настрани и се пресегна да го извади. След новичкия айфон старото й блекбъри изглеждаше ужасно очукано. Сякаш виждаше скитащо се помиярче на улицата, след като беше прекарала сума ти време само с породисти кучета.

Алекс й беше изпратила съобщение:

„ВСИЧКО ЛИ Е НАРЕД В СТРАНАТА НА СЕСТРИТЕ?“

„НАПЪЛНО“ — написа Ема в отговор. Вече дори не се притесняваше да лъже. Двете с Алекс си бяха разменили няколко есемеси през седмицата и Ема не й беше казала нито думичка за онова, което в действителност се случваше тук. Що се отнася до Алекс, тя знаеше, че Ема е отседнала у семейство Мърсър, за да може двете със Сътън да се опознаят, точно както в приказките.

Почти веднага получи нов есемес:

„КАКВО ЩЕ ПРАВИШ С НЕЩАТА, КОИТО ОСТАВИ В БАГАЖНОТО? ЩЕ СИ ГИ ПРИБЕРЕШ ЛИ, ИЛИ ИСКАШ ДА ТИ ГИ ИЗПРАТЯ?“.

Ема се отпусна на леглото и се намръщи. Нямаше представа какво да прави с тях — особено с парите. „ЗАСЕГА ДА СТОЯТ ТАМ“ — написа тя в отговор.

Точно в този момент вратата на спалнята й бавно се отвори. Ема се търкулна назад и побърза да пъхне блекбърито под възглавницата си. Показа се Лоръл. Зад нея стоеше госпожа Мърсър, понесла коша с пране.

— Какво правиш? — попита Лоръл, влизайки в стаята.

Ема усети как се изчервява.

— Да си чувала, че първо се чука?

Лоръл се смути.

— Извинявай.

— Бъди по-мила, Сътън — скара й се госпожа Мърсър. Тя отиде до гардероба на Сътън и остави купчина изпрани дрехи до телевизора. Сред тях беше и раираната рокля на Ема. На Ема й се искаше да й благодари — от години никой не й переше дрехите, — но имаше усещането, че госпожа Мърсър винаги го прави за Сътън.

След като госпожа Мърсър излезе, Лоръл остана в стаята. Ема прибра косата си зад ушите. В главата й нахлу адреналин, ръцете й се разтрепериха. Единственото, за което можеше да мисли, беше снимката на Лоръл, която носеше медальона на Сътън.

— Какво искаш? — попита тя.

— Исках да те питам дали си готова за педикюр в „Мистър Пинки“. — Лоръл постави ръце на кръста си. — Ако все още искаш да ходим, разбира се.

Ема примигна безизразно и се втренчи в яйцевидния стол, който се мъдреше в ъгъла. Върху него все още стояха банските и чорапите, които Сътън беше оставила, преди да умре; сърце не й даваше да ги премести оттам. След уклончивия коментар на Ниша от предишния ден тя бе влязла във Фейсбук акаунта на Сътън и отново прегледа страницата на Лоръл. Ема се беше досетила, че Лоръл и Теър са били приятели, но нямаше представа, че Лоръл си е падала по него. Но след като отново разгледа снимките, беше повече от очевидно. На всички групови снимки Лоръл стоеше до Теър. На една от тях Теър се смееше на нещо, казано от Шарлът, а на заден план се виждаше Лоръл, която го гледаше. Една връзка към Ю Тюб показа клип, в която Теър и Лоръл танцуваха танго на училищния бал. Когато той я наведе назад, на лицето й имаше възхитена, отнесена усмивка. Усмивка на човек, който иска нещо повече от приятелство. Но през май, месец преди предполагаемото бягство на Теър, съобщенията, които бяха разменяли на стените си, изведнъж рязко секнаха. Вече нямаше снимки на Теър и Лоръл заедно. Сякаш нещо — или някой — ги беше разделил.