Ема се наведе напред, с надеждата, че ще научи нещо повече за Теър Вега.

— Ами майката на Шарлът? — каза вместо това госпожа Мърсър и сбърчи нос. — Всеки път, когато разгърна вестника, я виждам с поредната нова рокля да кръщава някоя лодка на езерото Хавасу с бутилка шампанско в ръка.

Господин Мърсър отхапа от пържолата си.

— Госпожа Чембърлейн се облича много… интересно.

— Искаш да кажеш неподходящо? — Госпожа Мърсър притисна ръка към устата си. — Извинете, момичета. Не е прилично да се обсъждат хората. Нали, Джеймс?

— Точно така — промърмори господин Мърсър. След това погледна косо Ема. По лицето му премина разтревожено изражение. Ема нервно наведе глава. Сърцето й се разтупка силно. Той я беше погледнал така, сякаш знаеше.

После отмести поглед. Ема разряза един печен картоф на две и разбърка по-меката му вътрешност, както обичаше да прави от малка.

— Може би Мадлин и Шарлът се забъркват в неприятности, защото родителите им са заети с други неща.

Госпожа Мърсър се облегна назад.

— Я виж ти! Колко си проницателна, Опра.

Ема сви равнодушно рамене. Това всъщност беше първият урок в „Психология на приемните деца“ — повечето деца правеха глупости, когато не получаваха достатъчно внимание или родителски грижи. Те нямаха родители, които да им помагат с домашните, да присъстват на състезанията им или да ги окуражават да участват в научни панаири. Никой не им четеше приказки за лека нощ, нито ги целуваше преди да заспят, нито се събираха на приятни семейни вечери.

Изведнъж се сети нещо. Погледнато реално, това беше първата семейна вечеря в живота й. Дори докато живееше с Беки, повечето пъти те се хранеха или в колата, след като бяха минали през някой павилион с храна за вкъщи, или сядаха пред телевизора с табла в скута. Иначе Ема изяждаше сама купата със зърнена закуска, докато Беки изнасяше дълги монолози в празния двор зад блока.

Отново усети лека завист, но бързо я преглътна и се замисли за бележката. Сътън е мъртва. Ема никога няма да присъства на семейна вечеря със сестра си.

Известно време всички мълчаха, вилиците потракваха в чиниите, лъжиците стържеха в сервизните съдове. Пейджърът на господин Мърсър се обади; той го погледна и го прибра в калъфа му. Ема го улови, че я поглежда още няколко пъти. Най-накрая той постави ръце върху масата.

— Добре, това ме подлудява. Откъде се появи този белег на брадичката ти?

Сърцето на Ема се качи в гърлото й. Всички се обърнаха и я погледнаха.

— Ъ-ъ-ъ, какъв белег?

— Ето този. — Той го посочи през масата. — Досега не съм го забелязвал.

Лоръл присви очи.

— А, да. Странно!

Госпожа Мърсър се намръщи.

Ема докосна брадичката си. Беше получила белега, след като падна от люлката на детската площадка в Макдоналдс. Изгуби съзнание за няколко минути и когато се свести, очакваше да види надвесената над нея Беки, която я утешава. Само че тя не се виждаше никъде. Вместо това Ема я намери в другия край на детската площадка да плаче, докато се люшкаше напред-назад върху едно конче. Беше свила краката си почти до гърдите, за да може да стъпи в стремената. Когато Беки видя кръвта, която струеше от брадичката на Ема, тя се разплака още по-силно.

Ема не можеше да разкаже това на господин Мърсър. Тя вдигна чашата с вода към устата си.

— Имам го от известно време. Явно не ме познавате толкова добре, колкото си мислите.

— И това е така, защото си някакво си момиче на име Ема? — рече саркастично майката на Сътън.

Ема едва не се задави с водата. Майката на Сътън се усмихваше накриво и някак неискрено.

— А, между другото, как е Ема днес? — добави господин Мърсър и й намигна.

Госпожа Мърсър погледна Ема в очакване на отговор. Тя се шегуваше, нали! Ема вече не беше съвсем сигурна. В нищо не беше сигурна.

— Ами, Ема е леко дезориентирана — отвърна тихо тя.

Семейството ми нямаше представа колко истина се криеше в този отговор.

13.

Тяло на тревата

Час и половина по-късно Ема излезе от къщата на Сътън и зави надясно по тротоара, който водеше към големия парк в края на квартала. След като поразмисли, тя реши да последва съвета на госпожа Мърсър и да потренира малко тенис. Може пък като по чудо играта й да се подобри и да срита наперения задник на Ниша — или поне да не пада по лице, когато се опитва да използва дроп шот.

Блекбърито й, което лежеше в чантата заедно с айфона на Сътън, изпиука. На екрана пишеше „Алекс“.

— Значи си още жива! — извика тя, когато Ема се обади. — Нали снощи трябваше да ми се обадиш! Помислих си, че си паднала в каньона.

Ема се засмя невесело.

— Не. Тук съм си още.

— И какво? — попита Алекс. — Как е там? Готина ли е сестра ти? Разбирате ли се?

— Ами… — Ема заобиколи един скутер, изоставен от собственика си на тротоара. Трудно й беше да повярва, че е тук само от един ден. — Страхотна е. Чудесно си прекарваме. — Тя се надяваше гласът й да не прозвучи напрегнато. Обърна се инстинктивно, убедена, че някой я слуша.

— Значи ще останеш там за известно време? Ще се преместиш ли при нея? Не умираш ли от желание да го направиш?

Ема преглътна тежко, зловещото СЪТЪН Е МЪРТВА проблесна за милионен път в съзнанието й. Нещо такова.

— Ще видим.

— Толкова се радвам за теб! — Телефонът прекъсна за миг. — Ох, някой ме търси — въздъхна Алекс. — Ще ти се обадя после, става ли? Трябва да ми разкажеш всичко!

След това прекъсна. Ема задържа топлия телефон още няколко секунди до ухото си, изпълнена с вина. Досега никога не беше лъгала Алекс, особено за нещо толкова важно. Не че имаше друг избор.

Някакво пропукване я накара да замръзне на мястото си. Това не бяха ли… стъпки? Тя бавно се обърна, тишината звънеше в ушите й. Нощта беше настъпила — тъмна и спокойна. В паркирания на завоя джип примигваше червената лампичка на алармата. Край предното колело помръдна нещо и Ема отскочи назад. Изпод колата се измъкна жълтеникав гущер и хукна към големия кош за отпадъци.

Тя разтърка лицето си, опитвайки се да се успокои. В края на улицата се виждаше паркът, голям терен от добре поддържана трева, игрища и детски площадки. Тя пробяга остатъка от пътя, сакът се удряше в бедрото й. Две потни, голи до кръста момчета си събираха нещата на баскетболното игрище, до големия зелен контейнер се разтягаха двама бегачи.

Встрани от преградения с верига вход към тенискорта се виждаше сребрист автомат за плащане на входна такса. На малка табелка бе изписано: 75 ЦЕНТА ЗА ТРИЙСЕТ МИНУТИ. Ема се огледа нервно. Баскетболистите си бяха тръгнали и изведнъж всичко бе утихнало. Вятърът шумолеше в ушите й. Отляво се разнесе тих звук, сякаш някой преглътна.

— Ехо? — извика тихо Ема. Никакъв отговор.

Я се вземи в ръце, каза си тя. Изпъна рамене и пусна няколко монети в тесния процеп на автомата. Над главата й блеснаха прожектори. Светлината беше толкова заслепяваща, че Ема примижа и закри очите си с ръце. Отвори металната врата и огледа синьо-зелените кортове. А после… го видя. Някакво момче лежеше с лицето нагоре върху тревата, разперило ръце и крака във формата на буквата „Х“.

Ема изпищя. Момчето рязко се надигна, което накара Ема да изкрещи още по-силно и да хвърли ракетата си към главата му. Тя се удари в земята, отскочи и се приземи до мрежата. Момчето присви очи и се вгледа в нея.

— Сътън? — каза то след миг.

— О! — рече Ема. Беше Итън.

Той вдигна ракетата й и се приближи към нея. Беше облечен с черна тениска, сини спортни панталони и сиви маратонки „Ню балънс“.

— Толкова се радвам, че се оказа ти — рече Ема.

Итън сбърчи нос.

— Винаги ли хвърляш ракетата си по хората, които се радваш да видиш?

Ема я взе от ръката му.

— Извинявай. Уплаши ме. Помислих, че си… — Гласът й заглъхна. Убиецът на сестра ми. Злият изпращач на бележката.

— Торбалан? — обади се Итън.

Ема кимна.

— Нещо такова.

Покрай тях притичаха двама бегачи. По улицата изтрополя нисък спортен автомобил и клаксонът му изсвири мелодията от „Кръстникът“. Ема отново погледна към Итън.

— Защо лежиш тук сам в тъмното?

— Гледам звездите. — Итън посочи небето. — Идвам тук почти всяка нощ. Мястото е идеално, защото е много тъмно. Докато не се появи ти, имам предвид. — Той се облегна на каменния фонтан пред кортовете. — А ти какво правиш тук? Шпионираш ли ме?

Ема се изчерви.

— Не. Исках да потренирам малко. През лятото играта ми се е смъкнала до три минус.

— Надяваш се да покажеш на Ниша кой е шефът?

Ема се стресна. Откъде знаеше за това?

Итън се ухили, сякаш беше прочел мислите й.

— Съперничеството ви е легендарно. Дори аз съм чувал за него.

Ема огледа изсечените му скули, хлътналите очи и мускулестите рамена. В часа по немски Итън беше гледал през цялото време през прозореца, без да продума на никого. Той беше единственият, с когото Фрау Фенстърмахер не се заяде. В коридора вървеше сам, с големи слушалки на ушите. Момичетата му хвърляха одобрителни погледи, но той просто свиваше срамежливо рамене и отминаваше.