Мадлин присви очи.

— Но ние никога не влизаме в тях.

Ема я хвана за ръката.

— Клои Севини много си пада по класическите стари модели дрехи. Както и Рейчъл Зоуи. — Тя повлече Мадлин по коридора. — Хайде де. Трябва да се откъснем малко от досегашните ни зони на комфорт. — В интерес на истината Ема в никакъв случай нямаше да си купи струващи двеста долара тесни дънки. Те далеч не създаваха у нея комфорт — щеше да се почувства ужасно да харчи парите на Мадлин за нещо толкова незначително. Освен това не можеше да се лиши изцяло от досегашното си аз само защото е влязла в живота на сестра си.

Когато Ема отвори входната врата, прозвънваха камбанки. Магазинът миришеше както всички останали магазини от този тип, малко на нафталин и кашони, и стари дами. Зад щанда стоеше плешив тъмнокож мъж, облечен с нещо, наподобяващо яке от кожа на снежен леопард, и прелистваше списание „Космополитън“. Дрехите бяха разхвърляни по рафтовете, а до задната стена имаше огромна купчина обувки на токчета и ботуши.

Ема прегледа рафтовете с дрехи. Мадлин стоеше неподвижна до вратата, притиснала ръце към хълбоците си, сякаш се страхуваше от микроби.

— Виж. — Ема издърпа чифт позлатени очила от рафта на стената. — Класически Гучи.

Мадлин направи няколко балерински стъпки и се озова до Ема.

— Сигурно са фалшиви.

— Не са. — Тя поглади с ръка застъпващите се букви „С“ и посочи етикета, на който пишеше „Направено в Италия“. — Това е истинска находка. И неочаквано добра сделка. Тя погледна етикетчето с цената, което висеше от рамката. Четирийсет долара. — На бас, че страшно ще ти отиват. Освен това само си помисли — никой друг няма да има такива. Ще си наистина специална.

Тя разгъна дръжките на очилата и ги сложи на лицето на Мадлин. Тя леко се възпротиви, но после ги нагласи и се огледа в огледалото. Ема се усмихна. Беше права — те наистина подчертаваха заоблената брадичка и високи скули на Мадлин. Когато Мадс се завъртя наляво и надясно, тя изглеждаше като фамозна богата наследница на почивка.

Лицето й омекна.

— Хубавички са.

— Казах ти.

— Наистина ли смяташ, че са истински?

— Истински са! — обади се ядосано продавачът и остави списанието на щанда. — Да ти приличам на човек, който ще се занимава с фалшификати? Сега или ги купувай, или ги сваляй от мръсното си малко личице.

Мадлин свали очилата по-надолу на носа си и го погледна с хладен, равнодушен поглед.

— Ще ги взема, благодаря.

Той им ги опакова, свил нацупено устни. Щом Ема и Мадлин излязоха от магазина, двете се сграбчиха за ръце и избухнаха в смях.

— Боже, какво беше облякъл този? — поклати глава Мадлин. — Умряла котка?

— Сега или ги купувай или ги сваляй от мръсното си малко личице — изимитира го Ема.

— Направо невероятно. — Когато Мадлин преметна ръка през рамото на Ема, тя усети как в гърдите й олеква. За миг беше забравила в каква ситуация се намира.

Хванати за ръце, те обиколиха горния етаж. От върха на ескалатора Ема забеляза позната тъмнокоса глава на долния етаж и замръзна на мястото си. Момичето стоеше пред „Донеси!“, луксозен магазин за домашни любимци, и разглеждаше масата с пиукащи играчки и декоративни каишки. Тя вдигна глава нагоре, сякаш усети, че някой я гледа. Ниша.

Мадлин също я забеляза.

— Разбрах, че тя е следващата — прошепна тя в ухото на Ема. — Утре ще я пипнем.

— Ще я пипнем? — намръщи се Ема.

— Шарлът е измислила нещо гениално. Ще те вземем утре сутрин в седем и половина. Бъди готова.

Ниша отново ги погледна, прехвърли косата си през рамо и се отправи в противоположната посока. Бъди готова? Ема се зачуди. За… какво? Тя погледна въпросително Мадлин, но нейните очи бяха скрити зад новите слънчеви очила „Гучи“. Ема видя само собственото си отражение, което изглеждаше пообъркано от всякога.

И тя не беше единствената. Нещо в гласа на Мадлин ме накара да застана нащрек. Усещах, че каквото и да бяха решили да сторят на Ниша, то означаваше… неприятности. Но и двете с Ема трябваше да изчакаме до утре, за да разберем точно какво е то.

15.

От местопрестъплението

На следващата сутрин джипът на Шарлът профуча покрай тротоара пред дома на семейство Мърсър, като едва не връхлетя контейнера за отпадъци. Лоръл бързо се метна на задната седалка. Мадлин й подаде грамадна чаша кафе от „Старбъкс“.

— Още веднъж ви благодаря, че ми позволихте да участвам — възторжено извика тя.

— Даде ни някои добри идеи — промърмори Шарлът, докато пишеше есемес на блекбърито си. — Заслужаваш похвала.

Ема също се качи в колата. Мадлин й подаде чашата горещо кафе, макар Ема да нямаше спомен да е поръчвала. Тя отпи глътка и присви очи. Беше черно, с подсладител „Спленда“, отврат. Явно близнаците нямат едни и същи вкусове.

— За какво точно става въпрос? — попита тя.

Шарлът насочи малката си бъркалка за кафе към Ема.

— Ти не се притеснявай за нищо. Сега е нашият ред, Сътън. Правим го за теб.

Шарлът излезе от квартала на Сътън и подмина парка, където Ема и Итън бяха играли тенис.

— Всичко е изчислено до секунда — рече тя с нисък глас. — Наблюдавам Ниша от понеделник.

— И снощи измисли всичко? — Мадлин носеше новите си слънчеви очила „Гучи“. Светлината се пречупваше в златистите им рамки и обсипваше колата със слънчеви петна.

Шарлът кимна.

— Страшно ще ви хареса. — Тя се извърна назад и погледна Лоръл. — А ти говори ли с… нали се сещаш?

— М-да! — изкиска се Лоръл.

— Чудничко.

След няколко минути те спряха на училищния паркинг. Часовете започваха чак след половин час, така че автобусните алеи все още бяха празни, а момчетата от училищния футболен отбор, които имаха тренировки преди и след часовете, все още бяха на игрището. Момичетата хванаха Ема за ръцете и я поведоха през двора към страничния вход. Коридорите бяха пусти. Въздушните струи от климатиците поклащаха предизборните плакати за ученическия съвет. По пода проблясваха мокрите следи от мопа на чистачката.

В съблекалнята също нямаше никой. Вътре миришеше на смесица от ароматизатор на прах и белина. Всеки спортен отбор си имаше свой широк коридор. Всяка година момичетата използваха едни и същи шкафчета — преди първата тренировка Ема беше отворила шкафчето на Сътън и беше намерила вътре няколко неща, включително лъскаво найлоново яке с надпис „ОТБОР ПО ТЕНИС, ХОЛИЪР“ на гърба.

Когато завиха зад ъгъла към техния коридор, Мадлин рязко спря.

— Мили боже. — Лоръл покри устата си с длан.

Ема надникна над раменете им и едва не извика.

По пода и по пейките бяха пръснати листи хартия. Вратите на две шкафчета бяха оплискани с червена течност. На пода с тебешир бяха очертани контурите на човешко тяло, а до главата му имаше голяма локва от нещо червено — кръв, може би? Коридорът беше ограден с жълта полицейска лента, на която пишеше:

„МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ: НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“.

Зрението на Ема се замъгли. Тя отстъпи назад. Възможно ли беше? Отново се сети за бележката.

Сътън е мъртва. Може би някой беше намерил трупа й… тук. Може би клипът със задушаването беше заснет на близката поляна. Убиецът беше довлякъл тялото й в съблекалнята и го беше оставил тук, за да го намерят. А ако бяха намерили Сътън, то какво се очакваше от Ема?

Опитах се да си представя как тялото ми лежи на студения под в съблекалнята; от главата ми се стича кръв, очите ми са затворени. Това ли беше наистина? Някой ме беше захвърлил тук? Но обстановката в съблекалнята не отговаряше на проблясъците, свързани със смъртта ми, които получавах — писъците, мрака, опряният в гърлото ми нож. Нещо не ми се връзваше. Тогава забелязах леката, нервна усмивка, която Лоръл прикриваше с ръка.

— Пс-с-т — Шарлът им махна с ръка да се скрият в банята. Подът беше мокър и блестящ, а някой беше оставил голямо шише с шампоан „Аведа“ върху поставката в една от душ-кабините. Шарлът надникна през вратата и им махна да направят същото. Няколко момичета от различни отбори минаха покрай шкафчетата им и се стреснаха при вида на местопрестъплението. Една кокалеста състезателка по бягане по пресечена местност го засне с телефона си. Някаква азиатка го видя, веднага се завъртя и тръгна в друга посока. Когато в дъното на коридора се появи Ниша, Шарлът стисна ръката на Ема.

— Играта започва!

Изведнъж Ема усети как я обзема студеното, лепкаво усещане, че разбира какво ще се случи. Преди да успее да каже каквото и да било, Шарлът постави пръст на устните си. Ш-ш-шт.

Тъмната коса на Ниша падаше като водопад по гърба й. На рамото си носеше зелен сак за тенис. Когато зави зад ъгъла и забеляза местопрестъплението, тя рязко спря. След това пристъпи нерешително напред, вторачена в шкафчето, заобиколено от полицейската лента. На лицето й се изписа безпомощно изражение.

— Госпожице? — В стаята връхлетя някаква жена с полицейска униформа, карайки всички, включително Ема, Шарлът и Мадлин, да подскочат. Ниша примигна и притисна ръка към гърдите си, сякаш питаше: „Кой, аз ли?“. — Можете ли да ми кажете чие е това шкафче?