Sara Shepard - Игра на лъжи

Свестих се в колата на Лоръл, която излизаше по алеята, а Ема седеше вдървено на предната седалка.

Сътън е мъртва, мислеше си тя. Сътън е МЪРТВА. Трудно й беше да го повярва. Мъртва… къде? Как? Дали имаше нещо общо с онзи клип в интернет? Дали наистина някой я беше удушил?

Стомахът й се сви на топка. Очите й се напълниха със сълзи. Макар никога да не беше виждала сестра си, макар да беше открила съществуването й едва два дни по-рано, загубата й я разтърси. Откритието, че има близначка, беше като спечелването на джакпот, нещо, за което Ема дори не смееше да мечтае. Всичките надежди, които от години таеше в себе си, бяха изкристализирали в последните два дни. А сега…

Само си помислете как се почувствах аз. Бях се втренчила в бележката, когато Ема я разгъна. Щом видях написаното с големи букви СЪТЪН Е МЪРТВА, разбрах, че това е чистата истина. Наистина бях мъртва. Край. И бях убита — обърканите ми спомени се оказваха верни. Мракът. Ножът, опрян в гърлото ми. А сега онзи, който го беше извършил, искаше сестрата, която никога не бях виждала, да заеме мястото ми, така че никой да не научи истината. Като че ли всичко ставаше толкова лесно! Жалко, че вече нямах думата. Въобще не ми се искаше някой друг да заживее живота ми.

А и Ема не искаше това. Тя шумно изсумтя и Лоръл се обърна към нея.

— Какво? — Крайчетата на устата й бяха увиснали надолу.

Ема стисна бележката в ръка. Сътън е мъртва. Лоръл заслужаваше да види посланието, нали? Собствената сестра на Сътън трябва да знае, че тя е мъртва, нали? Но въпреки това нещо я възпираше да го направи. Ами ако Лоръл не й повярва, ако реши, че това е просто поредният опит да се измъкне от училище? Ами ако втората част от заплахата беше истина? Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата. Ако Ема кажеше на някого, щеше да се случи нещо ужасно.

— Нищо — отвърна най-накрая тя.

Лоръл сви рамене и подкара колата по улицата, завивайки надясно покрай големия паркинг с алея за разхождане на кучета, голямата детска площадка и трите открити тенис корта. При следващия завой тя пое покрай редящите се магазини за органични зеленчуци, салони за красота и луксозни бутици от едната страна на улицата, и склад на UPS5, полицейско управление и каменния портал на гимназията „Холиър“ от другата. Лявото платно на улицата беше претъпкано с автомобили, очакващи да влязат в училищния паркинг. Русокоси момичета със слънчеви очила „Рей Бан“ се протягаха мързеливо в лъскави кабриолети. От един грамаден кадилак ескалейд със стикер „Футболен отбор на «Холиър»“ на бронята, дънеше здрав бас. Едно тъмнокосо момиче със синьо-зелен скутер „Веспа“ лавираше между чакащите коли, понякога разминавайки се на косъм с удар.

Когато завиха към училището, Ема погледна към полицейския участък. На паркинга му имаше шест полицейски коли. Някакъв полицай хвърли угарката си на тротоара и я размаза с крак.

Лоръл сви по един полегат път и мина покрай табела с надпис „Паркинг гимназисти последна година“. Тя погледна Ема с крайчеца на окото си.

— Не може постоянно да лъжеш мама къде ти е колата. А не ми се иска през цялата година да ти бъда шофьор.

Изведнъж Ема се сети нещо. Тя се обърна към сестрата на Сътън.

— Защо просто не дойде с твоята кола на купона у Ниша?

Лоръл изду бузи раздразнено.

— Пф-ф-ф. Защото татко я закара на сервиз, знаеш много добре.

Те минаха покрай редицата паркирани коли. Настроенията бяха като на купон преди началото на футболен мач. Децата стояха облегнати на броните на автомобилите си и пиеха сокчета „Джамба джус“. Някакви момчета играеха футбол на малкия прашен площад вдясно от паркинга. Три красиви момичета с карамелени чехли „Хавайана“ гледаха слайдшоу от ваканционни снимки на екрана на лаптоп, подпрян на едно Мини хечбек.

Сътън е мъртва, помисли си отново Ема. Тази мисъл не спираше да я връхлита като поредица разбиващи се в скала вълни. Трябваше да направи нещо. Не можеше дълго време да го таи в себе си. Независимо какво я предупреждаваше бележката. Сърцето й се разтупка силно.

Лоръл паркира до големия кош за отпадъци, който вече беше пълен до ръба с бутилки от минерална вода и пластмасови чаши за кафе. Щом угаси двигателя, Ема хвана дръжката на вратата, изскочи от колата и пое през поляната към полицейското управление.

— Хей! — извика Лоръл след нея. — Сътън? Къде отиваш, по дяволите?

Ема не отговори. Тя мина през драскащия храсталак, който разделяше училището от полицейския паркинг. Една калина я одра по ръката с клоните си, но тя не забеляза. Излезе на тясна поляна и хукна към вратите на сградата.

Вътре беше хладно и тъмно. Голямата стая, в която бяха подредени няколко бюра, миришеше на пиле по китайски и пот. Звъняха телефони, пропукваха радиостанции, отнякъде се чуваше спортно радиопредаване. Щорите бяха покрити с прах, на пода до вратата имаше смачкана кутийка от Фанта, пълна с цигарени угарки. На стената в дъното висеше голяма дъска за съобщения, на която бяха закачени плакат с надпис „АКО ВИДИШ НЕЩО, СПОДЕЛИ“ и списък с издирваните престъпници. Погледът й беше привлечен от черно-бяла снимка на младо момче с тъмна коса и познати сантиментални очи.

Същият зловещ постер, който Ема беше видяла във Фейсбук страницата на Сътън.

Един белокос възрастен мъж, облечен с тренчкот, заемаше по-голямата част от единствената пейка. Китките му бяха оковани с белезници. Когато видя Ема, лицето му светна и той й се ухили мазно, сякаш искаше да й каже „Аз съм от онези типове, които показват срамните си части на малки момиченца“.

— Мога ли да ви помогна?

Ема се обърна. Един млад полицай с късоподстригана, руса до бяло коса, я гледаше иззад едно голямо бюро. Малкият вибриращ вентилатор духна застоял въздух в лицето й. Скрийнсейвърът на монитора му показваше две опулени хлапета с бейзболна и гимнастическа униформа. Ема погледна белезниците, окачени на колана му и пистолета в кобура. Облиза устните си и пристъпи към него.

— Искам да съобщя за изчезнал човек. И вероятно за убийство.

Бледите, почти незабележими вежди на русокоското се изстреляха нагоре.

— Кой е изчезнал?

— Близначката ми. — След това всичко, което се беше случило до този момент, се изля от устата й като кръв от прясна рана. — Снощи смятах, че просто не сме се разбрали и че Сътън е добре — завърши тя. — Но тази сутрин получих това. — Тя разгъна бележката и я приглади върху бюрото на полицая.

На фона на ярката флуоресцентна светлина тя изглеждаше истинска и плашеща.

Устните на русокоското се движеха, докато я четеше.

— Сътън — натъртено прошепна той. Сякаш в главата му светна крушка. Той вдигна слушалката на телефона и натисна един бутон. — Куинлън? Свободен ли си?

Остави слушалката и потупа оранжевия стол до бюрото си.

— Седни тук — каза той на Ема. След това грабна бележката, тръгна към дъното на стаята и изчезна зад една врата с надпис „Детектив Куинлън“. Ема се загледа в силуета му, очертаващ се през стъклената врата. Докато говореше, той ръкомахаше енергично.

Вратата на кабинета отново се отвори и русокосото ченге излетя навън. След него се появи Куинлън — по-висок, по-възрастен тъмнокос мъж с кафява папка под мишница и чаша кафе в ръка. Щом забеляза Ема, която седеше до бюрото, той направи гримаса.

— Колко пъти ще минаваме през това? — попита той, размахвайки бележката на Ема във въздуха.

Ема се огледа. Да не би да говореше на някой друг? С изключение на господин Срамни части на пейката, в стаята нямаше никой друг.

— Моля?

Куинлън се подпря с две ръце върху облегалката на стола.

— Макар че фалшива заплаха за убийство е нещо ново дори за теб, Сътън.

Чувайки името, Ема се почувства така, сякаш бе получила удар в стомаха.

— Не. Аз не съм Сътън. Аз съм близначката й, Ема. Той не ви ли каза? — Тя посочи с палец русокосото ченге. — Нещо лошо й се е случило и който го е направил, сега ме заплашва! Казвам ви истината!