— Също както казваше истината и за онзи труп край планината Лемън миналата година? — Куинлън сви устни. — Или че съседката ти отглежда деветдесет чихуахуа в къщата си за гости? Или както когато се кълнеше наляво и надясно, че си чула бебешки плач от контейнера за отпадъци зад „Трейдър Джо“? — Той потупа по папката. — Да не мислиш, че не си записвам всичките ти изпълнения?

Ема погледна папката. На етикета й с черен флумастер беше написано „СЪТЪН МЪРСЪР“. Това я накара да се сети за приемния й брат Дейвид от Карсън сити. На всеки няколко седмици той се обаждаше на ченгетата и съобщаваше, че химическите тоалетни на близката строителна площадка горят, само за да гледа как пожарните коли минават покрай къщата. Накрая диспечерите от 911 отказаха да се връзват на номерата му и не му повярваха, когато им се обади и се развика, че храсталаците в задния им двор горят. Пламъците бяха погълнали половината къща, преди пожарните коли да пристигнат. Дейвид официално получи прякора „Момчето с тоалетните“. Дали тукашните полицаи не смятаха, че Сътън е просто „Момичето с бебето в контейнера“?

Ема порови в чантата на Сътън и извади розовия й айфон. С треперещи пръсти набра адреса на сайта, който Травис й беше показал.

— Тук има клип, на който някой я души. Може вие да разберете къде се намира това.

Първата страница най-после се зареди. Ема написа „СътънОтАдоЯ“ в полето за търсене. След миг се появи нова страница: Съвпадения не са намерени.

— Какво? — извика тя. После погледна умолително полицаите. — Това е някаква грешка. Преди два дни клипът си съществуваше, кълна се!

Куинлън изсумтя. Преди Ема да усети какво става, той протегна ръка и дръпна бежовата чантичка от рамото й. Измъкна синьото й портмоне, отвори го и извади отвътре шофьорска книжка. На едната й страна със сини букви пишеше АРИЗОНА. Сътън се хилеше на камерата с идеално гримирано лице и прибрана коса. Ема се сети за собствената си снимка на шофьорската книжка, която беше направена в зле осветена стая на КАТ без климатик в деня, след като спешно й бяха извадили един мъдрец. Косата й падаше на челото, гримът беше започнал да се стича по лицето й, а бузите й бяха подпухнали като на катерица. Приличаше на мазен Шрек.

Куинлън размаха портмонето напред-назад пред очите й.

— Тук пише, че ти си Сътън Мърсър. А не някакво си момиче на име Ема.

— Това не е мое — отвърна Ема със слаб глас. Почувства се като птичката, която няколко седмици по-рано беше попаднала в затворения гараж на Клариса — обезумяла и отчаяна. Как щеше да успее да убеди всички, че не е Сътън… когато изглеждаше точно като нея? Изведнъж я връхлетя една мисъл: убиецът я беше наблюдавал, докато чакаше Сътън. Може би точно той я беше примамил тук? От колко време беше мъртва Сътън? Все пак щом няма изчезнало момиче, значи няма и престъпление.

Тя посочи бележката.

— Не може ли поне да я проверите за отпечатъци?

Той отстъпи назад, скръсти ръце на гърдите си и я погледна така, сякаш казваше: „Шегуваш ли се?“.

— Човек би си помислил, че момичето, чиято кола е конфискувана, ще гледа да стои далеч от неприятностите. Нали знаеш, че глобата може да нарасне.

— Но… — Ема млъкна безпомощно. Не знаеше какво да каже. Телефонът на русокосото ченге иззвъня и той го вдигна. През входната врата влетя друг полицай с кафява каубойска шапка и се отправи към едната от стаите за разпит.

— Ето. — Детектив Куинлън подхвърли портмонето на Ема с отвратено изражение на лицето. След това се наведе към нея. — Сега ще те откарам обратно в училище. Ако отново те видя тук, ще те затворя в килия за през нощта. Да видим дали ще ти хареса. Ясен ли съм?

Ема кимна.

Куинлън я поведе към вратата и през паркинга. За голям неин ужас той отключи полицейската кола и й махна с ръка да сяда отзад.

— Влизай вътре.

Ема зяпна.

— Сериозно ли?

— Аха.

Тя стисна юмруци. Невероятно. След миг вече сядаше на задната седалка в полицейска кола, където сядаха престъпниците. Вътре миришеше на повръщано и на освежител за въздух. Някой беше написал ЗАДНИК на тапицерията от изкуствена кожа. Куинлън се настани зад волана и запали двигателя.

— Отивам до „Холиър“ — каза той по радиото, прикрепено към централната конзола. — Ей сега се връщам. — Ема се свлече надолу върху седалката. Добре поне, че не пусна сирената.

Докато Куинлън излизаше от паркинга, тя постепенно започна да осъзнава реалността. Беше лесно — дори забавно — да се преструва на Сътън на купона. Но тя искаше да се срещне с нея, не да заживее живота й. И въпреки че винаги беше искала да разследва някое престъпление, никога не си беше представяла, че ще участва в нещо подобно. Но щом нямаше кой да й повярва — а кой друг, ако не семейството на Сътън и полицията? — Ема просто нямаше кой знае какъв избор. От нея зависеше да разбере какво точно става тук.

Но всъщност тя не беше сама. Отново се замислих защо съм тук с Ема, защо наблюдавам всяко нейно движение, защо се мъкна подире й, докато тя навлиза в живота ми, движи с приятелите ми и целува гаджето ми. Старата госпожа Хънт, зловещата ни съседка с многото котки, веднъж ми беше казала, че призраците остават в този свят, когато имат някаква недовършена работа, която им пречи да преминат в отвъдното. Може би точно затова бях тук — за да разкрия собственото си убийство.

11.

Пази се от дяволското дете!

Десет минути по-късно Ема стоеше в дамската тоалетна на първия етаж в гимназията „Холиър“. Малкото помещение, облицовано с розови плочки, миришеше на парфюм „Аякс“ и на застоял цигарен дим. Слава Богу, под вратите на кабинките не се виждаха крака и пред умивалниците не се бяха струпали момичета.

Тя погледна към разплаканото си лице в огледалото. Под очите й имаше тъмни кръгове, тревожни бръчки на челото й, червени петна по бузите и брадичката, каквито винаги се появяваха, когато беше плакала. Тя се опита да се усмихне, но крайчетата на устата й бързо увиснаха надолу.

— Я се вземи в ръце — смъмри тя отражението си. — Можеш да се справиш. Можеш да бъдеш Сътън.

Трябваше да го направи, поне докато намери някой да й повярва. Предишната вечер се беше справила добре, разбира се, но това беше преди да разбере както става всъщност.

Връхлетя я нова вълна от тъга и по бузите й се затъркаляха сълзи. Тя откъсна една хартиена салфетка от диспенсъра. Колко ли пъти Сътън е използвала тази тоалетна? Колко ли пъти се е оглеждала в огледалото? Как ли би се чувствала, ако разбере, че Ема е заела мястото й?

Честно казано, не бях съвсем сигурна. Как би могла Ема да открие кой ме е убил… като се представя за мен? Струваше ми се невъзможно. И все пак… Ема беше единствената, освен убиеца ми, която знаеше, че съм мъртва. Тя беше единственият ми шанс.

Звънецът иззвъня. Ема мацна под очите си малко коректор, който беше открила в чантата на Сътън, оправи косата си и излезе от тоалетната, опитвайки се да изглежда самоуверена, въпреки че коремът й се свиваше от притеснение. Коридорът беше пълен с хора, които ровеха из шкафчетата си, момичета се прегръщаха и си разказваха случки от лятната ваканция, а момчета, облечени с футболни и баскетболни якета, се блъскаха покрай фонтаните.

— Здрасти, Сътън! — извика някакво момиче, което мина покрай нея. Ема се насили да се усмихне.

— С нетърпение очаквам купона за рождения ти ден! — извика едно момче от другия край на коридора. В съседната класна стая две тъмнокоси момичета зашушукаха и я посочиха. Ема отново се сети за бележката. Всеки би могъл да я напише… дори някой от училище.

Тя разгъна програмата, която госпожа Мърсър й беше дала на закуска. За щастие се намираше близо до стаята, където беше първият час за деня, нещо, съкратено просто като Н-103 в стая 114. Щом Ема влезе през вратата, тя видя до дъската да виси голямо знаме в черно, червено и жълто. На катедрата лежеше голям афиш с надпис „УВАЖАВАЙТЕ ВЕЛИКИЯ УМЛАУТ!“. На задната стена висеше плакат на дундесто момче, облечено с кожени панталони. От устата му излизаше балон, в който беше написана репликата му „EINS, ZWEI, DREI“6.

Ема се намръщи. „Н“ от програмата означаваше немски. Eins, zwei и drei всъщност бяха единствените немски думи, които знаеше. Идеално. Тя се стегна, за да не заплаче отново.

Докато вървеше между чиновете, съучениците й се усмихваха. Седна най-отзад. Тогава забеляза едно познато тъмнокосо момче, което седеше до прозореца и зяпаше навън: това беше Итън, момчето с телескопа от предишната нощ. Господин Бунтовник без кауза.

Итън се обърна и погледна през рамо, сякаш беше усетил, че Ема го гледа. Когато я забеляза, погледът му като че ли живна. Тя леко му се усмихна и устните й оформиха едно „здрасти“. Той й се усмихна в отговор. Но когато едно друго момиче мина покрай него и измърка: „Здрасти, Итън“, той просто й кимна кратко.

От другия край на стаята се разнесе едно „пс-с-т!“. Ема се извърна и през няколко чина видя русата коса на Гарет. Той й махна с ръка и й намигна. Ема му махна в отговор, но се почувства като измамница. Как ли щеше да се почувства приятелят на Сътън, ако разбере, че тя е мъртва? А тя дори не можеше да му каже.

Звънецът отново иззвъня и всички си седнаха по местата. Една азиатка с късоподстригана коса и дълга синя рокля, която изглеждаше твърде затворена за аризонската жега, влезе сковано в стаята. Фрау Фенстърмахер, написа тя на дъската и със замах подчерта името си. Ема се зачуди дали жената е сменила името си, за да звучи по-автентично.