Фрау Фенстърмахер свали очилата по-надолу на носа си и прегледа списъка на класа.

— Пол Андерс? — излая тя.

— Тук — отвърна момче с очила с тъмни рамки и тениска на групата „Гризли беър“.

— Отговорете на немски! — Учителката едва ли беше по-висока от пет фута, но в нея имаше нещо твърдо и заплашително, което я караше да изглежда така, сякаш може да срита задниците на всички.

— Ох. — Пол се изчерви. — Ja7.

Прозвуча като „ях“.

— Гарет Остин?

— Ja, ja. — Гарет го произнесе като някой шведски готвач. Всички се закискаха.

Фрау Фенстърмахер продължи да чете имената. Ема прокара нервно пръсти по анархическия символ, който някой беше надраскал върху чина. Кажи ja, когато извика Сътън Мърсър, не спираше да си повтаря тя. Беше сигурна, че ще забрави.

След още девет ja, Фрау Фенстърмахер впери поглед в списъка.

— Сътън Мърсър? — извика тя с възможно най-сърдит глас.

Ема отвори уста, но като че ли някой беше натикал виенски шницел в гърлото й. Всички се обърнаха към нея. Кискането отново се разнесе.

Фрау събра веждите си.

— Виждам ви, фройлайн Мърсър. Знам коя сте. Вие сте Teufel Kind. Дете на дявола. Но не и в моя час, ja — рече тя. Гласът й подрезгавя.

Всички отново се засмяха.

— Чух, че на два пъти едва не са я арестували това лято — прошепна едно момиче с дълъг плетен потник и тесни дънки на друго с вълниста коса, което седеше на съседния чин. — Освен това научих, че колата й е конфискувана. Има толкова много нарушения, че накрая паякът я е вдигнал.

— Ченгетата я докараха тази сутрин на училище — отвърна шепнешком момичето с вълнистата коса.

Плетеният потник сви рамене.

— Не съм изненадана.

Ема се сви в стола си, мислейки за папката с името на Сътън в полицейското управление. Що за откачалка беше тя? Бръкна в джоба си, докосна бележката и изпита отчаяно желание някой да я види, да й повярва. Но след това я пусна, извади айпада на Сътън и го постави на чина. Сега оставаше само да разбере как да го пусне.

* * *

Още шест часа с предпазливи учители. Осем сбъркани посоки. Обяд с Мадлин и Шарлът, които поздравиха Ема за това, че е дошла на училище с полицейска кола — очевидно за тях това беше нещо добро. И в края на деня Ема отвори шкафчето на Сътън. Беше се пречупила и беше погледнала в портмонето на Сътън, защото осъзна, че няма да издържи цял ден, без да хапне нещо. Освен парите в брой, шофьорската книжка на Сътън, кредитна карта „Америкън експрес“ и хороскоп на зодията дева за месец август, вътре имаше и малко листче хартия, на което бяха написани номерът на шкафчето й и комбинацията за отключването му. Сякаш Сътън нарочно го беше сложила вътре, с надеждата, че Ема ще го открие.

Само ако го бях оставила нарочно. Само ако бях оставила на Ема тонове улики кой ми беше причинил това — като например да нарисувам една голяма мишена на челото на убиеца, може би. Но й се възхитих за това как внимателно прегледа всяко листче хартия в портмонето ми, сякаш то съдържаше някакво жизненоважно доказателство. Освен това си направи списък със съучениците ми от различните курсове; записа си неща като „Сиена, два чина след мен, история: усмихва се, изглежда приятелски настроена, спомена за някакъв «инцидент с яйце»“ и „Джеф, по диагонала, геометрия: не спира да ми хвърля странни погледи, пошегува се (?), че днес изглеждам «по-различно»“. Дали и аз щях да се сетя да го направя, ако местата ни бяха разменени? Дали щях да се втурна да отмъщавам за сестрата, която дори не познавам? Но забелязах и още нещо в Ема: как върви по коридора със здраво стиснати устни, сякаш сдържа дъха си. Как се втурва в дамската тоалетна и се взира в огледалото, сякаш за да намери смелост да продължи. И двете криехме тайни. И двете бяхме толкова самотни.

Ема отвори гардеробчето си. То беше празно, с изключение на една парцалива тетрадка и две снимки на Сътън, Мадлин и Шарлът, залепени от вътрешната страна на вратичката. Точно когато се канеше да събере всички учебници, които беше получила днес и някак си да ги натъпче в кожената чантичка на Сътън — що за идиот е да не се сети да вземе раничка за училище! — тя усети нечия ръка на рамото си.

— Да не си решила да зарежеш тениса?

Ема се обърна. Шарлът беше застанала пред плаката с надпис „ЗАЩО НАРКОТИЦИТЕ НЕ СА ГОТИНИ“. Беше вързала червената си коса на висока опашка и беше облякла бяла тениска, черни спортни шорти и сиви маратонки „Найк“. През рамо беше метнала същия сак, какъвто майката на Сътън й беше приготвила сутринта.

Тенис. Точно така.

— Мислех си за това — промърмори Ема.

— Не, не си. — Шарлът я хвана под ръка и я поведе по коридора. — Хайде. Лоръл остави екипа ти в съблекалнята на отбора, след като сутринта се опита да влезеш в затвора. Маги ще ни убие, ако закъснеем.

Докато двете вървяха, Ема поглеждаше към Шарлът, изненадана, че е в отбора по тенис. С широките си рамене и яка фигура тя приличаше повече на борец. Ема прехапа виновно устни. Каква злобна мисъл.

Не по-злобна от моите, съдейки по онова, което си спомних. И някак си имах усещането, че това е само върхът на айсберга.

Ема и Шарлът бързаха по коридора на годишника, който беше украсен със снимки на ученици от предишни години. Ема забеляза фотография на Сътън, която се смееше заедно с приятелките си на двора пред училището. До нея висеше любителска снимка на Лоръл и познато тъмнокосо момче, седнали на скамейките до игрището, заети с борба с палци. Ема със закъснение го разпозна. Това беше същото момче от дъската със снимки в стаята на Сътън… и от плаката „Изчезнал“, който висеше в полицейското управление: Теър, братът на Мадлин. Ема се запита какво ли му се е случило. Къде и защо е избягал? Ако въобще е избягал, също като Сътън.

— Как мина денят ти? — Опашката на Шарлът я плесна по гърба.

— Ами, добре. — Ема се стрелна покрай две момичета, които вървяха в другата посоки, понесли сценария на „Моята прекрасна лейди“. — Макар че всичките ми учители се държаха така, сякаш искат да ми отрежат главата.

Шарлът изсумтя.

— Като че ли си изненадана от това.

Ема прокара пръсти по грапавия ремък на сака. Да, искаше й се да признае. Не й се случва всеки ден някой учител да я нарече „дете на дявола“ или да я накара да седне на първия чин, за да може „да я наглежда“, или да я погледне и да каже: „Всички чинове са закрепени за пода, Сътън. Просто исках да те информирам“. Ами, добре.

Но Шарлът вече беше започнала да се оплаква от учителя си по физическо и нещо, което тя нарече „вонливия отдушник“.

— А госпожа Грейди по история се е заяла с мен — оплака се тя. — След като звънецът би, тя ме извика при катедрата и започна: „Ти си умно момиче, Шарлът. Не се занимавай с онези момичета, с които обикновено те виждам. Направи нещо в живота си!“ — Тя завъртя очи.

Двете завиха към крилото по биология. Пред едната от стаите стоеше човешки скелет, при вида на който Ема потрепери. Сътън може би изглеждаше точно така, помисли си тя.

В този миг Шарлът я смушка отстрани.

— Но стига за мен. Ти как си? — Тя присви очи, поглеждайки към гърдите на Ема. — Къде ти е медальонът?

Ема опипа голия си врат.

— Не знам.

Шарлът повдигна вежди.

— Това вече е изненада. — Тя придърпа нагоре дръжката на сака си. — Как вървят нещата между теб и Гарет?

— Ами, всичко е наред — отвърна бавно Ема. Тя си спомни снимката във Фейсбук, на която Сътън и Гарет изглеждаха толкова щастливи. Ще трябва да се задоволи с това.

Шарлът я погледна и се усмихна хладно.

— Чувам, че ще ти вземе нещо много специално за рождения ден.

— Така ли?

— Аха. Късметлийка. — Гласът й прозвуча пресипнало. Ема й хвърли един бърз поглед, но Шарлът беше заета да оправя дръжката на сака си.

Миг по-късно те влязоха в съблекалнята, в която отекваха звуците от затварящи се шкафчета и мажоретки, които загряваха с пляскания на ръцете и подскоци. Ема бързо се преоблече с шортите и потника, които майката на Сътън беше сложила в сака, след което последва Шарлът през лабиринта от коридори, за да се присъединят към останалите от отбора по тенис. Всички момичета лежаха на пода, повдигнали тазовете си нагоре, и правеха упражнения за разтягане. Ема видя Лоръл във втората редица; щом Лоръл ги забеляза, тя побърза да извърне глава. Едно момиче от първата редица погледна намръщено Сътън. Ниша.

— Сътън? — повика я някой. Към Ема се приближаваше двайсет и няколкогодишна жена и й се усмихваше. Тя беше вързала русата си коса с розови оттенъци на опашка, и носеше синя тениска с надпис ТРЕНЬОР ПО ТЕНИС, ГИМНАЗИЯ ХОЛИЪР и името й Маги, бродирано на едната й гърда. — Хайде, включвай се! Капитаните в първа редица!

Капитаните? Ема едва не избухна в смях. Единственият й опит в тениса беше от игричките на Нинтендо, които играеше в дома на Алекс. Тя погледна безпомощно към Шарлът, но Шарлът просто сви рамене.

— Хайде, започвайте! — махна с ръце треньорката Маги. Ема отново погледна към Ниша в първата редица. Тя беше облечена със сива тениска с надпис КАПИТАН, ОТБОР ПО ТЕНИС, ГИМНАЗИЯ ХОЛИЪР. Ема примигна. Вселената определено й кроеше номера.