Sara Shepard - Игра на лъжи

В първия момент изпитах нужда да се защитя. Коя беше тя, че да ме съди? Но след това се зачудих — защо толкова ме интересуваше какво облича Гарет? Дали защото просто исках да обличам някого другиго, освен себе си… или наистина обичах да държа нещата под контрол?

Ема беше започнала да използва телефона на Сътън — откакто беше попаднал в нея, той бе звънял десетки хиляди пъти и щеше да е много странно, ако никой не отговаряше. Тя прочете последните получени есемеси, за да провери дали няма да разкрият нещо за сестра й, но в тях имаше само неясни инструкции за срещи (МИ НИДИТО, В СЕДЕМ) или проблеми с времето (ЗАКЪСНЯВАМ, ИДВАМ СЛЕД ДЕСЕТИНА МИНУТИ), или просто размени на обидни думички — „СМОТАНЯЧКО“, беше писала тя на Шарлът, която й беше върнала „КУЧКА“.

Що се отнася до вечерта, когато Сътън беше отговорила на съобщението на Ема във Фейсбук и я беше извикала в Тусон, имаше прието обаждане от Лилиана в 4:23 часа, пропуснато обаждане от Лоръл в 8:39 часа и три пропуснати обаждания от Мадлин в 10:32, 10:45 и 10:59 часа. Гласовата поща обаче беше празна.

Освен това го имаше и заключеното с голям розов катинар чекмедже на бюрото на Сътън, на което беше залепена табелка „еЛ-игра“. Ема беше претърсила навсякъде за ключа. Дори се беше опитала да го разбие с обувката си, но успя единствено да привлече вниманието на Лоръл, която се появи на вратата й и я попита какво прави, за Бога. Трябваше да го отвори — но как?

— Какво правите, лудетини? — Иззад ъгъла се появи Мадлин и се вклини между Ема и Гарет. Ема не я беше виждала от предишния ден, когато двете бяха обядвали заедно. Днес Мадлин беше облякла зелена рокля, която беше толкова къса, че със сигурност нарушаваше правилата в училище, черни мрежести чорапи и черни ботуши. Крайчетата на начервените й с ярко червило устни се изкривиха в усмивка.

— Опитвах се да убедя Сътън да идем да хапнем заедно начос — отвърна Гарет.

Мадлин направи отвратена физиономия.

— От начос се получава целулит. — Тя прегърна Ема през кръста. — Както и да е, тя не може да дойде, защото идва на пазар с мен. Случаят е спешен. Отчаяно се нуждая от всичко ново.

— Но… — Гарет скръсти мускулестите си ръце пред гърдите.

— Извинявай — каза Ема, хващайки с благодарност ръката на Мадлин.

— Уговорката за събота остава, нали? — извика Гарет зад гърба й. — Вечеря?

— Ами да! — извика в отговор Ема.

Двете с Мадлин свиха зад ъгъла и поеха по коридора, в който се намираха кабинетите по природни и точни науки. Всички врати бяха отворени и разкриваха квадратни лабораторни маси, шкафове, пълни с блестящи стъклени колби и грамадни плакати с периодичната таблица на елементите.

— Нали нямаш нищо против, че те откраднах от него? — попита Мадлин. — Приятелите преди всичко, нали?

— Абсолютно — съгласи се Ема. — И без това той направо ме задушава.

— Ами това е типично за него. — Мадлин я плесна по хълбока. — Ти гониш! — Тя хукна по коридора, а Ема побягна след нея. Двете изтичаха под дъжда и прекосиха паркинга, стигайки до колата на Мадлин, стара хонда акура със залепен на задното стъкло стикер с танцуваща балерина, на който пишеше „МАФИЯТА ОТ ЛЕБЕДОВОТО ЕЗЕРО“. — Скачай вътре! — извика Мадлин, метна се в колата и затръшна вратата зад себе си. Ема се разкиска и я последва.

Дъждът се изливаше върху предното стъкло и покрива.

— Пфу! — Мадлин хвърли украсената си кожена чанта на задната седалка и пъхна ключа в запалителя на двигателя. — „Ла Енкантада“?

— Естествено — отвърна Ема.

Мадлин запали двигателя и се изнесе от паркинга без да се оглежда за приближаващи се коли. По радиото пуснаха песен на Кейти Пери. Тя го усили и започна да припява. Ема зяпна от изненада.

— Какво? — попита рязко Мадлин.

— Просто имаш невероятен глас — избъбри Ема. След това, за в случай, че думите й не бяха прозвучали съвсем в стила на Сътън, тя добави: — Пей, кучко!

Мадлин прибра боядисаната си в черно коса зад ушите и запя следващия куплет. Когато стигнаха някъде по средата на Кембъл авеню, телефонът й изпиука. Тя го извади от джоба си и погледна дисплея, хвърляйки по едно око към пътя. Лицето й се изкриви.

— Наред ли е всичко? — попита Ема.

Мадлин погледна право напред, сякаш светофарите, на които бяха спрели, представляваха невероятен интерес.

— Още глупости за Теър. Няма значение. — Тя хвърли телефона си на задната седалка. Той се удари силно в облегалката.

— Искаш ли да поговориш за това? — попита Ема.

Мадлин ахна изненадано.

— С теб?

— Защо не? Нали за това са добрите приятели?

Сигурно беше така. Само че аз имах усещането, че с моите приятелки не бяхме много по споделянето.

Светофарът светна зелено и Мадлин даде газ. Очите й изглеждаха като стъклени, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Просто ченгетата казаха на родителите ми, че спират да го търсят — рече тя с монотонен глас. — Вече официално се смята за беглец. Повече нищо не могат да направят.

— Много съжалявам — рече Ема. Тя беше преровила Фейсбук за информация защо братът на Мадлин е избягал, но той почти не се споменаваше. Намери страница, посветена на изчезването му, в която бяха описани подробно дрехите, които е обличал за последно (няколко номера по-голяма памучна риза и камуфлажни къси панталони), къде е бил видян за последно (през юни на туристическата пътека близо до планината Санта Рита) и разкази за това, че е имало търсене, при което не е намерено нищо, нито липсваща обувка, нито празна бутилка вода, абсолютно никаква следа от Теър. Беше посочен номер, от онези, които започваха с 800, на който можеха да се обадят всички, които имаха някаква информация. Сътън не беше приятел на Теър във Фейсбук, затова Ема не можа да разгледа личната му страница и да открие нещо повече. Беше забелязала, че Лоръл е общувала доста с него — имаше доста споделени снимки на тях двамата, връзки към Ю Тюб на стените им и коментари относно скорошни рокконцерти в Университета на Аризона. Но страницата на Лоръл не й разкри кой знае колко. Всъщност тя дори не беше коментирала изчезването на Теър — единствената й публикация в онзи ден беше:

Чистачките на предното стъкло избръмчаха и заскърцаха. Дъждът спря почти толкова внезапно, както беше започнал, пътната настилка заблестя. На хоризонта се появи дъга. Ема я посочи.

— Виж! Това е на късмет.

Мадлин изсумтя.

— Късметът е за тъпите кучки.

Ема погледна към заешкото краче, което беше закачено на верижка към ключодържателя на Мадлин, чудейки се дали наистина го вярва.

— Знаеш ли, избягалите деца обикновено се оправят в живота — каза меко тя. — Където и да се намира Теър, най-вероятно е открил и други като него. Сигурно си помагат един на друг.

Очите на Мадлин проблеснаха.

— Това пък къде го чу?

Ема изпъна подгъва на раираната рокля, която беше избрала сутринта от гардероба на Сътън. Познаваше хиляди приемни деца, които бяха избягали, за да се отърват от скапаните си приемни родители. Всъщност дори самата тя беше избягала веднъж, за да се отърве от гадния господин Смайт. След една особено тежка вечер, тя си беше събрала багажа и се беше изнесла с надеждата да стигне до Лос Анджелис или Сан Франциско, или някъде много далеч. По пътя за натам се беше натъкнала на няколко други хлапета, които живееха в изоставен къмпинг. Бяха си направили малък лагер от няколко палатки, одеяла, тенджери и тигани. Успяваха да си намерят храна, дори бяха забърсали отнякъде два велосипеда, един скейтборд и дори портативна конзола Сони плейстейшън, чиято батерия зареждаха редовно в близкия „Дънкин донатс“. Тъй като Ема едва беше навършила единайсет, най-големите я взеха под крилото си, винаги я пускаха да спи в палатка, винаги гледаха да има достатъчно храна за нея. До известна степен те се грижеха за нея по-добре, отколкото повечето приемни семейства. На четвъртия ден, тъкмо когато Ема започна да свиква, се появи полицията. Всички бяха разпратени по различни приемни семейства или детски домове.

— Май че го гледах по телевизията — най-накрая обясни тя.

— Ясно. Ами все тая, няма значение. — Мадлин преметна един дълъг кичур блестяща коса през рамото си. На привлекателното й лице се върна старото упорито изражение. — Не е нищо, което източването на кредитната карта да не може да оправи. Искам да облека нещо ново за гостито в Шарлът утре вечер. Може би някоя от онези къси рокли-ризи на BCBG. А ти не искаше ли нови дънки „Джей Бранд“ за купона по случай рождения ти ден?

Те завиха към големия паркинг на просторния мол. Мадлин намери празна клетка и угаси двигателя. Двете се отправиха към ескалаторите за горните етажи. След дъжда въздухът беше свеж и чист. От тонколоните на мола се носеше тиха музика. Щом влязоха в приземния етаж, Ема забеляза една витрина в най-затънтената част от мола: „ДРЕХИ ВТОРА УПОТРЕБА БЕЛИСИМО“. В гърдите й запърхаха пеперуди.

— Може ли да спрем там за минутка? — посочи го тя.

Мадлин проследи пръста й и се намръщи.

— Пфу. Защо?

— Защото в магазините втора употреба се намират невероятни неща.