Виктор направи същото.

— Радвам се за теб. Оттук нататък късметът ще е на твоя страна.

— Дано.

— Но не бива да губиш снимката.

— Така ли?

— Изгубиш ли я, талисманът ти ще се превърне в обратното.

— Какво ще рече това?

— Че няма да имаш късмет, а когато човек отива на война, никак не е добре да няма късмет.



Стаята в мотела беше толкова грозна вътре, колкото и отвън: дървена ламперия, полилей, провесен от верига на тавана, протрит килим, завинтен за поставката телевизор. Все едно бяха обзавели помещението някъде към 1975 година и повече не го бяха пипали. Напомняше на Тиболт за местата, където баща му ги караше да отсядат по време на семейните им почивки в югозападния край на страната, когато беше още съвсем малък. Нощуваха в мотели на магистралата — стига да бяха чисти, баща му ги смяташе за подходящи. Майка му не беше на същото мнение, но какво можеше да направи? Наблизо нямаше петзвезден хотел, а дори да имаше, не можеха да си го позволят.

След като влезе в стаята, Тиболт направи същото, което правеше баща му: дръпна покривката на леглото, за да провери дали чаршафите са чисти, огледа завесата на душа за плесен и мивката за косми. Въпреки предвидимите ръждиви петна, течащото кранче и фасовете, стаята беше по-чиста, отколкото очакваше. И не беше скъпа. Тиболт плати в брой за една седмица — не го разпитваха, не му поискаха допълнително пари за кучето. Всичко влизаше в цената. Изгодна сделка. Той нямаше нито кредитна, нито дебитна карта, нямаше официален пощенски адрес, нямаше мобилен телефон. В раницата си носеше почти всичките си притежания. Имаше обаче банкова сметка, откъдето можеше да тегли пари, ако се наложи. Беше на името на фирма, не на неговото име. Той не беше богат. Не беше дори от средната класа, фирмата нямаше никаква дейност. Просто Тиболт държеше на анонимността си.

Заведе Зевс във ваната и го изкъпа с шампоана от раницата си. След това сам си взе душ и облече последните си чисти дрехи. Седна на леглото, прелисти телефонния указател, търсейки нещо конкретно, но без успех. Мислено си отбеляза да изпере дрехите си, когато му остане време, после реши да излезе да хапне нещо в ресторантчето, което беше видял надолу по улицата.

Там не пуснаха Зевс вътре, което не го изненада. Кучето легна пред входната врата и заспа. Тиболт си поръча чийзбургер, пържени картофки и шоколадов млечен шейк и поръча да му опаковат един чийзбургер за Зевс. Занесе сандвича навън, кучето го излапа за секунди и отново вдигна поглед към Тиболт.

— Радвам се, че ти хареса. Хайде да вървим.

Купи карта на града от някакъв супермаркет и седна на една пейка близо до градския площад — старомоден парк с делови улици от четирите страни. Имаше големи сенчести дървета, детска площадка и много цветя, а и не изглеждаше твърде оживено: няколко майки, чиито деца се спускаха по пързалката или се люлееха на люлките. Той огледа лицата на жените, за да се увери, че тя не е сред тях, после се извърна и разгърна картата, преди присъствието му да ги напрегне. Майките с малки деца винаги се напрягат, когато край тях се навъртат самотни мъже, които не правят нищо. Тиболт не ги винеше — улиците са пълни с извратеняци.

Докато изучаваше картата, той се ориентира и се помъчи да реши какъв да бъде следващият му ход. Не си правеше илюзии, че ще бъде лесно. В крайна сметка не знаеше почти нищо. Разполагаше само с една снимка — нямаше име, нямаше адрес. Не знаеше къде работи жената. Нито телефонния ѝ номер. Никаква дата. Нищо, просто едно лице в тълпата.

Все пак разполагаше с няколко сламки. Беше изследвал подробностите от снимката, както бе правил много пъти досега, и започна от нещата, които знаеше. Снимката беше направена някъде в Хамптън. По онова време жената трябва да е била на двайсет и няколко години. Беше привлекателна. Или самата тя имаше немска овчарка, или познаваше някого, който има. Собственото ѝ име започваше с буквата Е: Ема, Елис, Емили, Ерин, Ерика… Тези имена му се струваха най-вероятни, макар да допускаше, че на юг се срещат и имена като Ердин или Елспет. Жената беше ходила на панаира с някого, който след това е бил изпратен в Ирак. Беше дала на този човек снимката, която Тиболт намери през февруари 2003 година, значи тя е била направена преди това. Следователно жената в момента най-вероятно наближаваше трийсетте. В далечината се виждаха три вечнозелени дървета. Ето тези неща знаеше. Такива бяха фактите.

Освен това можеше да допусне някои неща, като се започне от Хамптън. Името на града беше доста разпространено. След проверка в интернет установи, че много градове се казват така. Окръзи и градове: в Южна Каролина, Вирджиния, Ню Хемпшир, Айова, Небраска, Джорджия. А и други. Много други. И разбира се, Хамптън, в окръг Хамптън, Северна Каролина.

Макар че на снимката нямаше нищо отличително — нямаше картина на Монтичело, та да го насочи към Вирджиния например, нямаше табела «Добре дошли в Айова!» в далечината, — той все пак успя да извлече някаква информация. Не за жената, а във връзка с младежите отзад, наредили се на опашката за билети. Двама носеха фланелки с надписи. Единият — същински Хоумър Симпсън3 — не му беше от полза. Другият, на чиято фланелка пишеше «Дейвидсън», отначало с нищо не му помогна, колкото и да си блъскаше главата. Първо помисли, че думата е съкращение от «Харли Дейвидсън». Ново търсене в Гугъл реши проблема. Оказа се, че «Дейвидсън» е известен колеж близо до Шарлот, Северна Каролина. С подбрани студенти, предизвикателна програма и акцент върху хуманитарните предмети. Когато разгледа каталога на книгите им, попадна на фланелка със същия надпис.

Фланелката не беше гаранция, че снимката е направена в Северна Каролина. Може някой, който е учил там, да е дал фланелката на момчето; може той да е студент от друг щат или просто да му допадат цветовете; може да е учил в колежа преди и после да се е преместил на друго място. Но тъй като нямаше за какво да се хване, Тиболт позвъни в Търговската камара на Хамптън, преди да замине от Колорадо, и се увери, че всяко лято организират панаир. Още един добър знак. Обаче още не беше съвсем сигурен. Само предполагаше, че това е мястото. Но все пак по някаква необяснима причина му се струваше, че е намерил каквото търси.

Имаше и други предположения, но за тях по-късно. Най-напред трябваше да намери къде се провежда панаирът. Надяваше се мястото да не е променяно през годините и човекът, който го насочи накъде да поеме, да му отговори и на този въпрос. Най-подходящото място да потърси такъв човек беше някое от местните магазинчета. Не за сувенири или антиквариат, защото те често са собственост на новопристигнали в града хора, които бягат от северните щати в търсене на по-спокоен живот и по-топло време. Най-добре беше да попита в местния железарски магазин. Или в бар. Или във фирма за недвижими имоти. Щеше да познае подходящото място, щом го зърне.

Искаше да намери точно къде е направена снимката. Не за да усети по-добре що за човек е жената — мястото за провеждане на панаира нямаше да му помогне за това.

Искаше да разбере дали там има три високи вечнозелени дървета със заострени върхове, каквито растяха къде ли не.

Трета глава

Бет

Бет бутна настрани кутийката с диетичната си кола, доволна, че Бен се забавлява на празненството по случай рождения ден на приятеля си Зак. Просто ѝ се искаше да не се налага да го води у баща му… Мелъди се приближи и седна на стола до нея.

— Чудесна идея, нали? Водните пистолети са голям хит! — Тя ѝ се усмихна: избелените ѝ зъби бяха прекалено бели, кожата ѝ беше прекалено тъмна, все едно току-що се връщаше от солариума. И сигурно беше точно така. Мелъди беше суетна по отношение на външния си вид още от гимназията, а напоследък беше направо обсебена от него.

— Да се надяваме, че няма да ги обърнат към нас.

— По-добре да не опитват — смръщи се Мелъди. — Предупредих Зак, че ако го направи, всички си тръгват. — Облегна се назад, за да ѝ бъде по-удобно. — Какво прави това лято? Не те видях, а и не отговори на обажданията ми.

— Да, така е, извинявай. Това лято живях като отшелник. Просто ми беше трудно с баба, с кучкарника и с обучението. Нямам представа как баба изобщо е успяла да го запази толкова време.

— Как е тя?

Бабчето беше отгледала Бет от тригодишна, след като родителите ѝ загинаха при катастрофа.

— Оправя се, но ударът ѝ се отрази много тежко. Лявата ѝ страна още е много слаба. Успява да се справи с част от обучението, но не е в състояние да управлява кучкарника. Знаеш колко се претоварва. Винаги се тревожа, че ще се преумори.

— Забелязах, че тази седмица се е върнала в хора.

Бабата на Бет пееше в хора на Първа баптистка църква повече от трийсет години и внучката ѝ знаеше, че това е едно от най-силните ѝ увлечения.

— Миналата седмица отиде за пръв път, но не съм сигурна колко е пяла. И след това спа цели два часа.

Мелъди кимна:

— Какво ще стане след началото на учебната година?

— Не знам.

— Ще преподаваш, нали?

— Надявам се.

— Как така се надяваш? Няма ли учителско събрание другата седмица?

На Бет не ѝ се мислеше за това, още по-малко ѝ се говореше, но знаеше, че Мелъди е добронамерена.

— Да, но това не значи, че аз ще присъствам. Съзнавам, че ще поставя училището в затруднено положение, обаче не мога да оставям баба самичка по цял ден. Още не. А кой ще ѝ помага с кучкарника? Сама не би могла по цял ден да обучава кучета.

— Не може ли да наемеш някого?

— Опитах. Казах ли какво се случи в началото на лятото? Наех един тип, който се появи два пъти, а през уикенда напусна. Същото стана и със следващия, когото наех. А после никой не си направи труда да се обади. Табелата «Търсим помощник» така си и стои на прозореца.

— Дейвид непрекъснато се оплаква, че няма добри работници.