Пет години по-късно голяма част от подробностите, свързани с това пътуване, се бяха позамъглили в съзнанието му. Беше си свършил работата и в крайна сметка го изпратиха обратно в Пендълтън. Не говореше за случилото се. Опитваше се да не мисли за него. Освен за едно: Рики Мартинес и Бил Кинкейд, другите двама от бойната група на Тиболт, бяха част от история, която той никога нямаше да забрави.

Събереш ли трима човека, помежду им ще има различия. Нищо чудно, физически те тримата също бяха различни. Рики беше отраснал в малък апартамент в Мидланд, Тексас, беше бивш играч на бейзбол и маниак във вдигането на тежести, играл в отбора на «Минесота Туинс», преди да се запише в армията. Бил, който беше свирил на тромпет в училищния духов оркестър, беше от северната част на щата Ню Йорк и беше отраснал заедно с петте си сестри. Рики харесваше блондинки, Бил — брюнетки. Рики дъвчеше тютюн, Бил пушеше цигари, Рики обичаше рап, Бил беше фен на кънтрито. Голяма работа! Обучаваха се заедно, хранеха се заедно, спяха заедно. Говореха за спорт и политика. Бъбреха си като братя и си погаждаха номера. Бил току се събуждаше с една избръсната вежда, а на следващата вечер Рики се събуждаше, изгубил и двете си вежди. Тиболт се научи да се събужда и при най-малкия шум и някак успя да опази и двете си вежди. Месеци наред се смяха на тази история. Една нощ се напиха и си направиха еднакви татуировки, с които се вричаха във вярност на армията.

След като прекараха толкова много време заедно, започнаха да отгатват намеренията си. Всеки от тях беше спасявал живота на Тиболт или поне го беше измъквал от сериозна беда.

Бил сграбчи гърба на бронежилетката на Тиболт, който тъкмо се канеше да се покаже на открито, а след секунди снайперист рани двама войници до тях. Втория път Тиболт се беше разсеял и едва не попадна под гумите на военен джип, управляван от един от техните. Този път Рики го дръпна за ръката и го предпази. Дори по време на война хора загиват при автопроизшествия. Спомнете си за Патън.

След като обезопасиха петролните полета, пристигнаха в покрайнините на Багдад заедно с ротата си. Градът още не беше паднал. Тримата бяха в конвоя заедно със стотици други и затягаха обръча около града. Когато влязоха в крайните квартали, не се чуваше нищо, освен рева на двигателите на силите на съюзниците. След стрелбата, разнесла се от чакълеста пресечка на главната улица, отделението на Тиболт получи заповед да отиде и да провери какво става.

Огледаха мястото. Двуетажни и триетажни сгради, нагъсто една до друга от двете страни на надупчен път. Самотно куче, което предъвкваше някакви отпадъци. Димящите останки от автомобил на стотина метра по-надолу. Изчакаха. Не видяха нищо. Почакаха още малко. Не чуха нищо. Накрая Тиболт, Рики и Бил получиха заповед да пресекат улицата. Придвижиха се бързо и благополучно. Оттам отделението продължи нагоре по улицата в неизвестното.

Когато през онзи ден отново се разнесе стрелба, не беше просто единичен изстрел. Беше смъртоносното трещене на десетки, а после и на стотици куршуми от автоматични оръжия, които ги впримчиха в огнен капан. Тримата заедно с останалите от отделението на отсрещната страна на улицата се оказаха приковани към входовете на къщите и лишени от почти всякаква възможност да се скрият.

По-късно им казаха, че стрелбата не продължила дълго. Но беше достатъчно. Вихрушка от куршуми се сипеше от прозорците над тях. Тиболт и хората от отделението му инстинктивно вдигнаха оръжия и стреляха, после стреляха отново. От отсрещната страна на улицата двама от техните бяха ранени, но подкреплението дойде бързо. Пристигна танк, следван от бърза пехота. Въздухът затрепери, когато оръдието стреля и горните етажи на сградата се срутиха, а навсякъде се разхвърчаха прахоляк и натрошени стъкла. Тиболт чуваше писъци отвсякъде и виждаше цивилни граждани да бягат от къщите. Обстрелът продължаваше. Уличното куче беше застреляно. Цивилни падаха по очи, застреляни в гръб, кървящи и стенещи. Трети морски пехотинец беше ранен в крака. Тиболт, Рики и Бил още не можеха да помръднат, приклещени от силния огън, който кълвеше парчета от стените край тях и пред краката им. Въпреки това тримата продължаваха да стрелят. Въздухът ехтеше, срутиха се горните етажи на още една сграда. Танкът напредваше и вече се приближаваше. Внезапно вражеският огън се разнесе от две посоки. Бил погледна Тиболт, Тиболт погледна към Рики. Знаеха какво трябва да направят. Време беше да се махнат, понеже останеха ли, щяха да умрат. Тиболт се надигна пръв. И в този миг всичко пред очите му изведнъж стана бяло, а после почерня.



В Хамптън повече от пет години по-късно Тиболт не можеше да си спомни подробности — помнеше само усещането, сякаш са го хвърлили в пералнята. Експлозията го запокити към улицата и ушите му забучаха. Приятелят му Виктор бързо дотича до него заедно с военния санитар. Танкът продължи напред и малко по малко улицата беше овладяна.

Всичко това той научи впоследствие, узна и че експлозията е била причинена от ръчен противотанков гранатомет. Един офицер обясни на Тиболт, че най-вероятно са се опитвали да улучат танка, но гранатата минала на десетина сантиметра от кабинката. Вместо това, сякаш съдбовно предопределена за тях, полетяла към Тиболт, Рики и Бил.

Качиха Тиболт на военен джип и го откараха оттам в безсъзнание. По чудо раната му се оказа лека и след три дни той се върна в частта си. Рики и Бил не се върнаха, а бяха погребани с военни почести. Седмица делеше Рик от двайсет и втория му рожден ден, а Бил беше на двайсет години. Не бяха нито първите, нито последните жертви на войната.

Тиболт се застави да не мисли често за тях. Струваше му се коравосърдечно, но по време на война съзнанието се затваря за такива неща. Болеше го, когато мислеше за тяхната смърт, за отсъствието им, затова престана да го прави. Повечето от взвода също. Вместо това си вършеше работата. Съсредоточи се над факта, че е жив. Насочи усилията си към това да брани другите.

Днес обаче споменът отново го споходи, почувства загубата на приятелите си и не потисна усещането. Бяха до него, докато крачеше по улиците на града на път за покрайнините. Следваше упътването, което му дадоха на рецепцията на мотела, и тръгна на изток по тревистия банкет на шосе 54, на безопасно разстояние от платното. По време на странстванията си се беше научил да няма доверие на шофьорите. Зевс го следваше задъхан. Тиболт спря и му даде вода, последната в бутилката.

От двете страни на пътя имаше различни магазини. Магазин за матраци, автосервиз, детска градина, бензиностанция, където продаваха и стара храна, увита в найлоново фолио, а също и две порутени фермерски къщи, които изглеждаха нелепо с внезапно избуялия край тях съвременен свят. Явно наистина се беше случило внезапно и Тиболт се запита още колко време собствениците им ще издържат или пък кой би желал да живее в къща на шосето, притисната от двете страни от магазини.

Покрай него и в двете посоки преминаваха автомобили. Започнаха да се скупчват сиви и пухкави облаци. Тиболт надуши дъжда още преди да усети първата капка, а само след няколко крачки вече валеше силно. Валя само петнайсет минути и го намокри до кости, а тежките облаци отминаха към крайбрежието и зад тях остана само мараня. Зевс отърси мократа си козина. От дърветата отново се разнесе птича песен, а от мократа земя се надигна пара.

Най-сетне стигна до мястото, където се провеждаше панаирът. Беше празно. Тиболт огледа и заключи, че е доста скромно. Само най-необходимото. Колите паркираха на застлания с чакъл паркинг отляво, далеч отдясно имаше две стари плевни, а по средата — широка тревиста площ за карнавалните атракции. Цялото място беше оградено с телена ограда.

Той не прескочи оградата. Не погледна и снимката — виждал я беше хиляди пъти. Тръгна напред, мъчейки се да се ориентира, и накрая забеляза будката за билети.

Зад нея имаше ниша за националното знаме. Пред сводестата ниша Тиболт се обърна към хоризонта на север, като постави будката за билети и нишата на същото място в зрителното си поле, където бяха и на снимката. Прецени, че това е ъгълът, снимката беше направена оттук.

Морската пехота се основава на числото три. Трима войници в бойна група, три бойни групи в отделение, три отделения във взвод. Самият той беше ходил в Ирак три пъти. Погледна часовника си, установи, че е в Хамптън от три часа, а пред себе си, точно където трябваше да бъдат, видя трите вечнозелени дървета.

Върна се обратно към шосето — знаеше, че вече е близо до нея. Още не я беше открил, но скоро и това щеше да стане.

Тя е била тук. Знаеше го.

Сега му трябваше име. Докато прекосяваше страната, Тиболт разполагаше с предостатъчно време да размишлява, затова беше решил, че има три възможни начини на действие. Първо, можеше да опита да намери местната организация на ветераните и да разпита дали има местни, служили в Ирак. Така можеше да стигне до човек, който познава жената. Второ, можеше да отиде до местната гимназия и да провери дали пазят годишниците от десет до петнайсет години назад. Можеше да прегледа снимките една по една. И трето, можеше да показва снимката и да разпитва.

И трите варианта имаха недостатъци, никой не беше сигурен. В телефонния указател Тиболт не намери организация на ветераните. Едно на нула. Лятната ваканция още не беше свършила, така че училището надали щеше да е отворено, а дори да беше, трудно щеше да се добере до годишниците в библиотеката. Две на нула, поне засега. Така че най-добре щеше да бъде да поразпита и да види дали някой няма да я познае.

Обаче кого да попита?

От справочника беше научил, че в Хамптън, Северна Каролина, живеят девет хиляди човека. Още тринайсет хиляди живееха в окръг Хамптън. Твърде много. Най-успешната стратегия беше да ограничи търсенето до най-вероятната група хора. Отново трябваше да изхожда от онова, което знае.

На снимката тя изглеждаше на двайсет и няколко години, което означаваше, че сега наближава трийсет. Може би беше на трийсет и няколко. Беше привлекателна. Освен това в градче като това, ако допуснеше, че възрастовите групи са представени поравно, би трябвало да има приблизително две хиляди седемстотин и петдесет деца до десет години, също толкова от единайсет до двайсет години, и пет хиляди и петстотин човека между двайсет и трийсет — нейната възрастова група. По най-общи сметки. Ако допуснеше, че от тях половината са мъже и половината жени. Жените щяха да са по-подозрителни относно намеренията му, особено ако я познаваха. Той беше непознат, а непознатите бяха опасни. Съмняваше се, че ще му кажат много.