Кожата на Ниша посивя. Тя погледна към значката на полицайката, след това към пистолета й.

— Ами, това е моето шкафче.

Лоръл тихичко изписка, опитвайки се да сдържи смеха си. Шарлът я погледна предупредително.

Ченгето почука по вратичката с антената на своята радиостанция.

— Имате ли нещо против да го отворите? Трябва да го претърся.

Сакът на Ниша се изплъзна от рамото й и тупна на земята. Тя не го вдигна.

— 3-защо?

— Имам заповед за обиск. — Полицайката разгъна лист хартия и го размаха пред лицето на Ниша. — Трябва да претърсим шкафчето.

Шарлът покри устата си с длан. Цялото тяло на Мадлин се разтресе от сдържан смях. И двете се обърнаха към Ема. Шарлът повдигна въпросително вежди, сякаш питаше: Не е ли страхотно? Ема погледна встрани.

Все повече момичета пристигаха в съблекалнята, струпваха се около сцената и се побутваха с лакти. Полицайката се приближи. Ниша отвори и затвори няколко пъти уста, без да продума нищо. Очите й се напълниха със сълзи.

— Да не съм се забъркала в нещо? Нищо не съм направила!

— Аз ще реша дали е така — отвърна полицайката. Закачените на колана й белезници издрънчаха леко.

Мадлин смушка Лоръл в ребрата.

— Къде я намери?

— Пуснах обява — грейна от удоволствие Лоръл. — Учи последна година актьорско майсторство в Университета на Аризона.

Ченгето отново кимна към шкафчето, този път по-твърдо. Ръцете на Ниша трепереха, докато набираше комбинацията. Шарлът се беше превила на две и раменете й се тресяха от сподавен кикот. Мадлин си беше прехапала езика, за да не се разсмее с цяло гърло. Когато вратата на шкафчето се отвори, ченгето бръкна вътре и извади един кухненски нож. Острието му беше омазано с червената течност.

Ниша се отпусна на пейката в средата на коридора.

— Н-не знам как това се е озовало там!

Ема нервно човъркаше изсъхналата кожичка на дланта си. Вярно, че Ниша беше кучка, но беше ли чак такава кучка?

Аз също наблюдавах неуверено. Може би докато бях жива, съм била шегаджийка, но пък от друга страна едно инсценирано убийство определено би разстроило стомаха на момиче, което е било съвсем скоро убито. Всъщност това беше едно почти зловещо съвпадение…

— Трябва да претърся и горната част на шкафчето — каза жената. — А после двете с теб ще се разходим до полицейското управление.

— Но това е голяма грешка! — Очите на Ниша се напълниха със сълзи.

Ема подръпна ръкава на Шарлът.

— Мацки, хайде стига. Това е достатъчно.

Шарлът се изправи и рязко се обърна към нея.

— Какво?

— Ниша още малко и ще откачи.

Мадлин вирна глава.

— Точно затова е толкова смешно.

— Нали не искаме да получи сърдечен пристъп? — възрази Ема.

— Все едно не си правила и по-лоши неща, Сътън! — Върху главата на Шарлът капна вода от душа, но тя не й обърна внимание. — Не се размеквай точно сега. Както и да е, трябва здраво да й го върнем. Тя познава играта ни. Не можем просто да напълним басейна й с жаби, да сипем крем за депилиране в шампоана й или някаква подобна глупост.

— Според мен това беше гениална идея — прошепна Лоръл зад гърбовете им.

— Благодаря. — Шарлът се ухили. — Знаех си, че ни трябва нещо специално, за да започнем новия сезон от Играта на лъжи!

Ема се ухапа от вътрешната страна на бузата, за да не разкрие изненадата си. Игра на лъжи?

Думите се завъртяха в главата ми. На повърхността избиха познати усещания. Писъци и смехове, затиснати с длани устни, свит от напрежение стомах. Опитах се да си спомня още, но ме заля единствено водопад от емоции.

Отвън в коридора ченгето дръпна резето, за да отвори горното отделение на шкафчето.

Шарлът хвана Ема за ръката.

— Приготви се.

Щом вратичката се отвори, навън се изсипа нещо. Ниша изпищя и покри очите си с длани. Ема също се стегна… но тогава видя как един блестящ балон се понася мързеливо над коридора и се издига към тавана. „Шегичка! Шегичка!“. На края на конеца висеше картонче, на което пишеше: ПАДНА ЛИ МИ!

Ема не можа да се сдържи и избухна в смях. Това вече наистина беше смешно.

Ниша избърса сълзите си и между веждите й се оформи малка бръчица. Тя погледна през рамо към полицайката, но студентката вече беше избягала, отнасяйки със себе си окървавения нож и всичко. Ниша откъсна картончето с надпис „Падна ли ми!“, смачка го и го хвърли на пода. „Шегичка!“, не спираше да повтаря балонът с механичен глас.

Шарлът излезе от скривалището си в банята, ботушите й с високи токчета затракаха по плочките. Ниша се обърна и я погледна с почервеняло от гняв лице.

— По-добре да си мълчиш за това — произнесе Шарлът със застрашително равен глас. Тя размаха показалец под носа на Ниша. — В противен случай нещата ще загрубеят.

Мадлин и Лоръл тръгнаха след Шарлът, хвърляйки към Ниша същите застрашителни погледи, които казваха: „Не се бъзикай с нас!“. Мадлин хвана Шарлът за ръката. По бузите на Лоръл се стичаха сълзи от смях.

— Лицето й! — едва успя да каже Шарлът, задъхвайки се от смях.

— Безценно! — извика Мадлин.

Лоръл побутна Ема.

— Хайде. Вече можеш да си признаеш. Страхотно беше, нали?

Всички я гледаха така, сякаш нейното мнение беше меродавно и от най-голямо значение. Тя погледна безизразно през панорамните прозорци на коридора. До тротоара спря малък жълт училищен автобус. Край тях минаха група кискащи се момичета с хокейни униформи. След това Ема се обърна и погледна приятелките на Сътън. Каквото и да беше това, очевидно Сътън беше лидерът на групичката.

Шарлът размаха ръка пред лицето на Ема.

— Е? Шест плюс или две минус?

Ема подръпна нагоре дръжката на чантата си и успя да изобрази една фалшива усмивка.

— Шест плюс — успя да каже тя, опитвайки се да звучи като сестра си. — Беше страхотно.

Момичетата се усмихнаха облекчено.

— Знаех си. — Шарлът вдигна ръка за „дай пет“. Звънецът удари, те се хванаха под ръка и тръгнаха по коридора. Ема вървеше с тях, но цялото й тяло, до най-малката клетка, трепереше.

Игра на лъжи. Ако това беше нещо, което Сътън и приятелките й правеха често, ако го бяха причинявали на много хора в училище, може би бяха тласнали някого към крайност. Тя се сети за думите на Шарлът. Все едно не си правила и по-лоши неща, Сътън? Ами ако това беше причината? Ами ако Сътън беше направила нещо лошо — много по-лошо — и някой я беше убил заради това?

Аз се опитах да се съсредоточа, но не можех да се сетя какво би трябвало да е това ужасно нещо. И въпреки това имах усещането, че Ема може би е права.

16.

Последният автобус за Вегас

Ема си проправи път през претъпканите коридори до шкафчето си. Все още усещаше миризмата на фалшивата кръв. С крайчеца на окото си забеляза две момичета, които я гледаха със смесица от страх и благоговение. Тя ясно ги чу да прошепват думите „Ниша“ и „местопрестъпление“. Едно момче със спортно футболно яке излезе от стаята на ученическия съвет и пропя „Шегичка! Шегичка!“. Нима подробностите от постановката вече се бяха разнесли из цялото училище? Как можеше всички да се смеят на това?

— Здрасти, Сътън! — поздрави я едно момиче, покрай което минаваше, но усмивката му беше крива и зловеща.

— Какво става, Сътън? — извика от кабинета по физика някакво момче с увиснали панталони и кънкьорски обувки, но дали само във въображението й, или наистина в гласа му се усещаше стоманена, злобна нотка? Сътън можеше да е скроила номера на тези хора — на всички тях. Всеки би могъл да бъде убиецът й.

Тя зави зад ъгъла и едва не се сблъска с висока фигура, която носеше голяма чаша с кафе.

— Хей, хей! — каза той и затисна с ръка капачето на чашата. Ема отстъпи назад. Пред нея стоеше Итън, облечен със сива блуза с качулка, армейско зелени панталони под коленете и избелели кецове „Кънвърс“. Непристъпното му, навъсено изражение омекна, щом видя, че е тя. — О, здравей.

— Здрасти — отвърна Ема, щастлива, че вижда приятелско лице. Тя продължи по коридора. — К-как си? — Опита се да прозвучи весело, но гласът й потрепна.

— Добре съм. — Итън тръгна с нея. — А ти? Пак изглеждаш така, сякаш Торбалан е по петите ти.

Ема разтърка врата си с ръка. Изведнъж се беше изпотила. Сърцето й биеше наистина бързо.

— Просто съм малко притеснена — призна тя.

— Защо?

Те завиха зад следващия ъгъл и тръгнаха през фоайето, подминавайки група хлапета, които танцуваха брейк до стъклената витрина с керамични фигури.

— Да речем, че се съм изкушена да зарежа училище и да се скрия в някоя пещера до края на годината.

— За номера на Ниша ли става въпрос? — попита Итън. — Две момичета пред мен на опашката за кафе го обсъждаха — продължи той и повдигна смутено едното си рамо. — Прозвуча ми доста… ненормално.