Близначките Туитър се спогледаха с горчивина, но Шарлът, Лоръл и Мадлин завъртяха очи.

— Пфу — изръмжа Шарлът, вдигайки чашата към устата си. — Ехо, Ниша? Днес?

— Не, нещо различно от Ниша — поправи се Ема. — Наистина… гаден номер. Нещо, което ще ви накара да се почувствате ужасно, след като приключи. — Номер, който би накарал някой да поиска да си отмъсти, искаше й се да добави. Номер, който би накарал някой да завлече Сътън на полето и да я удуши.

Участничките в Играта на лъжи млъкнаха и се спогледаха изненадано. Габриела и Лилиана естествено се въздържаха, но Лоръл взе чашата си, погледна нервно към Ема и виновно отпи от нея. Едновременно с нея отпиха Мадлин и Шарлът. Шарлът кимна с брадичка към чашата на Ема.

— Мисля, че ти също трябва да пиеш, скъпа.

Ема преглътна остатъка от водката, парливата течност изгори стомаха й. Ако сега погълнеше запалена клечка кибрит, сигурно щеше да се взриви.

— Честно казано смятах, че ти ще направиш първия номер за годината. — Шарлът наля още „Абсолют“ в чашите им. — Какво стана с онова велико нещо, с което се хвалеше цяло лято?

— Да! — Мадлин вдигна чаша във въздуха. Част от течността се разплиска. — Нали каза, че ще е жестоко! От сума ти време треперя в очакване.

Ема усети горчивина в устата си. Значи Играта на лъжи не означаваше да се правят номера само на останалите в училище… а и на момичетата в групата. Изведнъж пред очите й се завъртя клипът със задушаването. Спомни си как Сътън се отпусна безжизнено след като огърлицата се вряза в гърлото й. Как остана да лежи неподвижно, докато някой не се приближи и не свали превръзката от очите й. Ами ако не беше толкова наранена, колкото изглеждаше? Колко надалеч би стигнала заради един добър номер?

Изведнъж всичко започна да се навързва в главата й. Спомни си бележката, която Лоръл беше намерила под чистачката си. Представи си телефона и портмонето на Сътън, оставени на бюрото й; просто нямаше как Ема да не ги намери. Освен това собствената й лична карта беше изчезнала и сега нямаше как да докаже коя е всъщност.

Сърцето й затупка лудо. Боже, помисли си тя. Ами ако най-великият номер се случваше в момента? Ами ако Ема беше основната атракция?

Алкохолът изгаряше стомаха й. Тя се изправи, залитайки, хукна към най-близката врата и я отвори. Зад нея имаше цяла стена чанти и обувки. Ема затръшна вратата и тръгна в обратна посока.

Шарлът се изправи, хвана я за раменете и я завъртя наляво.

— Банята е натам, слънце. — Тя я побутна нежно към бялата врата в другия край на стаята. — И не повръщай във ваната като последния път!

— Това направо го пускам в Туитър! — изкиска се Габриела.

— Не, аз ще го пусна! — изписка Лилиана.

Ема нахълта в банята и затръшна вратата зад себе си. Наведе се над огромния мраморен умивалник и осъзнаването на ставащото се стовари с пълна сила върху нея. Сътън въобще не беше мъртва. Тя беше организирала всичко. Някак беше открила съществуването на Ема и беше качила клипа със задушаването в интернет, за да може отдавна изгубената й близначка да я намери. Беше привикала Ема при каньона Сабино, знаейки много добре, че Мадлин ще я забележи на път за купона на Ниша. Сътън ги беше накарала всички да помислят Ема за нея… както беше успяла да измами и самата Ема.

Подозренията на Ема се преплетоха с моите. Дали наистина съм знаела за нея от преди? Дали я бях примамила тук, а след това бях станала жертва на собствения си номер? Момичето, което опознах тази вечер, онази Сътън, която всички познаваха толкова добре, изглеждаше напълно способна да го извърши. Но докато ровех в оскъдните си спомени и наблюдавах Ема, на която не можех по никакъв начин да помогна, всичко това не ми се струваше реално. Не исках да е истина.

Ема грабна резервната ролка тоалетна хартия от шкафчето и я запрати по стената. Тя отскочи от облицованата с плочки стена и падна във ваната. Ема се свлече на пода върху влакнестото килимче. Помещението беше огромно, с мини сауна и тоалетна масичка, върху която беше струпана повече козметика, отколкото предлагаха в „Сефора“. По стените имаше снимки на Шарлът и останалите момичета, някои от тях поставени в рамки, други закачени с кабарчета, трети просто напъхани под ъгълчетата на огледалата. Над тоалетната чиния висеше снимка на Мадлин в пета позиция. От стената до душкабината й се хилеше голият до кръста Гарет.

Повечето снимки бяха на Сътън. Тя гледаше, усмихваше се и пращаше въздушни целувки от всеки ъгъл. Правеше реверанси и се кискаше, въртеше се с разперени ръце, позираше, облечена в пищни рокли, а липсващият медальон блестеше на шията й. Внезапно Ема намрази образа на сестра си. Вгледа се в най-близката фотография, любителска снимка на Сътън, Шарлът и Мадлин, които стояха пред „Ин енд Аут бъргър“ и лакомо лапаха пържени картофки.

Преди да успее да се спре, тя грабна един молив за очи от масичката и нарисува свинска зурла на лицето на Сътън. След миг добави дяволски рога и опашка. Това я накара да се почувства малко по-добре.

Чу момичетата да се кискат в спалнята. Ема се изправи, погледна обезумялото си отражение в огледалото и наплиска лицето си с вода. Можеше да направи само едно нещо: да съсипе глупавия номер на Сътън, преди тя да изскочи от мястото, където се криеше, и да изкрещи: „Шегичка!“. В никакъв случай нямаше да й позволи да спечели.

Ема… Толкова ми се искаше да може да види блещукащото ми тяло и да разбере, че това не е шега. Че наистина и окончателно бях мъртва. Едно беше да върти очи пред начина ми на живот и да бърчи нос на приятеля ми, но въобще не исках да си мисли, че съм такъв човек, който е готов да използва отдавна изгубената си сестра по този начин. Самата аз не исках да бъда такъв човек.

Изведнъж флуоресцентната лампа на тавана угасна.

— Ехо? — извика Ема. Тя започна да търси дръжката на бравата, но не я намираше. Блъсна се в металното кошче за отпадъци. От другата страна на вратата се чу трясък. Шарлът изпищя.

— Сътън? Ти ли си това? — извика Лоръл. На долния етаж се включи аларма. Разнесоха се стъпки… прозвуча сирена. Ема се разтрепери.

Изведнъж мракът събуди спомен. Пред очите ми проблеснаха петна. Чух съскащ звук. Внезапно отново се озовах до сухото речно корито зад курорта, викайки името на Лоръл, с ръка, която затиска очите ми и опрян в гърлото ми нож. Само да изпищиш и си мъртва. Тогава изведнъж видях какво се случи после…

18.

Кой се смее сега?

— Само да изпищиш и си мъртва — изсъсква гласът в ухото ми, а ножът се притиска към гърлото ми. Някой ми връзва ръцете зад гърба и стяга очите ми с шал толкова силно, че платът се впива в тях. След това ми запушват устата. Нечии ръце ме хващат име повеждат напред. Под обувките ми хрущи чакъл, храсталаци драскат краката ми. До мен се чуват стъпки. Дрънкат ключове.

Водят ме нагоре по някакъв хълм. Пръстът ми се удря в някакъв издаден камък и ме залива болезнена вълна. Аз проплаквам, но някой ме ощипва по ръката.

— Коя част от „Само да изпищиш и си мъртва“ не можа да разбереш? — Острието се забива по-дълбоко в кожата ми.

След като продължаваме да вървим още около минута, изведнъж спираме рязко. Пронизително пиукане пронизва въздуха, отключва се врата на кола. Чувам хидравличното съскане на отварящ се багажник.

— Влизай. — Някой ме блъска отзад и аз падам вътре. Бузата ми се удря в нещо, което прилича на резервна гума. Свивам неудобно крака, за да се побера в тясното пространство. Туп. Капакът на багажника се затваря и настъпва тишина.

Усмихвам се в тъмнината. Нека започне вторият рунд от Играта на лъжи.

Приятелките ми успяха да ме излъжат в началото, но не могат да ме баламосват дълго време. С нетърпение очаквам да отворят капака на багажника, най-вероятно с надеждата да ме намерят парализирана от страх. Смотанячки! Вместо това аз ще изкрещя и ще уплаша тях. Как могат да са толкова недосетливи? „Само да изпищиш и си мъртва“ беше моя реплика — използвах я миналата пролет, когато се промъкнах в спалнята на Мадлин, преструвайки се на крадец. Сигурно Лоръл я беше казала, както обичаше да ме копира във всичко. Но те ще си платят. Може би под формата на сто и петдесет минутен масаж в „Ла Палома“ още утре. Ще имам нужда от него, да оправи всичките ми схващания от свиването ми в това малко пространство.

Двигателят изревава. Колата дава на задна и свива надясно, а аз се изтърколвам в още по-неудобна позиция. Намръщвам се. Отиваме ли някъде? Какъв е смисълът? Колата потегля напред и аз отново се претъркулвам, удряйки коленете си в покрива на багажника. М-м-м, измучавам през парцала, с който е запушена устата ми. Не може ли да се държат по-мило с мен? Ако продължават така, тази година няма да мога да играя тенис. Размърдвам ръце, опитвайки се да ги освободя, за да махна кърпата от очите си, но който ги е завързал, сигурно е посещавал бойскаутския курс за напреднали по завързване на възли. Сигурно пак е била Лоръл. Най-вероятно Теър я е научил. Двамата винаги се движат в екип.

Под гумите изхрущява чакъл, който отстъпва пред гладкия, равен звук на асфалтов път. Магистралата. Къде отиваме? Напрягам се да чуя разговора им, но в колата цари гробно мълчание. Никакъв звук от радиото. Никакво кискане. Нито дори тихо мърморене. Опитвам се да помръдна коляното си, но то е заклещено в резервната гума.