Почувства се незащитен, докато прекосяваше моста стъпка по стъпка, и се постара да не обръща внимание на опасението, че мостът ще се продъни над потока, и на факта, че снимката вече не е у него. Пое си дъх с огромно облекчение, когато стигна до дъба на отсрещния бряг. Но когато се спусна долу, изпита мъчителното усещане, че онова, заради което беше дошъл тук, изобщо не е краят, а само началото.

Двайсет и шеста глава

Бет

В сряда на обяд Бет се взираше навън през прозореца на класната стая. Не беше виждала такова чудо — ураганите и североизточните ветрове бяха нищо в сравнение с поредицата бури, връхлетели напоследък окръг Хамптън и всички останали от Роли до крайбрежието. Проблемът беше, че за разлика от тропическите бури тези не отминаваха бързо към океана. Вихреха се с гръмотевици ден след ден и почти всички реки в източната част на щата бяха придошли. Малките градчета по поречието на Памлико, Нюс и Кейп Фиър вече бяха във вода, а и Хамптън го очакваше същото. Ако валеше още ден-два, централната част на града щеше да стане достъпна само с канута.

Вече беше решено училищата да затворят до края на седмицата, понеже училищните автобуси не можеха да покриват маршрутите си и едва половината учители успяваха да идват на работа. Разбира се, Бен беше въодушевен пред вероятността да си остане у дома и да цамбурка из локвите със Зевс, но Бет не се радваше толкова. Вестниците и местните новини съобщаваха, че нивото на река Саут вече е достигнало опасни равнища и че положението ще се влошава допълнително от притоците. Двете рекички край кучкарника, обикновено на около четиристотин метра разстояние, вече се виждаха от прозорците на къщата и Логан не пускаше там дори Зевс заради отломките, които влачеше течението.

На децата им беше неприятно да стоят затворени вътре и това бе една от причините Бет да остане в класната стая. Следобед трябваше да се върнат по стаите, където да рисуват или да четат кротичко, вместо да играят футбол или баскетбол и да се гонят на открито. Хлапетата трябваше да изразходват някак енергията си и Бет прекрасно го знаеше. Години наред тя молеше в такива дни просто да прибират масите от кафенето и да оставят децата да поиграят двайсетина минути, за да може следобед отново да се съсредоточат над заниманията си. Никакъв шанс, така ѝ отговаряха, поради законови, здравни, пожарни, хигиенни, охранителни и всякакви други съображения. Когато Бет питаше какво означава това, ѝ поднасяха пространно обяснение, но според нея беше същото като с пържените картофки: не бива да допускаме децата да се тъпчат с пържени картофки; ако го правят, родителите ще съдят училището.

«Добре дошли в света на адвокатите» — помисли си тя. В крайна сметка на адвокатите не им се налагаше да преподават на деца, които цял ден са били затворени в класната стая без междучасие на открито.

Обикновено Бет отиваше в учителската стая, за да обядва, но понеже нямаше достатъчно време да подготви класната стая за предстоящите дейности, тя реши да остане и да се подготви. Тъкмо подреждаше къта за игра специално за такива случаи, когато долови движение на прага. Обърна се, но не разбра веднага кой е. Униформата му беше мокра. В ръцете си държеше кафеникава папка.

— Здрасти, Бет — поздрави я той тихо. — Имаш ли минутка?

— Какво има, Кийт? — изправи се тя.

— Идвам да се извиня. — Той сключи ръце пред тялото си — същинско олицетворение на разкаянието. — Знам, че нямаш много време, но исках да поговорим, когато си сама. Реших да проверя дали си тук, обаче ако моментът не е подходящ, може да се уговорим за друг път, когато ти е удобно.

— Имам пет минути — погледна тя към часовника.

Кийт влезе в класната стая и понечи да затвори вратата. По средата спря и потърси с поглед одобрението ѝ. Тя кимна с единственото желание да приключат по-бързо. Той тръгна към нея и спря на почтено разстояние.

— Както ти казах, дойдох да се извиня.

— За какво?

— За слуховете, които си чула. Не бях напълно искрен с теб.

Бет скръсти ръце:

— С други думи, излъгал си ме.

— Да.

— Излъгал си ме право в очите.

— Да.

— За какво?

— Ти ме попита дали съм прогонил някои от мъжете, с които си излизала преди. Не мисля, че съм ги прогонил, но наистина разговарях с някои от тях.

— Разговарял си с тях?

— Да.

Тя направи всичко по силите си да овладее гнева си.

— И какво? Съжаляваш, че си го направил или че ме излъга?

— И двете. Съжалявам и че го направих, и че те излъгах. Не биваше да постъпвам така. — Той замълча. — Знам, че след развода отношенията ни не са идеални, знам също, че според теб бракът с мен е бил грешка. За това си права. Не бяхме подходящи партньори, приемам го. Но двамата имаме прекрасен син, което, признавам, се дължи много повече на теб, отколкото на мен. Може и да не ме мислиш за най-добрия баща на света, обаче нито веднъж не съм съжалявал, че имам Бен или че той живее с теб през повечето време. Той е чудесно дете и ти си го възпитала невероятно добре.

Бет не знаеше какво да каже. Кийт продължи:

— Но въпреки това се притеснявам, винаги съм се притеснявал. Вече ти обясних, че се притеснявам какви хора ще влязат в живота на Бен, какви ще са познатите и приятелите му, дори хората, с които ти го срещаш. Знам, че не е честно и че според теб това вероятно е намеса в личния ти живот, но просто съм такъв. И, честно казано, се съмнявам, че ще се променя.

— Искаш да кажеш, че вечно ще ме следиш, така ли?

— Не — побърза да възрази той. — Повече няма да го правя. Просто ти обяснявах защо изобщо се случи. Повярвай ми, не съм заплашвал онези мъже. Само поговорих с тях. Обясних им колко много означава синът ми за мен и че да бъда негов баща е най-важното нещо в живота ми. Може невинаги да си съгласна с начина, по който се отнасям с Бен, но ако се върнеш няколко години назад, ще видиш, че невинаги е било така. Той обичаше да идва при мен. А сега не обича. Аз обаче не съм се променил, той се е променил. Не в отрицателен смисъл — нормално е да порасне и всичко останало. Може би трябва да приема факта, че Бен вече не е малко дете.

Бет не каза нищо. Кийт се взря в нея и си пое дълбоко въздух.

— Освен това казах на онези мъже, че не искам да бъдеш наранена. Съзнавам, че наглед съм малко обсебващ, но не съм. Постъпих по-скоро братски, както би постъпил Дрейк. Просто исках да ги предупредя да се отнасят към теб с нужното уважение. Само толкова — сви рамене той. — Не знам, може би някои от онези мъже са изтълкували думите ми превратно, понеже съм полицай и заради фамилното ми име, но аз какво да направя! Повярвай ми, последното, което искам, е да си нещастна. Може и да не се получи помежду ни, но ти си майката на сина ми и винаги ще си останеш такава. — Кийт сведе поглед и запристъпва неловко от крак на крак. — Имаш всички основания да ми се сърдиш, сгреших.

— Да, така е. — Бет остана на мястото си със скръстени ръце.

— Както ти казах, съжалявам и те уверявам, че повече няма да се случва.

Ти не отговори веднага.

— Добре, дано да държиш на думата си.

Той се усмихна почти съкрушено:

— Ще опитам.

— Това ли беше? — попита тя и се зае да вади още пуфове от килера.

— Всъщност исках да поговорим и за Логан Тиболт. Има нещо, което трябва да научиш за него.

Тя вдигна ръце, за да го спре:

— Изобщо не започвай.

Кийт обаче не се отказа. Вместо това пристъпи напред, мачкайки с ръце периферията на шапката си.

— Няма да говоря с него, освен ако ти не поискаш. Да сме наясно по въпроса. Повярвай ми, Бет. Сериозно! Нямаше да съм тук, ако не беше вярно. Дойдох, защото съм загрижен за теб.

Бет направо се смая от наглостта му.

— Наистина ли искаш да ти повярвам, че си искрено загрижен за мен, след като току-що призна, че ме шпионираш от години? И че ти си провалил шансовете ми да започна връзка?

— Изобщо не е свързано с това.

— Чакай да позная… мислиш, че той взема наркотици, нали?

— Нямам представа. Но трябва да те предупредя, че той не е искрен с теб.

— Нямаш ни най-малка представа дали е искрен с мен. А сега си върви. Не искам да разговарям с теб и не искам да те слушам…

— Тогава сама го попитай — прекъсна я Клейтън. — Попитай го дали не е дошъл в Хамптън, за да те намери.

— Край на разговора — заяви Бет и тръгна към вратата. — Излизам и да знаеш, че ако ме докоснеш, ще се разпищя.

Тя мина покрай него и тъкмо щеше да прекрачи прага, когато Кийт въздъхна шумно и рече:

— Попитай го за снимката.

Тя се закова на място при забележката му.

— Моля?

Никога не беше виждала Кийт толкова сериозен:

— Питай го за снимката, която е взел от Дрейк.

Двайсет и седма глава

Клейтън

Клейтън прецени по изражението на Бет, че е успял да привлече вниманието ѝ, но не беше сигурен дали тя разбира какви са последиците.

— Той има твоя снимка — продължи, — която е показвал в билярдната зала веднага след пристигането си в града. Тони е бил там онази вечер и я е видял. Всъщност ми звънна веднага, понеже историята на този тип му се сторила странна, но аз не погледнах сериозно. Миналата седмица обаче Тони дойде да ми каже, че е познал Тиболт, когато го видял да свири на пиано в църквата.

Бет просто го гледаше.

— Не знам дали Дрейк му я е дал, или той я е взел от Дрейк, но само това ми се струва логично. И двамата са служили в морската пехота, а според Тони снимката била по-старичка, отпреди няколко години. — Той се поколеба, преди да продължи: — Знам, че след като признах как съм се държал с другите, ще решиш, че се опитвам да прогоня и него, но няма да говоря с Тиболт. Мисля обаче, че ти трябва да го направиш, и ти го казвам не като твой бивш съпруг, а като полицай.