— Аха! — изкоментира Тиболт, съзнавайки, че няма думата по въпроса.



Вечерта, докато вечеряха в «Кантина», единствения мексиканския ресторант в центъра, Елизабет погледна Тиболт.

— Знаеш ли, че в момента си любимецът на баба? — попита тя. — Не може да спре да се хвали колко хубаво си свирил, колко учтиво си се държал с приятелките ѝ и колко любезно си разговарял свещеника.

— Да не би да е очаквала да се държа като пещерен човек?

Елизабет се засмя:

— Може би. Чух, че преди да отидеш, целият си бил кален.

— Изкъпах се и се преоблякох.

— Знам. Тя ми каза и това.

— Какво още ти каза?

— Че другите жени от хора те гледали със зяпнала уста.

— Настина ли ти го каза?

— Не, не се наложи, прочетох го по лицето ѝ. Така е било. Колко често млад и красив непознат се появява в църквата им и ги смайва с изпълнението си на пиано? Как да не те зяпат?

— Мисля, че малко преувеличаваш.

— А аз мисля — прокара тя пръст по ръба на чашата си и близна солта, — че имаш още много да учиш за живота в малкия южняшки град. Това е голяма новина. Абигейл свири от петнайсет години.

— Няма да заема мястото ѝ. Само я замествам.

— Още по-добре. Така хората могат да избират на чия страна да застават. Ще говорят за това с години.

— Така ли правят хората тук?

— Абсолютно. Между другото, това е най-бързият начин да те приемат.

— Не държа да ме приема никой друг, освен теб.

— Винаги знаеш какво да кажеш — усмихна се Елизабет. — А какво ще кажеш за това: Кийт направо ще откачи.

— Защо?

— Защото и той е член на паството. Всъщност Бен ще е с него. Кийт ще се пръсне от завист, когато види как всички оценяват решението ти да се притечеш на помощ.

— Не съм сигурен, че искам да го ядосвам допълнително. И бездруго вече се тревожа какво ще направи.

— Нищо не може да направи. Знам го какъв е.

— Не съм толкова сигурен — отвърна предпазливо Тиболт.

— Защо го казваш?

Той огледа пълните с хора маси край тях. Тя изглежда прочете мислите му и се премести да седне до него в сепарето.

— Знаеш нещо, което не ми казваш, така ли? — прошепна Бет. — Какво има?

Той отпи от бирата си. Остави бутилката на масата и ѝ описа срещата си с нейния бивш съпруг. Докато ѝ разказваше историята, по лицето ѝ се изписаха едно след друго негодувание, веселост и накрая нещо като загриженост.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — намръщи се тя.

— Притесних се едва след като той влезе в къща ми.

— Наистина ли мислиш, че може да те накисне?

— Познаваш го по-добре от мен.

Елизабет усети, че вече не е гладна.

— Така си мислех.



Тъй като Бен беше при баща си — ситуация, която и на двамата се струваше сюрреалистична при дадените обстоятелства, — в събота Елизабет и Тиболт отидоха в Роли, за да се поразсеят от предположения какво може и какво не може да направи Кийт Клейтън. Обядваха в улично кафене в центъра и посетиха Музея по естествена история. В събота вечерта отидоха на Чапъл Хил. Отборът на Северна Каролина играеше с «Клемзън», а мачът се излъчваше по спортния канал. Срещата беше в Северна Каролина, обаче баровете в центъра на града пак бяха претъпкани със студенти, които гледаха мача на големи екрани. Докато слушаше възгласите и насърченията, като че ли бъдещето на света зависеше от този мач, Логан си мислеше за младежите на същата възраст, които служеха в Ирак, и се зачуди какво ли ще си помислят те за тукашните колежанчета.

Двамата с Елизабет не останаха дълго. След час тя поиска да тръгват. На път за колата, докато крачеха прегърнати, Бет облегна глава на рамото му.

— Беше приятно, но много шумно.

— Така ти се струва, понеже остаряваш.

Тя стисна кръста му и се наслади на факта, че усети там само кожа и мускули.

— Внимавай, бебче, че тази вечер може и да те огрее.

— Бебче? — озадачи се той.

— Това е нежно обръщение. Използвам го с всички мъже, с които излизам.

— С всички ли?

— Да. С непознати също. Например, ако решат да ми отстъпят място в автобуса, им казвам: «Благодаря, бебче.»

— Явно трябва да се чувствам специален.

— И не го забравяй!

Вървяха сред тълпите студенти по Франклин Стрийт, зяпаха витрините и попиваха бликащата енергия. Тиболт разбираше желанието ѝ да дойде тук. Беше пропуснала тези преживявания заради Бен. Обаче онова, което му направи най-силно впечатление, беше, че макар да се забавляваше, не изглеждаше огорчена или тъжна заради изживяванията, които е пропуснала. Държеше се по-скоро като антрополог, който изучава непозната култура. Каза ѝ го, а тя завъртя очи:

— Не ми разваляй вечерта. Повярвай ми, не разсъждавам толкова задълбочено. Исках само да изляза за малко от града и да се позабавлявам.

Отидоха у Тиболт и останаха будни до късно, разговаряха, целуваха се и се любиха. Когато Логан се събуди на сутринта, Елизабет лежеше до него и се взираше в лицето му.

— Какво правиш? — промърмори той.

— Гледам те.

— Защо?

— Искаше ми се.

Той се усмихна и плъзна пръст по ръката ѝ, изпълнен с признателност, че тя се е появила в живота му.

— Ти си направо страхотна, Елизабет.

— Знам.

— Само това ли ще кажеш? — попита той с шеговито възмущение.

— Не ми се прави на нещастен. Мразя нещастните типове.

— А аз не съм сигурен, че харесвам жени, които крият чувствата си.

Тя се усмихна и се наведе да го целуне.

— Вчера прекарах страхотно.

— Аз също.

— Говоря сериозно. Последните седмици с теб са най-хубавите през живота ми. А вчера дори само фактът, че сме заедно… Нямаш представа какво изпитах. Почувствах се жена. Не майка, не учителка, не внучка. Бях си просто аз. Отдавна не съм се чувствала така.

— Не излизаме за пръв път.

— Знам, но сега беше различно.

Той знаеше, че Елизабет мисли за бъдещето, понеже то за пръв път бе придобило яснота и целенасоченост. Впери поглед в нея и разбра точно какво се опитва да му каже.

— И сега какво? — попита Логан сериозно.

Тя отново го целуна и той усети влажния ѝ топъл дъх върху устните си.

— Сега ще ставаме. След няколко часа трябва да си в църквата — перна го тя по бедрото.

— Дотогава има много време.

— Да, а имаш ли друг избор? Между другото… — хвана тя ръката му, преди да стане — ти също си направо страхотен, Логан.

Двайсет и трета глава

Бет

— Наистина го харесвам, бабо — каза Бет.

Стоеше в банята и се стараеше да постигне ефект с машата за къдрене, макар да знаеше, че дъждът ще обезсмисли усилията ѝ. След кратко прекъсване предния ден първата от двете очаквани тропически бури нахлу в окръга.

— Крайно време е да си откровена с мен. Не просто го харесваш. Мислиш, че той е Човекът.

— Толкова ли съм прозрачна! — възкликна Бет.

— Да, така е. Все едно седиш на предната веранда. Късаш листенцата и нареждаш: «Обича ме, не ме обича…»

Бет се усмихна широко.

— Ако искаш вярвай, но всъщност тази метафора я проумях.

Бабчето махна с ръка:

— Стават и случайности. Аз знам, че го харесваш. Въпросът е дали той те харесва.

— Да, бабо.

— Питала ли си се какво означава това?

— Знам какво означава.

— Само проверявам. — Баба ѝ хвърли поглед към огледалото и оправи косата си. — Понеже и аз го харесвам.

Двете жени поеха с колата към къщата на Логан. Бет беше малко притеснена, че чистачките ѝ не успяват да се справят с проливния дъжд. Бурята сякаш нямаше край и реката беше придошла. Водата вече почти беше достигнала пътя. Още няколко такива дни и щяха да затворят пътищата, каза си Бет. Хората, които бяха най-близо до реката, не след дълго щяха да трупат чували с пясък, за да предпазят разположените в ниското стоки.

— Дали някой ще успее да стигне днес до църквата? — зачуди се тя. — Едва виждам през стъклото.

— Дъждът не може да попречи на хората да стигнат до Бога — обади се баба ѝ.

— Не е обикновен дъжд. Видя ли реката?

— Видях я, определено се е разбушувала.

— Ако нивото ѝ се покачи още, може би ще ни отреже достъпа до града.

— Всичко ще се оправи — заяви старата жена.

Бет ѝ хвърли кос поглед.

— Днес си в добро настроение.

— А ти не си ли? Цяла нощ не се прибра.

— Бабо!

— Не те съдя, само го споменавам. Ти си зрял човек и си имаш свой живот.

Бет отдавна беше свикнала с изявленията на баба си.

— Благодаря ти.

— Е, добре ли върви? Въпреки че бившият ти създава неприятности…

— Така мисля.

— Според теб той склонен ли е към обвързване?

— Струва ми се малко раничко да мислим за това. Все още се опознаваме.

Баба ѝ се наведе напред и избърса влагата от прозореца. Капчиците изчезнаха, но следите от пръстите ѝ останаха.

— Аз веднага разбрах, че дядо ти е човекът за мен.

— Той ми каза, че сте излизали шест месеца, преди да ти предложи.

— Така беше. Което не означава, че нямаше да се съглася и по-рано. Познавах го едва от няколко дни, но знаех, че той е човекът за мен. Знам колко налудничаво ти звучи, но с него от самото начало си паснахме като масло и препечена филийка. — Тя се усмихна нежно и започна да си припомня с отнесен поглед: — Двамата седяхме в парка. Оставахме насаме може би за втори или за трети път и си говорехме за птиците, когато едно момче, май не беше местно, се приближи и се заслуша. Лицето му беше мръсно, не носеше обувки, а дрехите му бяха скъсани и твърде големи. Дядо ти му намигна, преди да продължи, сякаш го канеше да остане, и момчето се усмихна. Трогнах се, понеже дядо ти не го прецени само по външния му вид. — Баба ѝ замълча за момент. — Дядо ти продължи да говори. Мисля, че знаеше името на всяка птичка в щата. Разказа ни дали мигрират, къде гнездят и как чуруликат. След малко момчето седна направо на земята и впери поглед в дядо ти, който разказваше всичко някак… вълшебно. Не само момчето го усети. Аз също го почувствах. Гласът на дядо ти звучеше успокоително като приспивна песен и докато той разказваше, реших, че такъв човек не може да се гневи повече от няколко минути и че мъж като него ще остане със съпругата си до края на кивота си. Така реших да се омъжа за него.