А дори да се беше досетил, че някой е влизал в къщата, как би направил връзката с Клейтън?

Не можеше да отговори на тези въпроси задоволително, но теорията, че Телбод има нещо общо с тази дребна неприятност, май се връзваше. От появата на този тип досега Клейтън имаше единствено неприятности. Затова постави Телбод на предно място в своя списък с хора, които щяха да са проявили по-здрав разум, ако си бяха гледали своята работа.

Вече имаше още една причина да види сметката на новодошлия.

В момента обаче не планираше да се ангажира прекалено с това. Все още се чувстваше чудесно заради начина, по който беше извъртял разговора с Бет. А можеше да се окаже пълно фиаско. Кийт най-малко от всичко бе очаквал тя да го покани, да обсъждат намесата му в предишните ѝ връзки. Но се беше справил добре. Успя не само да отрече достоверно, а и да я накара да се усъмни в Телбод. По изражението ѝ отсъди, че е повдигнал редица въпроси във връзка с него, над които не се беше замисляла, а най-прекрасното от всичко беше успехът му да я убеди, че го прави само в защита на интересите на Бен. Кой знае? Може пък Бет да зареже Телбод и той да напусне града? Чудничко щеше да стане, нали? Проблемът с поредната връзка на Бет щеше да бъде решен и Телбод щеше да се пръждоса от картинката.

Шофираше бавно и се наслаждаваше на победоносното усещане. Зачуди се дали да не отиде да изпие една бира, за да го отпразнува, но се отказа. Не можеше да разкаже на никого за случилото се. Сигурно именно излишните приказки го бяха вкарали в тази беля.

Зави по своята улица и пое покрай редица големи и добре поддържани къщи, всяка разположена на площ от половин акър. Кийт живееше в дъното на една пресечка без изход, а съседите му бяха лекар и адвокат. Той също не се справяше зле, нищо че сам го казваше.

Едва когато зави по алеята, забеляза човек, застанал на тротоара пред къщата му. Намали, видя кучето зад него и натисна спирачките, примигвайки невярващо. Рязко спря колата. Макар да валеше силно, Кийт изскочи от колата и тръгна право към Тиболт.

Обаче се закова на място, когато Зевс изръмжа и тръгна към него. Тиболт вдигна ръка и кучето замръзна.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — кресна Кийт.

— Чакам те — отговори той. — Мисля, че е време да поговорим.

— И защо ми е да говоря с теб, мамка му? — ядно попита Клейтън.

— Мисля, че знаеш.

На Клейтън никак не му допадна как прозвучаха тези думи, но нямаше да допусне този тип да го уплаши. Нито сега, нито когато и да било.

— Знам само, че се мотаеш като скитник, а в този окръг това е престъпление.

— Няма да ме арестуваш.

Всъщност Клейтън донякъде обмисляше дали да не направи точно това.

— Не бъди толкова сигурен.

Тиболт не откъсна поглед от него, сякаш го предизвикваше да го докаже. На Клейтън адски му се прииска да изтрие изражението му с юмрука си, обаче вездесъщото псе беше тук.

— Какво искаш?

— Както ти казах, време е да поговорим. — Тонът му беше равен и спокоен.

— Нямам какво да ти кажа — отсече Клейтън и поклати глава: — Влизам вътре. Ако още си тук, когато стигна до верандата, ще те арестувам за заплаха на полицай със смъртоносно оръжие. — Обърна се и се запъти към вратата.

— Не си намерил снимките — провикна се Тиболт.

Клейтън спря и се извърна:

— Моля?

— Картата от фотоапарата със снимките — повтори Тиболт, — която си търсил, когато си влязъл в къщата ми. Когато си претърсил чекмеджетата ми, надничал си под матрака, бърникал си в шкафовете.

— Не съм влизал в къщата ти.

— Напротив, влизал си. Миналият понеделник, докато съм бил на работа.

— Докажи го.

— Вече разполагам с всички необходими доказателства. Детекторът за движение, който поставих в камината, включва видеозапис. Скрит е в огнището. Допусках, че някой ден ще решиш да потърсиш снимките, но надали ще се сетиш да погледнеш там.

Клейтън усети как стомахът му се свива, докато се мъчеше да установи дали Тиболт не блъфира. Може и да блъфираше, но може и да не беше така, не си личеше.

— Лъжеш.

— Тогава се прибирай. С радост ще занеса записа във вестника и в шерифството още сега.

— Какво искаш?

— Казах ти, мисля, че е време двамата с теб да си поговорим.

— За какво?

— За това какъв негодник си — провлече думите Логан. — Да правиш неприлични снимки на колежанки? Какво ли ще си помисли дядо ти за това? Какво ще стане, ако той някак научи или пък ако пишат във вестниците? Какво ли ще реши баща ти — областния шериф, ако не греша, — щом узнае, че синът му е проникнал с взлом в дома ми?

Клейтън усети, че стомахът отново го присвива болезнено. Този тип нямаше откъде да знае това… но го знаеше.

— Какво искаш?

Колкото и да се стараеше да се контролира, съзнаваше, че леко повишава тон.

— Искам да бъдеш по-добър човек.

— Не разбирам какви ги дрънкаш.

— Три неща. Първо: не се бъркай в живота на Елизабет.

— Коя Елизабет? — примигна Клейтън.

— Бившата ти съпруга.

— Имаш предвид Бет?

— Заплашваш мъжете, с които тя излиза след развода ви. Ти го знаеш и аз го знам. А сега, понеже и тя го знае, повече няма да се повтаря. Ясно? Разбрахме ли се?

Клейтън не отговори.

— Второ, не се бъркай в моите работи. Това включва къщата ми, работата ми, живота ми. Схвана ли?

Другият продължаваше да мълчи.

— И трето — това е много важно. — Логан вдигна длан, все едно полагаше въображаема клетва, — ако и излееш яда си върху Бен, ще отговаряш лично пред мен.

Клейтън усети как косъмчетата на тила му настръхват.

— Това заплаха ли е?

— Не, такава е реалността — увери го Тиболт. — Изпълниш ли тези три неща, няма да си имаш никакви неприятности с мен. Никой няма да разбере какво си направил.

Клейтън стисна зъби.

Тиболт пристъпи към него във възцарилото се мълчание. Зевс остана на място, видимо неспокоен, че не му позволяват да се намеси. Тиболт застана на сантиметри от лицето на Клейтън. Гласът му остана спокоен, какъвто беше още от самото начало.

— Едно ще ти кажа: не си срещал човек като мен досега. Не искаш да съм твой враг.

С тези думи се обърна и пое по тротоара. Зевс продължи да фиксира с поглед Клейтън, докато не чу командата да тръгва. Тогава заприпка след Тиболт и остави Клейтън под дъжда да се чуди как в един момент всичко е било толкова прекрасно, а в следващия най-неочаквано се е обърнало с главата надолу.

Двайсет и втора глава

Тиболт

— Мисля, че искам да стана астронавт — заяви Бен.

Тиболт играеше шах с него на задната веранда и се мъчеше да прецени какъв да бъде следващият му ход. Трябваше да спечели партията и макар да не беше напълно сигурен, фактът, че Бен се разбъбри, му се стори лош признак. Напоследък двамата често играеха шах, понеже от началото на октомври преди девет дни ежедневно валеше силно.

— Звучи добре.

— Или пък ще стана пожарникар.

Тиболт кимна.

— Познавам един-двама пожарникари.

— Или лекар.

— Хмм — промърмори само Тиболт и посегна към офицера си.

— На твое място не бих — обади се Бен и той вдигна поглед. — Знам какво се каниш да направиш — добави момчето, — но няма да се получи.

— Какво трябва да направя?

— Не това.

Тиболт дръпна ръката си. Едно е да губиш, друго е да губиш постоянно. А най-лошото бе, че положението изобщо не се променяше. Ако не друго, Бен ставаше все по-добър. Предишната партия продължи само двайсет и един хода.

— Искаш ли да ти покажа къщичката си на дървото — попита момчето. — Много е готина. Има голяма платформа над потока и висящ мост.

— Много ми се иска да я видя.

— Не сега. Имам предвид някой друг път.

— Чудесно — отговори Тиболт и посегна към топа си.

— И това не бих направил.

Тиболт изви вежди, докато Бен се облягаше назад.

— Просто ти казвам — довърши хлапето.

— Какво да направя?

Бен сви рамене — говореше и се държеше като десетгодишно момче, каквото си беше.

— Ами каквото искаш.

— С изключение на офицера и топа?

Бен посочи към още една фигура:

— И другия офицер. Като те познавам, това ще е следващият ти опит, понеже се мъчиш да си освободиш поле за коня. Обаче няма да успееш, защото аз ще си пожертвам офицера и ще преместя царицата, за да взема онази пешка. Така блокирам царицата ти и след като направя рокада, ще преместя коня си ето там. След още два хода ти давам шах и мат.

— Имам ли някакъв шанс в тази партия?

— Не.

— Колко хода ми останаха?

— Някъде между три и седем.

— Ами тогава да започнем нова партия?

— Ами добре — побутна Бен очилата си.

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Ти се отнесе толкова сериозно към партията, че не исках да те притеснявам.



Следващата партия не се разви по-добре. Дори стана по-зле, понеже Елизабет реши да се присъедини към тях, а разговорът между играчите протече почти по същия начин. Тя едва се сдържаше да не се разсмее.

През изминалата седмица и половина си бяха създали режим. Тъй като валеше неспирно, след работа Тиболт отиваше в къщата да изиграе няколко партии шах с Бен, а после оставаше за вечеря — четиримата седяха край масата и си бъбреха весело. След това Бен се качваше горе да се изкъпе, а възрастната жена изпращаше Логан и Бет да седнат навън на верандата, докато тя почисти кухнята, с думите: «За мен чистенето е толкова естествено като за маймуната да бъде гола.»

Тиболт съзнаваше, че тя просто им дава възможност да останат малко сами, преди той да си тръгне. Той все още не можеше да се начуди на способността ѝ да престава да бъде негов началник в края на работния ден и веднага да влиза в ролята на баба на жената, с която той излизаше. Надали мнозина бяха способни на това превъплъщение.