Отиде до хладилника и си отвори още една бира. Не можеше да рискува. Кой знае какъв щеше да бъде следващият ход на този тип! Отпи дълга глътка и не след дълго усети отпускащото въздействие на алкохола.

Цялата тази история трябваше да е много по-лесно управляема. Кийт беше заместник-шериф, а този тип беше нов в града. Контролът още от самото начало би трябвало да е в ръцете на Клейтън, а ето че седеше в разхвърляната си кухня, понеже не беше посмял да накара Бен да почисти, да не би хлапето да се оплаче на Телбод и той да сложи край на живота, който Клейтън беше водил досега.

Какво имаше този тип срещу него? Ето това искаше да разбере. Не той създаваше проблемите, а Телбод. Отгоре на всичко, като че ли за да посипе раната със сол, този тип спеше с Бет.

Отпи отново от бирата и се зачуди как така животът му се скапа толкова светкавично. Потиснат и нещастен, чу някой да блъска по входната врата. Надигна се от масата и залитайки, прекоси дневна. Отвори и завари на верандата Тони, същински мокър плъх. Не му стигаше другото, ами сега и този боклук!

Тони направи крачка назад.

— О, пич! Добре ли си? Вониш на бира.

— Какво искаш, Тони? — Кийт не беше в настроение.

— Звънях ти, ама не вдигаш.

— Давай направо.

— Отдавна не сме се виждали.

— Зает съм. В момента също съм зает, затова си върви.

Посегна да затвори вратата, но Тони вдигна ръка:

— Чакай, трябва да ти кажа нещо. Важно е.

— Какво?

— Помниш ли, когато ти се обадих преди един-два месеца?

— Не.

— Ще си спомниш. Обадих ти се от билярдната зала за един тип, дето показва на всички снимка на Бет.

— И какво?

— Ами това исках да ти кажа — отметна кичур мазна коса от очите си Тони. — Днес пак го видях. Говореше с Бет.

— Какви ги дрънкаш?

— Пред църквата. Говореше с Бет и с дядо ти. Беше онзи тип, дето свири на пианото.

Позамаяната от бирата глава на Кийт започна да се прояснява. Припомни си всичко отначало смътно, а после — по-ясно. Случи се през уикенда, когато Телбод беше взел фотоапарата и картата със снимките.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Този няма да го забравя.

— И е имал снимка на Бет?

— Вече ти казах. Видях я, ама ми се стори странно. А днес ги видях заедно и реших, че трябва да знаеш.

Клейтън обмисли новината, която му съобщи Тони.

— Кажи ми всичко, което си спомняш за снимката.

Оказа се, че отрепката Тони има учудващо добра памет и не след дълго Клейтън сглоби цялата история. Снимката беше отпреди няколко години и беше направена на панаира. Телбод не знаел името на жената и я търсел.

След като Тони си тръгна, Кийт седна да обмисли какво е научил.

Нямаше начин Телбод да е бил тук преди пет години и да не помни името ѝ, така че откъде имаше снимката? Дали не идваше от другия край на страната, за да я намери? И ако е така, това означаваше ли, че я преследва?

Не беше съвсем сигурен, но надушваше нещо съмнително. А Бет, каквато си беше наивна, го беше допуснала не само в леглото си, но и в живота на Бен.

Намръщи се. Това не му харесваше, ама никак не му харесваше, а беше сигурен, че и на Бет няма да ѝ хареса.

Двайсет и пета глава

Тиболт

— Значи това е, а?

Макар дърветата да ги предпазваха от дъжда, Тиболт беше вир-вода, когато двамата с Бен стигнаха до къщичката. Водата се стичаше от дъждобрана му, а новите му панталони бяха мокри чак до коленете. Чорапите му жвакаха неприятно в обувките. Бен обаче беше опакован от глава до пети и беше нахлузил гумените ботуши на баба си. Тиболт се съмняваше, че той изобщо усеща дъжда.

— Ето така се стига. Страхотно е, нали? — махна Бен към дъба от отсамната страна на потока. Стълба от няколко заковани за дънера на дървото широки дъски водеше догоре. — Трябва да се качим по стълбата на това дърво, за да минем по моста.

Логан забеляза с тревога, че водата в потока се е покачила почти двойно от обичайното и течението е много бързо.

Насочи вниманието си към малкия мост и установи, че той се състои от три части: протрит въжен мост, който водеше от дъба от отсамната страна към една междинна площадка насред потока, крепяща се на четири наклонени кола. От тази площадка втората част на въжения мост водеше до платформата на къщичката на дървото. Забеляза, че бурните води са натрупали отломки покрай четирите кола насред потока. Досега не беше оглеждал моста, но подозираше, че жестоките бури и бързото течение са отслабили стабилността на междинната площадка. Обаче, преди да успее да каже нещо, Бен вече се беше покатерил по стълбата към моста. Хлапето му се усмихна отгоре:

— Хайде идвай, какво чакаш?

Тиболт вдигна ръка, за да заслони лицето си от дъжда, внезапно обзет от ужас.

— Не съм сигурен, че идеята е добра…

— Пъзльо! — подразни го Бен и хукна по моста, който се залюля силно.

— Чакай! — извика Тиболт, но напразно. Момчето вече беше стигнало междинната площадка.

Тиболт се покатери по стълбата и предпазливо стъпи на въжения мост. Мокрите дъски се огънаха под тежестта му. Щом го видя да идва, Бен хукна по втората част на моста към къщичката. Дъхът на Тиболт секна, когато Бен скочи на платформата. Тя се огъна под краката му, но го задържа. Момчето се обърна с широка усмивка.

— Върни се! — провикна се Тиболт. — Мостът няма да ме издържи.

— Ще те издържи. Дядо ми го е правил.

— Моля те, Бен.

— Пъзльо! — подразни го отново момчето.

Очевидно за него това беше просто игра. Тиболт огледа моста отново и реши, че ако се придвижва бавно, ще бъде в безопасност. Бен беше притичал и беше причинил голямо усукване и натиск. Дали мостът щеше да издържи Тиболт?

Още с първата му крачка старите подгизнали греди провиснаха. Със сигурност бяха изгнили.

Мисълта му светкавично се насочи към снимката в джоба му. Течението се носеше шеметно и вихрено под краката му, същински въртоп.

Нямаше време за губене. Тръгна бавно и стигна междинната площадка, после пое по втория отрязък на въжения мост над потока. Паянтовата платформа надали щеше да издържи тежестта и на двамата. Снимката сякаш прогаряше джоба му.

— Влез вътре — провикна се Тиболт, мъчейки се да звучи нехайно. — Няма нужда да чакаш старче като мен на дъжда.

За щастие Бен се изкиска и влезе в къщичката. Тиболт въздъхна с облекчение, когато се добра до разклатената платформа. Направи широка крачка, за да не стъпва на платформата, и се стовари тромаво право в къщичката.

— Тук си пазя картите с покемоните — осведоми го Бен и му посочи металните кутии в ъгъла, без да обръща внимание на начина, по който бе връхлетял Тиболт. — Имам Чаризард и Мюту.

Тиболт изтри дъжда от лицето си, докато се съвземаше и се настаняваше на пода.

— Страхотно е.

От дъждобрана му се стече вода и се образуваха локвички. Логан огледа тясното помещение. В ъглите бяха натрупани играчки, а изрязаният прозорец излагаше голяма част от вътрешността на действието на стихиите, затова грапавите дъски бяха мокри. Единствената мебел беше един пуф в ъгъла.

— Това е моето скривалище — настани се Бен върху пуфа.

— Така ли?

— Идвам тук, когато се ядосам. Например, когато децата в училище са се държали гадно.

Тиболт се облегна на стената и изтръска ръкавите си.

— Какво правят?

— Разни неща, нали знаеш? — сви рамене момчето. — Подиграват ми се как играя баскетбол или ритам топка… и заради очилата.

— Сигурно не ти е леко.

— Не им обръщам внимание.

Бен явно не забеляза очевидното противоречие, а Тиболт продължи:

— Какво ти харесва най-много тук?

— Тишината — отговори Бен. — Когато съм тук, никой не ми задава въпроси и не ме кара да правя нищо. Седя си и размишлявам.

Мъжът кимна:

— Разбирам. — През прозореца забеляза, че вятърът се засилва и дъждът пада косо. Бурята се усилваше. — За какво си мислиш? — попита той.

— Как ще порасна… — Бен помълча, после каза: — Иска ми се да бях по-едър.

— Защо?

— Един съученик винаги се заяжда с мен. Лош е. Вчера ме събори на пода в кафенето.

Силен порив на вятъра заклати къщичката. Снимката отново сякаш прогори джоба му и Тиболт разсеяно пъхна ръка при нея. Не разбираше какво го тласна, но преди да осъзнае какво прави, извади снимката.

Навън вятърът продължаваше да вие и клоните се удряха в къщичката. Изведнъж в съзнанието му изникна картината как платформата на къщичката рухва и Бен пада в бушуващата вода долу.

— Искам да ти дам нещо — каза Тиболт някак несъзнателно. — Мисля, че това ще реши проблема ти.

— Какво е?

Той преглътна и отговори:

— Снимка на майка ти.

Бен взе снимката и я погледна с любопитство.

— Какво да правя с нея?

Тиболт се приведе напред и потупа с пръст по ъгълчето на снимката:

— Просто я носи със себе си. Моят приятел Виктор смяташе, че снимката е талисман и че ме е опазил жив в Ирак.

— Наистина ли?

Това беше въпросът, нали? Тиболт се замисли и кимна:

— Повярвай ми.

— Супер!

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Тиболт.

— Каква?

— Обещай това да си остане между нас и че винаги ще носиш снимката със себе си.

Бен се замисли и попита:

— Може ли да я сгъна.

— Мисля, че това няма значение.

— Добре — съгласи се момчето след кратък размисъл. Сгъна снимката и я пъхна в джоба си. Благодаря ти.

За пръв път от пет години Тиболт се отделя от снимката — оставял я бе само колкото да отиде до мивката или до душа — и веднага се почувства объркан и изгубен. Не беше очаквал да усети липсата ѝ. Докато гледаше как Бен минава под моста до другия бряг на потока, усещането се засили. А когато хлапето му махна от отсреща и заслиза по стъпалата, заковани за ствола на дървото, Тиболт неохотно стъпи на платформата и тръгна по моста възможно най-бързо.