Бет беше свикнала с разказите на баба си, но въпреки това се трогна.

— Това е прекрасна история!

— Той беше прекрасен човек. С мъж като него разбираш по-скоро, отколкото си смятала, че е възможно. Долавяш го инстинктивно и си сигурна, че каквото и да се случи, няма да има друг като него.

Вече бяха стигнали до покритата с чакъл алея към къщата на Логан и когато Бет зави и се приближи към къщата, го видя на верандата, облечен с ново сако и току-що изгладени панталони. А когато ѝ махна, тя се усмихна щастливо.



Службата започна и приключи с музика. Солото на баба ѝ беше прието с бурни аплодисменти, а пасторът лично благодари на Логан, че се е включил в последния момент, и на бабчето, задето е показала нагледно чудото на Божията благодат пред лицето на сериозно предизвикателство.

Проповедта беше съдържателна, интересна и изнесена със смирено признаване на факта, че неведомите пътища Божии невинаги могат да бъдат разбрани. Бет знаеше, че пасторът им е една от причините паството на църквата непрекъснато да нараства.

От мястото си на горния балкон тя виждаше прекрасно и баба си, и Логан. Когато Бен прекарваше уикенда с баща си, тя обичаше да сяда на същото място, за да знае той къде да я намери. Обикновено хлапето я поглеждаше два-три пъти по време на службата, а днес се въртеше постоянно и споделяше възхищението си, че се е сприятелил с човек с толкова много умения.

Бет обаче се държеше на разстояние от бившия си съпруг. Не заради онова, което неотдавна беше научила за него — макар че и това беше достатъчна причина, — а за да улесни Бен. Въпреки похотливите пориви на Кийт, в църквата той се държеше така, сякаш присъствието на Бет е опасна подривна сила, която може по някакъв начин да разстрои представителите на клана му. Дядо му седеше в средата на първия ред, а семейството се разгръщаше от двете му страни и на задната редица. От мястото си Бет виждаше как той чете съответните откъси от Библията, води си бележки и слуша съсредоточено всяка дума на пастора. Пееше всяка дума от всеки химн. Бет харесваше най-много него от цялото семейство — винаги се беше държал с нея справедливо и учтиво, за разлика от повечето други. Ако случайно се видеха след църква, дядото винаги отбелязваше колко добре изглежда Бет и как великолепно възпитава Бен.

Разговаряше с нея откровено, но имаше и разделителна линия — Бет разбираше, че не бива да създава неприятности. Дядото прекрасно знаеше, че тя е много по-добър родител от Кийт и че благодарение на нея Бен расте като чудесен младеж, което обаче не натежаваше над факта, че момчето беше и винаги щеше да си остане Клейтън.

Все пак Бет харесваше стареца — въпреки всичко, въпреки Кийт, въпреки разделителната линия. Бен също го харесваше и Елизабет имаше усещането, че в повечето случаи дядото настоява да се вижда с Бен, за да го избави от необходимостта да прекарва целия уикенд сам с баща си.

Но всички тези житейски реалности бяха далеч от мислите ѝ, докато наблюдаваше Логан на пианото. Не знаеше какво да очаква. Да не беше единственият, който е вземал уроци по музика? Да не беше единственият, който твърди, че свири добре? Не след дълго обаче тя установи, че Логан е невероятно надарен и свири много по-хубаво, отколкото бе очаквала. Пръстите му се движеха плавно и без никакво усилие по клавишите и той сякаш дори не четеше нотите пред себе си. Докато баба ѝ пееше, Логан насочи цялото си внимание към нея, за да спазва идеалния ритъм за изпълнението ѝ, което очевидно го интересуваше повече от неговото собствено.

Докато той свиреше, Бет си припомняше историята, която баба ѝ разказа в колата. Мислите ѝ се откъснаха от църковната служба и се насочиха към разговорите, които бе водила с Логан, към силната му прегръдка, към естественото му общуване с Бен. Да, имаше още много неща, които Бет не знаеше за него, и обаче знаеше едно: той я допълваше така, както не бе смятала, че е възможно. Да знаеш не е всичко, каза си тя и в този миг разбра, че Логан е филийката, а тя маслото, както би се изразила баба ѝ.

След службата Бет се отдръпна настрани и развеселена наблюдаваше как хората се държат с Логан като с рок звезда. Добре де, феновете му бяха предимно хора на социални помощи, но въпреки това той беше изненадан и поласкан от неочакваното внимание.

Улови погледа му, в който се таеше молба да го спаси. Тя обаче само сви рамене и се усмихна. Не искаше да се намесва.

Пасторът за втори път отиде да му благодари, че се е включил, и му намекна да помисли дали не би желал да свири и след като ръката на Абигейл се оправи.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо — каза пасторът.

Бет се впечатли силно, когато старият Клейтън също отиде при Логан, придружен от Бен. Като Моисей, пред когото Червено море се разделя, старецът не трябваше да чака сред тълпата, за да поднесе поздравленията си. Някъде далеч Бет видя Кийт и изражението му на гняв и неприязън.

— Добра работа, млади човече — подаде ръка за поздрав дядото. — Свирите така, сякаш сте благословен.

По изражението на Логан ѝ стана ясно, че е познал кой е възрастният мъж. Ръкува се с него:

— Благодаря ви.

— Той работи в кучкарника при баба — обади се Бен. — И според мен излиза с мама.

При тези думи тълпата от почитатели притихна, чуха се само няколко неловки покашляния. Старецът впери поглед в Логан, но Бет не можа да отгатне реакцията му.

— Вярно ли е? — попита той.

— Да, господине.

Старецът не каза нищо.

— И е бил морски пехотинец — допълни Бен, без да усеща обществените течения, които се плискаха край него. По лицето на стареца се изписа изненада, а Логан кимна.

— Служих в Първи полк на Пета дивизия от Пендълтън, господине.

След кратко мълчание старецът кимна:

— Признателен съм и за службата ви към страната ни. Днес свършихте чудесна работа.

— Благодаря ви, господине — отговори отново Логан.

* * *

— Много учтиво се държа — отбеляза Бет, когато се прибраха у дома. Тя не коментира случилото се, докато баба ѝ не се оттегли. Навън моравата беше заприличала на езеро, а дъждът не спираше. На връщане минаха да вземат Зевс и сега той лежеше в краката им.

— Защо не?

— Знаеш защо — направи гримаса тя.

— Той не е бившият ти съпруг — сви рамене Логан — и надали има някаква представа какви ги върши той. Защо? Мислиш, че трябваше да го цапардосам ли?

— В никакъв случай!

— Знаех си. Обаче мярнах бившия ти съпруг, докато говорех с дядо му. Все едно беше глътнал червей.

— И ти ли го забеляза? Много ми беше забавно.

— Никак няма да е доволен.

— Ами добре дошъл в клуба — заяви Бет. — След онова, което е направил, наистина заслужава да изяде червей.

Логан кимна, а тя се гушна в него. Той вдигна ръка и я придърпа към себе си.

— Беше много красив, докато свиреше.

— Така ли?

— Знам, че не биваше да си мисля такива неща в църквата, но просто не се сдържах. По-често трябва да обличаш спортно сако.

— Работата ми не изисква да ходя със сако.

— Може би приятелката ти изисква.

Той се престори на учуден:

— Ама аз имам ли приятелка?

Тя го смушка закачливо и вдигна поглед към него. Целуна го по бузата.

— Благодаря ти, че дойде в Хамптън и реши да останеш.

— Нямах избор — усмихна се Логан.

Два часа по-късно, точно преди вечеря, Бет видя колата на Кийт да се промъква между локвите по алеята. Бен изскочи отвътре. Кийт вече беше дал на заден и си тръгваше, когато Бен стигна до стълбите на верандата.

— Здрасти, мамо. Здрасти, Тиболт.

Логан му махна, а Бет се изправи.

— Здравей, скъпи — прегърна го тя. — Добре ли прекара?

— Не ме накара да чистя кухнята, нито да изхвърлям боклука.

— Добре.

— И знаеш ли какво още?

— Какво?

Бен изтръска водата от дъждобрана си и каза:

— Искам да се науча да свиря на пиано.

Бет се усмихна и си помисли: «Защо ли не съм изненадана.»

— Тиболт?

— Да? — вирна брадичка Логан.

— Искаш ли да ти покажа къщичката си на дървото?

— Скъпи — намеси се Бет, — в тази буря не мисля, че идеята е добра.

— Здрава е, дядо ми я построи. Ходих там само преди два дни.

— Водата сигурно се е покачила.

— Моля те! Няма да се бавим. А и Тиболт ще бъде с мен през цялото време.

Противно на здравия разум Бет се съгласи.

Двайсет и четвърта глава

Клейтън

Клейтън не можеше да повярва, но дядо му наистина похвали Телбод след службата в църквата. Ръкува се с него, все едно онзи тип беше някакъв герой, а Бен през цялото време се кокореше като пале.

Кийт едва се сдържа да не си отвори бира, докато семейството хапваше след службата, а откакто закара Бен при майка му, беше изпил вече четири. Като нищо щеше да изпие всичките дванайсет бири от опаковката, преди да отиде на работа. През последните две седмици направо се наливаше с бира. Съзнаваше, че прекалява, но само така успяваше да отвлече мислите си от своята последна среща с Телбод.

Някъде зад него иззвъня телефонът. Отново. За четвърти път през последните няколко часа, обаче Кийт не беше в настроение да вдигне.

Добре, признаваше си, беше подценил този тип. Тиболт беше една крачка пред него още от самото начало. Все едно пускаше бомби. Не, помисли си изведнъж Клейтън, не пускаше бомби, а насочваше ракети с невероятна прецизност и с единствената цел да съсипе живота на Клейтън. И най-лошото бе, че не го беше очаквал. Нито веднъж.

Чувстваше се адски безсилен, понеже положението непрекъснато се влошаваше. Телбод вече му нареждаше какво да прави.

Раздаваше заповеди, като че ли Кийт му беше новобранец, и той не знаеше как да се измъкне от положението. Искаше му се да вярва, че Телбод блъфира за снимките и за записа на проникването с взлом. Би трябвало да блъфира, никой не е чак толкова съобразителен. Нямаше друг начин. Ами ако не блъфираше?