Всичко се случваше страшно бързо — тя вече не виждаше Логан и Кийт и едва след като обходи водата с неистов поглед, зърна главичката на Бен — точица насред отломките.

Чуваше пронизителните викове на Бен и го видя как се бори да задържи главата си над водата. Бет отново се надигна и закуцука напред, без да обръща внимание на болката и отчаяно мъчейки се да не изпуска сина си от поглед.

И тогава досущ като сбъдната мечта забеляза една тъмна мокра глава да се приближава целеустремено към сина ѝ.

Зевс.

Елизабет чу сина си да вика кучето и сърцето ѝ се изпълни с надежда.

Закуцука и падна, стана отново и залитна напред, после отново рухна на земята. Накрая запълзя, мъчейки се да види какво се случва. Хващаше се за клоните на дърветата и се издърпваше напред. Зевс и Бен се смаляваха, докато течението ги отнасяше, но кучето все повече доближаваше момчето.

И после изведнъж двете фигури се сляха и Зевс рязко се обърна и се насочи към отсамния бряг на реката, мъкнейки подире си Бен, който се беше хванал за опашката му.

— Ритай с крака, скъпи, ритай! — провикна се Бет.

Залитайки и куцукайки, тя се хвърли напред, мъчейки се да противостои на течението. Бен и Зевс се отдалечаваха с всяка изминала секунда. Бет напрегнато се взираше, за да ги вижда — бяха стигнали до средата на потока… не, бяха минали средата.

Тя продължи да върви, борейки се със сетни да не откъсва поглед от тях, напредваше, тласкана единствено от инстинкта. Не усещаше болка, а само туптенето на сърцето си на всяка крачка.

Оставаше им само една трета до брега… течението там беше по-бавно… сега една четвърт…

Бет продължи да върви, като се вкопчваше в клоните и се изтегляше. Клоните се губеха сред листата, но след няколко мъчителни минутки тя отново ги напипваше.

Почти стигна… позволи си малко да отдъхне… още съвсем мъничко… Моля те, Господи… още съвсем мъничко…

Ето ги. Краката на Бен удариха брега първи и той се пусна. Зевс се метна напред и също стигна сушата. Бет се хвърли към Бен и кучето, които излизаха от водата.

Зевс рухна в мига, в който стигна до сухата пръст. Бен се строполи до него след миг. Когато Бет се добра до тях, Зевс отново беше прав с треперещи от изтощение крака, мокър и кашлящ.

Елизабет се строполи на земята до сина си и го повдигна да седне, понеже и той се разкашля едновременно с кучето.

— Добре ли си? — провикна се тя.

— Добре съм — задъхано отговори Бен. Отново се разкашля и изтри лицето си. — Бях уплашен, но снимката беше в джоба ми. Тиболт каза, че тя ще ме пази — заяви той и изтри носа си. — Къде е татко? Ами Тиболт?

Епилог

Два месеца по-късно

Бет погледна в огледалото за обратно виждане и се усмихна, когато видя Зевс в каросерията на пикапа, вирнал нос към вятъра. Бен седеше до нея, доста източен, но не достатъчно, за да облегне удобно лакътя си на прозореца.

Бяха първите топли дни след седмици на ужасно студено време, а и след по-малко от две седмици беше Коледа. Топлината и бурите през октомври вече се бяха превърнали в далечен спомен. Наводненията бяха станали национална новина номер едно. Центърът на Хамптън се беше наводнил като много други градове в областта. Шестима човека изгубиха живота си.

Въпреки кошмара, който бяха преживели, Бет установи, че за пръв път от доста време насам изпитва покой. След погребението тя се опитваше да осмисли и да приеме невероятните събития, довели до този съдбовен ден. Знаеше, че мнозина се питат дали изборът ѝ е правилен. Понякога дочуваше шушукания, но не им обръщаше внимание. Ако беше научила нещо от Логан, то бе, че понякога вярата ѝ в самата нея и инстинктите ѝ са всичко, с което разполага.

За щастие състоянието на баба ѝ продължи да се подобрява. През дните и седмиците след «инцидента», както го наричаше тя, Бет свикна да разчита на нейната неповторима мъдрост и на неизменната ѝ подкрепа. Напоследък баба ѝ пееше редовно в хора, намираше време да обучава кучета и използваше и двете си ръце, а куцукането ѝ се забелязваше само от време на време, когато беше изморена. Всъщност по едно време преди две седмици и двете ходеха по съвсем еднакъв начин. Беше два дни, след като свалиха гипса на Бет — беше счупила четири костици на стъпалото и стоя в гипс пет седмици, — а баба ѝ я подкачаше, предоволна, че не е единственият болник в къщата.

Бен се бе променил забележимо оттогава — в някои отношения промените притесняваха Бет, в други я изпълваха с гордост. След като преживя изпитанието, той се изпълни със самоувереност, която пренесе и в училище. Или поне майка му смяташе така. Понякога се чудеше дали не е заради снимката, която той носеше в джоба си. Ламинатът беше олющен, но той не се разделяше с нея и я носеше навсякъде със себе си. Бет допускаше, че Бен ще надрасне това, но кой знае? Това беше дар от Логан към Бен и имаше особено значение за момчето.

Разбира се, загубата се отрази тежко на Бен. Макар че той рядко говореше за това открито, Бет знаеше, че в известен смисъл синът ѝ обвинява себе си. Понякога все още сънуваше кошмари, в които зовеше ту Кийт, ту Логан. Когато майка му го събуждаше, той винаги ѝ разказваше един и същи сън — как се мята в реката и всеки момент ще потъне, когато вижда Зевс да се приближава към него. Насън обаче Бен посягаше към опашката и установяваше, че не може да я хване. Посягаше отново и отново и все не успяваше, докато най-накрая разбираше, че Зевс вече няма опашка и че самият той сякаш се наблюдава отдалеч как се мята и бавно потъва във водата.

Когато пристигна на гробището, Бет спря на обичайното си място. Носеше две вази с цветя. Най-напред, както правеше винаги, когато идваше тук, отиде на гроба на Дрейк и мълчаливо почете паметта му, преди да изскубне няколко бурена около надгробната плоча и да постави цветята.

После отиде на другия гроб. Беше запазила за него по-големия букет — беше рожденият му ден и тя искаше да го почете.

Зевс тичаше напред-назад, душеше и изучаваше околността както обикновено. Бен се мъкнеше подире му, както правеше още откакто кучето се беше появило при тях. Хлапето го обичаше и преди, но след като Зевс го измъкна от реката, двамата станаха неразделни. Животното явно разбираше какво е направило — или поне само това обяснение хрумваше на Бет, — и в съзнанието на кучето двамата с Бен вече бяха неразделно свързани. Нощем той спеше в коридора пред стаята на момчето. Когато ходеше до тоалетна нощем, Бет често заварваше Зевс да бди над съня на своя любим другар до леглото му.

Загубата беше сложна и двамата с Бен се бореха с нейните последици. Понякога Бет мислеше, че паметта им предизвиква хаос в скръбта, понеже въпреки героизма, белязал изпитанието им, спомените невинаги бяха добри. Но след като всичко приключи, тя щеше да си спомня за Кийт Клейтън единствено с признателност. Елизабет никога нямаше да забрави как той я носеше почти на ръце, след като беше паднала. Нито че всъщност беше загинал, докато се опитваше да спаси сина им.

Това имаше значение. Имаше огромно значение и въпреки недостатъците му тя предпочиташе да го помни така. За доброто на Бен се надяваше той също да си го спомня по този начин, без чувство за вина и с абсолютната увереност, че Кийт го е обичал, каквато до този момент му бе липсвала.

Що се отнася до нея, Логан щеше да я очаква у дома. Предложи да я придружи до гробището, но Бет усети, че всъщност не му се искаше. Бяха почивни дни и той предпочиташе да се скита сам, да поправя разни неща, да работи по новата къщичка на дървото, която майстореше за Бен в задния двор. По-късно смятаха да украсяват елхата. Тя привикна с неговия ритъм и с настроенията му, разпознаваше безмълвните сигнали, които ѝ съобщаваха кой е той. Добър или лош, със силните и със слабите си страни, той беше неин завинаги.

Докато спираше на алеята, Елизабет видя Логан да слиза по стълбите от къщата и му махна.

Тя също беше негова завинаги, колкото и да бе несъвършена. Това е положението — беше си такава, каквато е.

Сякаш прочел мислите ѝ, Логан се запъти към нея с разтворени обятия.



Край

Сканиране, разпознаване и корекция: Еми, 2012


1 Игра, при която участниците трябва да поставят ръцете и стъпалата си върху различно оцветени точки на игралното поле, без да докосват с лакът или коляно земята. — Б.пр.

2 Цилиндър (понякога въртящ се) с три спираловидно разположени ивици: бяла, синя и червена, използван още от средновековието като знак за бръснарница. — Б.пр.

3 Един от главните герои в популярния американски анимационен сериал „Семейство Симпсън“. — Б.пр.

4 Франк и Джо Харди са детективите аматьори, главни герои на юношеската криминална поредица, чийто създател е Едуард Стейтмайър, а текстовете на книгите в действителност са написани от различни анонимни автори под колективния псевдоним Франклин Диксън. — Б.пр.